Георги Боздуганов
През годините на Втората световна война българските власти не се поддават на германския натиск и запазват всички евреи с българско гражданство, в пределите на страната. Техният живот е съхранен, България получава всеобщо признание за това благородно дело. Напоследък обаче все по-често се отправят упреци към държавата ни за изселването на еврейското население от териториите под българска окупация в Беломорието и Македония и тяхното последващо унищожение в нацистките концлагери.
През този изключително мрачен период почти цяла Европа е подвластна на Хитлер. Това е историческата обстановка, в чийто контекст трябва да се оценява отношението към евреите в България и реалните възможности за действие на управляващите като се основаваме на документите, с които разполагаме.
I. Законодателство
Приетият през есента на 1940 г. Закон за защита на нацията (ЗЗН) не допуска даване на българско поданство на евреи от други държави, но защитава по своеобразен начин живота на тези, които вече го притежават. При опасността от очаквано навлизане на Вермахта и от принудително присъединяване на страната към Тристранния пакт, компромисният характер на приетия закон е характеризиран сполучливо от цар Борис III : „по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат”. (1) Преценката на Хана Аренд, направена години по-късно, е по-категорична: „през януари 1941 г. правителството се съгласява да въведе някакво антиеврeйско законодателство, но то от нацистка гледна точка е просто нелепо.” (2)(*) Антиеврейски мерки са въведени във Франция, Румъния, Словакия, Унгария и всички територии под германска окупация. Въвежда ги дори неутрална Швейцария, не защото хората там са обладани от антисемитизъм, а за да не дойдат хитлеровите войски и да им ги наложат. Българският закон и последващите постановления на Министерския съвет налагат репресивни мерки на еврейското население. Българските евреи са задължени да носят жълта звезда, да спазват вечерен час, да не упражняват определени професии, преселени са в провинцията, а жилищата им са поставени под опека на държавата; повечето предприятия са им отнети, трудоспособните мъже принудително са изпратени да строят пътища и др.
Всички тези нормативни актове обаче не предвиждат две особено важни санкции: първо – отнемане на българското гражданство на лица, живеещи в царството, и второ – тяхното насилствено изселване извън пределите на страната.(3) Не се предвижда и настаняването на евреите в гета. Точно обратното, впоследствие те са разпръснати на малки групи в множество населени места, с цел максимално да се затрудни тяхното евентуално събиране и изпращане в чужбина в случай на държавен преврат или германска окупация. Няма никакви основания да се предполага, че ЗЗН, отказващ предоставяне на поданство на евреи – чуждестранни граждани, е целял регламентиране или улесняване на изселването на част от гръцките и югославските евреи. То започва повече от две години по-късно, след решенията на конференцията от Ванзее и няма как да бъде категорично предвидено от управляващите в София. Още повече, че земите в Македония попадат под българска окупация поради случайно стечение на обстоятелствата – излизането на Югославия от хитлеровия троен съюз след извършен държавен преврат и последвалата война с Райха. ЗЗН е създаден, когато преселването изобщо не е на дневен ред и ограничава възможността за навлизане на евреи от други държави в България, което би могло да предизвика конфликт с Берлин. В случай че нацистката върхушка определи България като регламентирано убежище за евреите от чужбина, царят и правителството не следва да очакват нищо добро за държавата при съществуващата военнополитическа обстановка. А през есента на 1940 г. тя създава изключителни трудности за българската политика. Въпреки че си възвръща Южна Добруджа от Румъния с помощта на Германия, през септември 1940 г. страната се стреми да запази своя неутралитет и да не влиза в хитлеровия Тристранен пакт. Тя устоява на германския шантаж, докато в рамките на един месец Унгария, Румъния и Словакия се присъединяват безпрекословно. Не се поддава и на италианския натиск за участие във войната срещу Гърция, която се развива твърде неуспешно за Мусолини. През ноември Сталин търси съгласието на Хитлер да въведе войски в България, да изгради военни бази и да започне война с Турция за завземане на Босфора и Дарданелите. Срещу това предлага Съветският съюз да се включи в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен. (4) Цар Борис и правителството приемат България да се присъедини към пакта без участие в бойни действия, eдва когато на Дунав застава половинмилионна германска армия, устремена да се сражава с гръцките и британските войски в Гърция. Междувременно Румъния също струпва войски на границата и е в готовност да си вземе обратно Южна Добруджа. Управляващите са изправени пред дилемата – окупация с нова национална катастрофа или преминаване на Вермахта през една съюзена страна. Вестите от щаба на фелдмаршал Лист са съвсем недвусмислени – 12-та армия е готова да нахлуе в България, „тя изпълнява заповедите на фюрера и българското нежелание не може да отмени нейните действия.”(5) В тази ситуация определението на американския посланик Джордж Ърл за приетия ЗЗН като „един реверанс към германците” не е особено сполучливо. Надали може да става дума за „реверанси”, когато една държава е изправена пред избора да бъде нападната и лишена от суверенитет или все пак да запази възможността да провежда собствена политика, макар и ограничена от участието си в Тристранния съюз.
