Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
ДВИЖЕНИЕТО
.
Замисляли ли сте се какво би станало, ако човешкото общество изчезне и всеки заживее отделно, сам за себе си, без допир до себеподобни?
Едва ли раздробена „цивилизация“ от мауглита има шанс да оцелее…
Homo Sapiens се ражда по-безпомощен дори от мухата-еднодневка – тя веднага разперва крила и заживява своя кратък, самостоятелен, скоротечен живот.
Човекът бива обгрижван години и дори десетилетия, докато стане готов за самостоятелно битие. Тази е задължителната, неотменна цена, с която заплаща господството си над земната фауна.
Още древният елин Аристотел е наричал човека „обществено животно“ (zoon politikon). Потопен в атмосферата на обществото – първоначално в семейството, после в училището (във всички негови разновидности и степени), донякъде и в „улицата“ (в зависимост от генетичното наличие или липса на съпротивителни сили), индивидът постепенно се оформя като завършена личност. Но и напълно, или почти напълно самостоятелен – винаги има предпоставки за плюсови или минусови корекции на личността – човекът продължава да се нуждае от обществото, а то – от него.
Ето защо още от праисторически времена хората търсели и откривали начини да се събират на определени места и са си създавали (измисляли) поводи това да става традиция. Всяка епоха имала своите специфични особености, що се отнася до конкретните проявни форми на общуването. Някои се задържали за векове, дори за хилядолетия (например в ритуализираните религии); други имали своите „звездни мигове“, т.е. години, след което изчезвали така, както и са се били появили.
Тук няма да стане дума за специализираните места за контактуване като клубове, кафенета, кръчми, стадиони и пр. – те все пак имат достатъчно дълга история, за да не може да бъдат причислени към категорията „временни явления“.
Някога – поне доколкото се отнася за селска България – хорото, седянките (тлаките), водоизточниците, религиозните празници, сборовете (съборите) са били традиционните места за общуване. Там родителите на момъка са оглеждали моминския контингент в търсене на най-подходящата кандидатка за снаха. Там младѝте, без да питат „старѝте“ „може ли – не може ли“, са се залюбвали. Там са били съсредоточени малкото възможности за „разпускане“ след тежкия труд на полето.
Не знам кога се е появило, но отчетливо си спомням кога и се питам защо изчезна – все едно, че никога не е било – т.нар. „движение“. Във всеки случай детските и юношеските ми години (1947-1957) са запечатали спомена за това странно явление.
Впрочем науката (в частност Статистиката) отдавна се е произнесла по този тип прояви: нарекла ги е „мóда“. А както е известно, модата (поне за България) почти винаги идва от Запад. Сега си спомням, че нещо подобно съм виждал на главната парижка артерия – Елисейските полета (Шан-з-Елизе, Champs Elisée). Също и по „Ръкси стрийт“ (някогашно жаргонно название на ул. “Г. С. Раковски“); впрочем, за последното е писал и самият автор на „Строители на съвременна България“ – Симеон Радев.
С обичайното за такива световни и столични прояви закъснение то („движението“) довтаса и до нашето село. За да тръгне някъде от Гусевия герен и да завърши при черквата „Св. Никола“ (в редки случаи достигаше до храма „Св. св. Петър и Павел“ в „Старàта ма’алá). Впрочем, не свършваше, а просто се обръщаше кръгом и продължаваше до изходната си точка. След което се повтаряше по вече известния маршрут. Така два потока – единият на изток, а другият на запад – се срещаха и разминаваха, което позволяваше – при бавния ход на колоните – те добре да се разгледат едни други, за да може после да има за какво да се коментира в по-тесен кръг.
Разбираемо е, че „движението“ не беше катадневно явление. Съботите, неделите и празниците бяха неговото време. Обикновено „на движението“ излизаха семейно – родители и деца; „старѝте“ заставаха някъде отстрани и също можеха да се насладят на шаренията, изнизваща се пред очите им, както и да разменят по някоя лакърдия с акраните си.
„Движението“ носеше най-голяма радост на най-малките. Защото още преди започването му амбулантни търговци импровизираха сергийки с бонбони, захарни петлета, локум на клечка, захаросани ябълки, мекици и – непременно – „лéдена“, сиреч – сладолед… По неведомите закони на симбиозата тези дребни слуги на Хермес се оказваха в непосредствена близост до дядовците, които нямаше как да откажат на дърпащите ги за ръкавите внучета: „Дéде, дай ми левче да си купим лéдена ...“. И дéде бъркаше в кесията, където можеше и да няма кой знае колко, но все за една „лéдена“ се намираше (събираше)…
Почти не се случваше „движение“ без повишаване на емоционалния градус. Я ергени ще се счепкат за мома и бастуни ще се развъртят по гърбове и кратуни, я бутафорни пищови ще известят поредното „отвличане“. Въобще – не минаваше без вълнуващи мигове.
Днес е друго. Радио, телевизия, джиесеми, смартфони, таблети, интернет, фейсбук, скайп; всякакви новини – преимуществено лоши – мигновен контакт с когото ти скимне, шоута, зомбиращи игри пред компютърния монитор…
Други времена, други емоции, други… хора.
А какво ли предстои…
.
Николай Гусев
