Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com
Чергар поздравява Вранил
Питаш ме, приятелю, в писмото си: “Има ли я още България?”, а аз дълго не намирах ни сили, ни време, за да ти отговоря, но сега, открадвайки част от себе си, ще ти изложа нещата така, както ги чувствам, а ти сам си реши.
България сподели съдбата на демокрацията, законността и справедливостта – съществува само на хартия. Ако погледнеш картата на света, ще я видиш свряна все на същото място, ще я видиш и изписана с красиви букви по официалните документи, в речите на длъжностните лица и по лозунгите на тези, които най-много се кичат с нейното име. Чудно ми е, като виждам все още хора, които бленуват за „България на три морета“, като не могат да оправят и това, което в момента имат, но ти и сам знаеш, че хора има много, лакоми за имот, а желаещи да го работят, са малко. Апостола бе писал в едно от писмата си, че освобождението на България седи в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите, но днес чорбаджиите са тези, които са ни поробили, а младите са прокудени в чужбина. Откакто отвориха границите, мнозина потърсиха спасение за себе си, следвайки парите, като вярваха, че те са основната брънка на тяхното щастие, без да виждат, че колкото и да изкарват, дваж повече им вземат, но тъй е, когато шумът на парите заглушава гласа на разума. Днес всеки, който се бие в гърдите, че е българин, се е заел със собственото си спасение, и така, в стремежа си да запазим частното, губим общото. На думи българите са мнозина, по дух малко, а в дела хич ги няма.
Това, което ти мислеше, че е събуждането на българския дух, възраждането на нова България, началото на същинската промяна, се оказа предсмъртният гърч на един болен организъм. Знаеш думите на Раковски, че Свобода се добива с кръв и скъпоценна жертва, но каква жертва можем да очакваме от мъртвец, чиято кръв бе изсмуквана полека толкова години? Ние станахме жертва сами на себе си, на собственото си търпение. Знаеш и тези, които дълги години ни съветваха да търпим, понеже търпението било добродетел, присъща на българина, но всъщност ние не търпяхме, а се покорявахме. Едно е въздържанието от прибързани действия, друго е въздържанието от действия. Едно е търпение в очакване на сгодния момент да осъществиш това, що си намислил, друго е да търпиш, понеже не можеш да измислиш нищо. Едно е да търпиш, уверен в силите си да промениш нещата, друго е да търпиш, уверен в безсилието си.
Хората, казваш, излязоха по улиците, събудиха се и поискаха промяна. Де да беше така. Хората излязоха, водени от бедност, не от идеи, и тежко ранени изкрещяха болезнено, преди отново да легнат на смъртния одър, вперили поглед в телевизора. Така е, брате, българинът ще умре, чакайки спасение от екрана. Промяната е само в това, че има нови лица сред тези, които се стягат да продадат наследството на болния.
България днес е цяла само на картата, но ако тръгнеш да я обикаляш, ще видиш, че е раздробена на толкова части, колкото хора срещнеш, които ще ти рекат, че са българи. Едни са си заградили парче зад високи дувари, други в затворени комплекси, трети в панелни апартаменти, четвърти до някоя кофа за боклук, но всички ги води една обща мисъл – да не загубят това, що са заградили, и ако могат, да дотурят още малко. Да ти кажа, че няма желаещи да променят нещата, ще те излъжа, много са, но всеки се смята за Господ и иска да я съгради, държавата, по свой образ и подобие. Крясъци и хули се чуват отвсякъде, работа не се вижда никъде. Ако има днес нещо общо, което да обединява българите, това е стремежът към парите, а ако има нещо, което да ги разделя, това е притежанието им.
Има ли я още България, питаш? Има я, продава се на свободния пазар, късче по късче, купи си за спомен едно знаме и го забучи на къщата си, па се гордей, че си българин. Това е, що остана от българщината.
.