Безспорно ЗЗН е репресивен и налага редица ограничения, но дава възможност да бъде запазен живота на българските евреи и не може да се сравнява с нюрнбергските закони. Репресивни по същество са и функциите на създаденото през август 1942 г. Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), такива са и постановленията на МС от март 1943 г., но това не променя главното – всички български евреи остават в страната. (6) В тяхна защита се обявяват видни интелектуалци, творчески съюзи, висши духовници и група от 43 депутати, водени от подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. (7) Пешев е съветник и доверено лице на Борис III и едва ли е действал по собствена инициатива. Страната постепенно е обхваната от протести, те добиват необходимата масовост, а Дворецът и правителството „се съобразяват“ с обществените нагласи, макар че още на 9 март 1943 г., 8 дни преди разгръщането на протестните акции, са спрели първия опит за изселване на български евреи. След отмяната на изпращането зад граница, направена по нареждане на българския монарх, всички нацистки опити това да се повтори са осуетени. Намесата на царя е решителна, без да бъде афиширана. Папският нунций монсеньор Ронкали много добре познава Борис III и знае, че той не е антисемит. Бъдещият папа Йоан XXIII, e отбелязал в своите записки: „Той е действал“ и за да не остава никакво съмнение е добавил собственоръчно „Повтарям. Царят е действал.“ (8) Самият монсеньор Ронкали успява да спаси от ръцете на нацистите стотици хиляди евреи и бе канонизиран от Ватикана за светец на 27 април 2014 г.
Изказване на Йаков Бар-Ор за цар Борис III пред Асошиейтед прес, отразено в американската преса, 1961 г.
България дава своя принос за спасяването на множество евреи от различни европейски държави и чрез своите дипломатически служби. Българските легации издават транзитни визи за пътуване към Палестина на евреи от Словакия, Унгария, Румъния и Полша, въпреки германското противопоставяне. За тези благородни дела са запазени малко документи, но монсеньор Ронкали е отбелязал в своите записки спасяването на хиляди хора от чужбина с директната намеса на цар Борис. (9) За неговата действителна роля свидетелстват в показанията си пред Народния съд и дворцовите съветници. (10) Специалният царски съветник арх. Йордан Севов разказва за действията на царя в отговор на германския натиск част от българските евреи да бъдат подготвени за изселване в Полша: „Прати ме бърже да отида при Филов, да му съобщя да не дава съгласие. Казах на Филов, че царя не си дава съгласието за това и да не допуща да стане това. Каза ми, че той сам няма да вика Бекерле, но ако той дойде повторно по този въпрос ще му откаже.” (11) Премиерът Богдан Филов е уведомен на 9 март сутринта и на следващия ден германският пълномощен министър в София Адолф Бекерле записва в дневника: „От Данекер и Випер научих, че Габровски е наредил да бъдат незабавно освободени всички евреи от стара България и че след това комисарят по еврейските въпроси е подал оставката си.“ (12) В обобщено донесение на германската легация от 5 април се добавя: „Може да се предположи, че министърът на вътрешните работи е получил указания от най-високо място да се преустанови планираното извозване на евреи от стара България.” (13) Най-високото място в страната по това време е едно – българският монарх. За да предотврати нови германски опити, Борис III повиква на разговор по еврейския въпрос премиера и вътрешния министър Петър Габровски. За тази среща Филов отбелязва на 13 април: „Царят е на мнение да вземем работоспособните в работни групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша.“ (14) В последвалия доклад на Службата за сигурност на Райха от 17 май 1943 г. e записано: “Като най-важен аргумент срещу тяхното изселване на Изток цар Борис III изтъква необходимостта те да бъдат използвани в българската трудова повинност. …В заключение трябва да се каже, че българското правителство твърде прозрачно използва трудовата повинност на евреите в България единствено като претекст срещу желаното от нас изселване.” (15) Израелският заместник главен прокурор Яков Бар-Ор проучва множество германски документи във връзка със съдебния процес срещу главния нацистки екзекутор на евреите Адолф Айхман през 1961 г. Неговото заключение за ролята на българския монарх е недвусмислено: „Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и е защитавал българските евреи. …Цар Борис застана твърдо срещу изселването на евреите с българско гражданство.” (16) Да се твърди, че в онова военно време някой друг може да вземе решение за съдбата на десетки хиляди хора вместо държавния глава е повече от несериозно.
