Мартин Карбовски, Svobodnoslovo.eu
.
Всичко започна преди седмица, две, три, когато нещо стана с швейцарския франк. Дигна се с 30 стотинки!
Понеже ние живеем на село и такива неща не ни застигат, никой журналист нищо не написа по темата.
В България това за франка се разбра три дена по-късно, хората си казаха: еха, ако сме знаели, и така свърши всичко.
После нещо стана в Гърция. Някакви леви дойдоха на власт и почнаха да дразнят Евросъюза, който за нас е нещо като Москва преди 30 години. Гърция за ЕС се превръща в новата Югославия през 50-те, когато Тито е кошмарът на Сталин. Днес Меркел е Сталин, а Ципрас е новият Тито.
Понеже живеем близо до Гърция, но сме на село, никой не разбира какво става в Гърция, а и не е възпитателно да знаем. Ние по евродирективите вече и кокошарниците си правим, възпитаваме и децата си с евро-транс-джендър програми, та ни е страх да питаме много какво правят гърците. По наше балканско мнение, гърците не знаят какво правят, ама така си мислим – щото и ние не знаем какво правим. Има лек кеф у българите, че гърците не се подчиняват на ЕС, но това е страхливият тих кеф на роба към Спартак. То и самият Спартак още не знае дали иска да дига прочуто робско въстание.
После нещата в Украйна се закучиха. Путин удари по масата и каза: дотука сте с това НАТО. Преди време някой написа, че „Русия се свива като шагренова кожа“. Ние не знаем какво е шагренова кожа, сигурно е нещо, което се свива от водата. Тая година последната беше много дъждовна.
Но българите пак не разбират какво става. А става това, че американците идеално не знаят какво искат – те не могат да дадат на ЕС енергия. Но и не искат енергията да е руска. Ама то друга няма.
Българите изпаднаха в любимото си състояние, наречено КТРМ – „конспирация и три ракии минимум“. Тихо си говорят, че САЩ искат война, за да си оправят долара. Само че война не може да се води само тука. Тука всички войни на наш гръб идват през няколко десетилетия. Малко разнообразие трябва за войните. Сякаш някой ги сади като зелки войните – големите в Европа, все на границата на Русия, малките в Близкия изток, пръснати като плевели.
Нещо като обсада на нефтените крепости.
Един учител ми каза – ако Тексас искаше да се отдели от САЩ, щях да съм на страната на САЩ. Просто е. Българите са на страната на Русия, въпреки че има много българи, които някак мразят Русия.
После Оланд каза на френски думата „война“. Лошо.
Лошо, ама понеже живеем на село, за нас колко по-лошо може да стане.
Война ще има, каза и Евгени Дайнов, той и той мрази Русия, но и той трябва да признае, че другарството ни със САЩ не успя да направи селото ни по-голямо и по-весело. Само гробищата стават по-големи. Американците обичат да казват, че гарантират българските свобода и просперитет. Ама какво гарантират, те табелата на селото не могат да гарантират.
Ще има война малка, мъчителна и югославска, този път на североизток от нас. Конвенционална, скромна, така казват. Само че аз не си спомням руснаците да са участвали в много на брой и все малки войни. Те като се засилят, водят само големи войни, а нас леко ни прегазват и после ни прегръщат.
Руснаците се подготвят психически, вече и стихове има за войната. Те са корави, за тях всеки ден е война, така ядат, така пият. И са прави, че Майданът не беше много хубав европроект.
Сега пък Варуфакис, гръцки министър на финансите, който прилича на част от семейство Адамс, директно казва на гърците, че могат да излязат от валутния съюз. Ебаси съюза. Как така, който си иска влиза, който си иска – излиза. Ние такива съюзи не ги разбираме.
Понеже сме на село, ние виждаме нещата много просто – едни много богати хора и банки трябва да загубят пари, иначе губим всичко. Обаче богатите хора винаги са склонни ние да загубим всичко. Те печелят и при война.
Което е ебаси ужаса. Войната пак ходи наоколо, един път не иска да ходи далеч от нашето село. Ние винаги сме близо до войната, така ядем, така пием. Страхливо ядем и страхливо пием, чакаме тропот на ботуши.
В цялата тази работа в нашето село нищо не става, освен едно-две наводнения. Приличаме на овце без календар, не знаем дали идва Великден или идва Коледа. Кого колеха на Коледа, кого на Великден – това всяка година (пардон, война) все забравяме.
Ние се борим днес за правата на кучетата, за саниране на ужасните панелки, спорим за паметника пред НДК и други важни европроекти, които днес приличат на варосване на горяща къща. Къщата от една страна гори, от другата българите я варосват, щото е откъм улицата.
Това си е ебаси ужаса, ние като не разбираме нещо (но се плашим от него), винаги казваме „ебаси“ и някаква сложна дума – примерно дума, взета от име на американска военна операция.
Но най-ужасното е не, че живеем на село и сме селски роби. Най-ужасното е, че нямаме собствена радиоточка. Нямаме собствен селски пропаганден отдел. Преди години имаше съветска радиоточка, отвратително. Сега имаме американска радиоточка, европейска радиоточка, много силна турска черна станция и един руски ръждясал мегафон, който едвам стърже, ама ни е по-близо до сърцето от другите технологии на радиоточките.
А наша станция нямаме. Дори и черна станция нямаме.
Тихо си правим европроектите и се правим, че не забелязваме, че най-често от тия проекти полза има само Турция. Не Гърция, Турция.
Много големи селяни, в много малко село – затова е така, ебаси ужаса