Не може да се отрича репресивният характер на въведените нормативни актове, но е важно да се знае какво е тяхното реално действие в пределите на държавата и доколко те имат правна сила в “новите земи”.
Можем дълго да разсъждаваме върху изискванията на Закона за българско поданство (ЗБП), който не постановява антиеврейски мерки, но който според чл. 9 (1) изисква десетгодишно пребиваване в страната, като условие за получаване на поданство.(17) Или върху въпроса кое е индивидуален акт и кое е акт с всеобхватно действие, въпреки че разпоредбата на чл.4 от Наредбата за поданство в освободените земи „не се отнася до лицата от еврейски произход”. Или доколко наложените ограничения по Закона за защита на нацията противоречат на полудействащата Конституция (18). Или доколко е порочен приетият на 9 юли 1942 г. закон, който възлага на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси и на практика превръща правителството в законодателен орган. (19)
Можем съвсем логично и да зададем въпроса – защо вместо тези нормативни актове не е приет закон, който по аналогия с приетия Закон за уреждане поданството в Добруджа да даде възможност на гръцките и македонските евреи да получат българско поданство. Законът за новото добруджанско население е обнародван на 21 ноември 1940 г., само месец преди ЗБП и обсъждането на ЗЗН в парламента.(20) В него Народното събрание и царят не правят никакво дискриминационно разделение по етнически или верски признак между лицата с български произход и малцинствата от присъединената област. Според чл. 1: „Стават български поданици от 15 септемврий 1940 година, всички румънски поданици от нерумънски произход, които на този ден са имали местожителство в земите, отстъпени на Царството по Крайовския договор.” Еврейското население, което наброява към 600 души и живее предимно в градовете Силистра и Добрич, придобива същите права и задължения като етническите българи, турци, арменци, цигани, татари и др. Този закон ясно показва, че властите нямат намерение да прогонват евреите от присъединената към царството Южна Добруджа. От тази област зад граница не е изселен нито един евреин, тя е международно призната за българска и там националното законодателство започва да действа с пълна сила.
За да се отговори на поставения въпрос, задължително трябва да се изясни какви са новите обстоятелства, които възпрепятстват националната политика да продължи в същата посока.
II. Статут на “Новите земи”
В резултат на германското нападение срещу Гърция и Югославия през април 1941 г., армиите им са напълно разгромени и двете победени държави прекратяват своето суверенно съществуване. От момента на тяхното завземане от Вермахта, териториите и населението им попадат под юрисдикцията на Райха. Българските въоръжени сили не вземат абсолютно никакво участие във военните действия. Германия и Италия, която започва война срещу Гърция още през 1940 г., установяват своя върховна военна власт и назначават марионетни правителства: в Гърция – Цолакоглу – Логотетопулос – Ралис и в Сърбия – Милан Недич.
Райхът по своя воля и в резултат на българско искане предава части от Западна Тракия и Македония на България за временна окупация до края на войната. Това са територии, населявани предимно с лица от български произход, принадлежали на Гърция и Югославия (Сърбия), за които България неизменно претендира като несправедливо откъснати в резултат на Балканските войни и Първата световна война. Българската дипломация се опитва да получи тези области с международно-правен акт – неразделна част от протокола за присъединяване на страната към Тристранния съюз, но надеждите й остават излъгани. На 1 март 1941 г., след като полага подписа си за включване на България в Пакта, премиерът Филов отбелязва в своя дневник: „Излязохме пак във вестибюла. Рибентроп и Чано един след друг ми предадоха писмата, с които при уреждането на балканските граници ни се признава излазът на Бяло море, приблизително от устието на Струма до устието на Марица.” (21) Събитието е във вестибюла вместо на официалната церемония. Връчените текстовете гласят, че „при новото регулиране на балканските граници, България ще получи достъп до Егейско море, приблизително от устието на Струма, на запад, до устието на Марица, на изток.” (22) Това са писма за намерения, които нямат абсолютно никаква договорна сила. Въпреки това специално е поставено изискването да не се огласява съдържанието им без изричното съгласие на държавите от Оста. Изключително важно е да се подчертае, че българските управляващи пропускат Вермахта да премине през страната не защото са обещани територии в Западна Тракия, а защото нямат никакъв друг избор. Военното противопоставяне означава национална катастрофа.
Вермахтът разгромява югославската и гръцката армия и двете държави подписват капитулация – съответно на 17 и 21 април.(23) Германските и италианските въоръжени сили, разположени на териториите им, придобиват правата и задълженията на завоевател определени в Хагската конвенция за водене на война от 1907 г. (24) България не участва във военните действия и няма статут на завоевател. На 17 април Хитлер разрешава навлизането на българските войски в Тракия с устно разпореждане към Главното командване на Вермахта.(25) След капитулацията на Югославия и Гърция, на 24 април в София пристига Карл Клодиус. Той е треторазряден германски чиновник (заместник-началник на търговско-икономически отдел във Външното министерство на Райха), упълномощен да уреди бъдещото българско присъствие в Беломорието и Македония. Клодиус незабавно се среща с царя и веднага след проведения разговор, изпраща доклад до Рибентроп: „… Утре ще определя с външния министър дословното съдържание на писменото споразумение. Аз съм на мнение, че към настоящия момент, сключването на официална спогодба е по-добре засега да бъде избегнато и по тази причина възнамерявам да обменя с външния министър само парафирани записки.” (26)(*) Подписаният на следващият ден „документ” перфектно защитава германските интереси в Македония и на 27 април е последван от допълнителен протокол за Беломорието в същия смисъл. Дава се пълно съгласие за неограничена експлоатация на индустриални суровини, цялостна издръжка на Вермахта при задължително осребряване на германски военни банкноти, които са без никаква стойност извън окупационните зони, заплащане за ползване на различни видове съоръжения и имущество, поемане на югославски и гръцки финансови задължения към Райха. За да не останат някакви илюзии, че срещу поетите задължения ще се получават материални облаги, се уточнява: „извършените конфискации се запазват в полза на Германия”, а в т. 4 е записано: “В окупираните от България области неприятелската собственоост подлежи на германско принудително управление.” От тези текстове следва да се подразбира и уреждането на временна българска окупация (използваната немска дума е “besetzten” ). В тях думата „окупация” и нейните производни са употребени 8 (!) пъти, а изрази като „областите, които при едно окончателно уреждане ще се паднат на България” – 3 пъти. Листовете, подписани от Клодиус и министър Иван Попов (и парафирани от българския Министерски съвет), не само не са съставени в обичайната дипломатическа форма – не са оформени на официална бланка, липсват подписи на държавни глави или последваща парламентарна ратификация, но показват и фрапиращо несъответствие в ранга – подпис на заместник-началник на отдел срещу подписите на външен министър и цялото правителство. Остава ни да гадаем какво е това – споразумение, спогодба или някакви парафирани записки за намерения, каквито Клодиус е обявил в споменатия доклад, че ще подпише. Тези страници, които нямат дори заглавие, по нищо не приличат на сключения преди това договор за присъединяване на България към Тристранния пакт, нито на спогодбата с Румъния за връщането на Южна Добруджа. Въпреки че е добил историографска популярност като “Спогодба Клодиус-Попов”, “документът” изобщо не урежда статута на България в Македония и Беломорието. И някой може ли да си представи чиновник с ранга на Клодиус да сключва договор за национален суверенитет върху тези земи? Това са единствено две записки, които подсказват, че много е трябвало да се преглътне, за да бъдат изобщо допуснати българската армия и администрация.(27) Подписаните текстове са в нарушение на чл. 17 от Конституцията, защото не са одобрени от Народното събрание и формално не задължават България. (28)(*) За Хитлер обаче разпоредбите на основният закон на царството са излишни подробности – силата на оръжието на Вермахта е предостатъчна осигуровка за тяхното изпълнение.
Така наречената „спогодба” с Берлин, никога не е последвана от междудържавен договор, определящ окончателния статут на двете области. Съставените в условна форма „документи” са изключително удобни за германците. Те са своеобразна гаранция за българската лоялност в Пакта с мъглявото обещание, че след войната царството ще получи нещо без дори да се споменава какъв е настоящия регламент за окупация. Или по-просто казано – завоевателят може във всеки момент да си вземе обратно всичко, което е предоставил. Трудно е да се намери по-ясно свидетелство, което да показва кой командва и кой в последна сметка ще решава съдбата на окупираните територии. Вермахтът и германските военни власти никога не ги напускат напълно. В германските печатни издания и географски карти те са означени като зони „Под българско управление” (администрация). (29) Политическите декларации и публикациите във вестниците за „национално обединение” отразяват единствено желания и намерения новите територии да станат неразделна част от царството. Страната инвестира милиарди левове в строеж на пътища, железопътен транспорт, пристанища, училища и др. с надеждата, че колкото повече средства влага в двата региона, толкова по-голяма е вероятността те да станат трайно български. Права на собственост върху тези части от Западна Тракия и Македония не са признати на България от нито една държава, включително от Германия. Изтъкваният понякога аргумент, че по време на война не се сключват или зачитат договори за придобиване на територии е несъстоятелен. Връщането на Южна Добруджа в пределите на страната става в разгара на войната и е признато от всички Велики сили. Обстоятелството, че макар и принудена, България влиза в Тристранния пакт, не изключва напълно подобна възможност. По това време страната не обявява война на Великобритания, декларира неутралитет при започналата война между Райха и СССР, не участва в бойни действия срещу никоя друга държава и не се превръща във воюваща. (30)(*)
Царят и правителството си дават сметка, че е важна не временната окупация, а международното признаване на двете области за част от държавата. След промяната на военната обстановка те се стремят да получат подобно уверение от Западните съюзници и започват тайни преговори за напускане на Оста без да чакат пасивно неблагоприятния резултат от една следвоенна конференция за уреждане на мира. Усилията им не се увенчават с успех. Великобритания и САЩ неизменно считат земите за неоснователно завзети и в предложеното през 1944 г. в Кайро споразумение за примирие поставят изрично условие: „Чл. 3. Българските сили, официални и национални, да се изтеглят незабавно от всички съюзнически територии, окупирани понастоящем от България.” (31)(*)
Редица историци изтъкват, че през 1941 г. в „новите земи” е установено фактически двойнствено управление. Това е така, с едно уточнение – по време на война върховната власт в завладени земи се упражнява от главното командване и администрацията на армията, която ги е завладяла. Райхът споделя тази власт, предавайки територии за временно окупиране от България, без да се отказва от своя военен примат. Въпреки че огромно количество български държавни документи са откраднати от армията на СССР след окупацията на България през 1944 г. и продължават да бъдат недостъпни, можем да разберем каква е била германската позиция относно статута на „новите земи” според малкото запазени писмени свидетелства.
Очевидно осведомен за нерегламентирания статут на българската окупация в двете области, командващият силите на Вермахта в Беломорието генерал Ойген От (Ott), издава специална инструкция към навлизащата 2-ра българска армия. В раздел „Юрисдикция” генералът инструктира в императив: „Престъпленията, извършени от цивилни граждани в окупираните територии, са обект на юрисдикцията на съответните германски военни съдилища. Германските военни инстанции (съдилища) си запазват правото да се откажат от разглеждане на делa в полза на българските съдилища само след проверка на всеки отделен случай до степен, която считат за уместна.” По въпроса за окупацията той също е достатъчно категоричен: „В населените места, окупирани от германски и български части, германските военни власти поемат командването.” Сред останалите изисквания е да бъде запазена гръцката полиция, като за целта й бъде оставено оръжието. Не забравя да отбележи, че „Фюрерът и Главнокомандващ германските въоръжени сили е издал заповед отношението към гръцките военнопленници да бъде приятелско. Офицерите могат да задържат сабите си.” (32)(*)
Неясните обещания, заявени във Виена само чрез писма без договорна сила, дават възможност на Хитлер свободно да интерпретира бъдещето на тези територии. Фюрерът е решил да запази контрола над беломорските земи на изток от линията Свиленград – Дедеагач и да ги използва в удобен момент като разменна монета за привличане на Турция към Оста. Година по-късно, на 31 март 1942 г., той открито заявява пред Главното командване на Вермахта и германския посланик в Анкара Франц фон Папен: “Турция трябва да се спечели като съюзник, тя ни е много по-скъпа от България, понеже последната е панславянска. След присъединяването към Тристранния пакт Турция ще бъде най-евтиният ни съюзник, пазител на Дарданелите.” (33) Опасявайки се от съюзнически десант на Балканите, Хитлер показва, че няма намерение да отслабва своя контрол над полуострова. В издадената през декември 1942 г. Директива № 47, той ще напише: “Командващият на Група армии “Е” (Група армии „Зюд-Ост”/Югоизток, бел. авт.) ще бъде подчинен директно на мен”. (34)
Записка, подписана от Карл Клодиус и Министерския съвет, с която се определят български задължения към Германия и имплицитно се допуска навлизане на български войски и администрация в част от Македония, 1 стр. (Б.р.: Превод на текста на записката на български език може да се намери в края на публикацията.**)
Въпреки че българските власти постепенно заемат териториите в Западна Тракия и Македония, създаденото напрежение и възникващите противоречия с германските сили продължават през целия период на окупацията. Допълнителен проблем създава и неясно очертаната граница между българската и италианската окупационна зона в Македония с т.нар. „Виенска линия”. Тя е определена на среща между Рибентрп и Чано във виенския хотел „Империал” без българско участие, става обект на непрестанни спорове и конфликти между София и Рим и няма нищо общо с въпроса за статута в областта. (35)
Дипломацията на Райха се намесва без колебание и по въпросите за поданството на местното население, когато българските действия засягат интересите на Берлин. В своя служебна бележка Главният секретар на Министерството на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов е записал: „На 11 август 1942 г. ме посети съветникът при Германската легация Морман. Той ми предаде съдържанието на една телеграма на Германското командване „Зюд-Ост”, с която се протестира против постановленията на наредбата за поданство в новоосвободените земи от 5 юни т.г. В телеграмата се казва преди всичко, че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи. …Германското военно командване „Зюд-Ост” настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи.” Документът е парафиран от министър-председателя Филов на 12 август 1942 г. (36) В случая германският протест визира лицата с гръцки и югославски произход, защото тази наредба не се отнася до евреите, но ясно показва несъгласието на Райха българските окупационни власти да се разпореждат самостоятелно дори с тях.
В обобщение: Райхът е отстъпил на България правата за временна окупация на земите в Тракия и Македония, без да подписва никакъв документ с правна сила – договор, спогодба, протокол. Управляващите в София непрестанно се стремят да увеличат правомощията на българската власт в двете области. Те си дават сметка, че Германия ще допуска подобна експанзия, не защото се интересува от историческите претенции на царството, а за да задържа страната в Пакта и да използва българската армия за охрана на беломорския бряг и поддържане на реда в Македония. Обстоятелството, че държавното ръководство си присвоява правото да въвежда законодателство, се основава единствено на мълчаливото съгласие на германците, което с нищо не ограничава възможността им да го отменят по свое усмотрение.
Липсата на каквато и да било международно-правна рамка поставя националната политика в зависимост от волята на Берлин и силата на Вермахта.
Всяка концепция за държавен суверенитет от времето на Вестфалския мир през 1648 г. до Декларацията за принципите на международното право, приета с Резолюция 2625 на Общото събрание на ООН от 1970 г., съдържа поне три основополагащи критерия: върховенство, независимост и международно признание на държавната власт над определена територия. Осъществената вторична окупация в Тракия и Македония не покрива нито един от изброените критерии.
Логично, мнозина изкушени от историята задават въпроса: заблуждаван ли е бил българският народ с многобройните изявления от представители на политическата класа за осъществения национален идеал? Отговорът за съжаление е – да, заблуждаван е. Желаното е обявено за действително. Могат да бъдат видени стотици снимки, показващи окупационните войски, административни документи с титули и печати, но никъде не са публикувани текстове, регламентиращи българското присъствие. Писмата на министрите Рибентроп и Чано, предадени на Филов след присъединяването на страната към Пакта и „споразумението” с Клодиус, ще останат дълбоко скрити във Външно министерство с гриф „Строго поверително”, защото съдържат само задължения на царството към Райха и имплицитно обещание, че някога страната ще получи тези територии. Какво се пише във вестниците и какво се говори в Народното събрание по този въпрос е с нулево значение за управляващите в Берлин. Липсата на официален документ, регламентиращ българската юрисдикция над „новите области”, се превръща в най-строго пазената държавна тайна през годините на войната. Управляващите в София са продължили да действат с надеждата, че поне частично те ще бъдат присъединени към държавата при окончателното уреждане на мира.
(Следва)
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Държавен вестник. бр. 16, 23 януари 1941 г. ; ЦДА, Ф. 95, Оп. 1, а.е. 1, л. 120.
2. Hannah Arendt: Eichmann in Jerusalem. A Report On The Banality Of Evil. New York: The Viking Press, 1965. P. 185 -187.
(*) Пояснителна бележка. В книгата си Хана Аренд разглежда, макар и накратко, съдбата на българските евреи и политиката на правителството по еврейския въпрос.Тя дава следната характеристика на антиеврейските мерки: „през януари 1941 г. правителството се съгласява да въведе някакво антиеврeйско законодателство, но то от нацистка гледна точка е просто нелепо: към 6000 работоспособни мъже са мобилизирани да работят; всички покръстени евреи – независимо от времето на смяната на тяхната вяра, са изключени, като резултат промяната на вярата става масова; още пет хиляди евреи от приблизително петдесет хилядите получават специални привилегии;… Когато тези мерки са въведени, българското правителство обявява официално, че е постигната стабилност и общо одобрение. Става ясно, че нацистите не само ще трябва да ги просвещават относно изискванията за „решение на еврейския въпрос“, но и да ги поучат, че не може да се съвмести правна стабилност с тоталитарно развитие.” Аренд отбелязва, че едва през втората половина на 1942 г. : „е направена първата стъпка към „радикални” мерки – въвеждането на еврейска значка. За нацистите дори това се превърна в голямо разочарование. На първо място, както те надлежно докладват, значката е само „много малка звезда”, второ – повечето евреи просто не я носят и трето – тези, които я носят получаваха „толкова много прояви на симпатия от заблуденото население, че те в действителност са горди с техния знак” – пише в доклад до Външно министерство началникът на разузнаването на СС Валтер Шеленберг, цитиран от Аренд. Тя добавя, че властите засилват законодателните мерки и: „Под голям германски натиск, българското правителство накрая реши да изгони всички евреи от София в селските райони, но тази мярка определено не беше това, което германците искаха, тъй като тя разпръсна евреите, вместо да ги концентрира.”
3. Ibidem. ; Държавен вестник. бр. 16, 23 януари 1941 г.
4. АВП РФ. Ф. 059. Оп. 1. П. 339. Д. 2315. л. 29–30. Автограф. ; Българо-съветски политически и военни отношения 1917–1941. Статии и документи. С., 1998. с.178; АВП РФ, ф. 06, оп. 2, д. 135, п. 13, л.8–9.
5. Бойдев, В. От юнкер до генерал. Спомени. – Летописи, 1994, No 7–8, 93–106. ; ЦДИА, ф. 1077, Оп. 1, а.е. 1, л. 77.
6. ЦДА, Ф. 284, Оп. 1, а.е. 8105, л.32-37 ; Държавен вестник бр. 192, 29 август 1942, ПМС №70, 26 август 1942 г., Пр. 111, Чл. 1, Гл. 1.
7. Пешев, Д. Спомени, С., 2004
8. Груев, С. Корона от тръни. С., 1991. ; http://www.raoulwallenberg.net/especial/roncalliyadvashem/PART%20L%20Completo1.pdf – Documents on Angelo Roncalli provided by prof. Alberto Melloni, October, 2010. Doc. # 4.; България е моят кръст: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1331074
9. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486304-486305. ;
http://www.raoulwallenberg.net/category/roncalli/research/ ; Коен, Д. Оцеляването, София 1995. С. 266-269.
10. Архив на МВР II, НС-10. л. 1–101.
11. Архив на МВР I, НС – 10, л. 1- 101. ; публ. Шарланов Д., Мешкова, П. Съветниците на Цар Борис III – Народен съд, С., 1993 г. С. 110.
12. Тошкова, В. Из дневника на Бекерле. С., 1992. с. 90.
13. PA.AA, Bestand: Inland IIg, Bd. 183, Bl. 486316-486319
14. Филов, Б. Дневник. С., ОФ, 1990. с. 568.
15. PA.AA, Bestand: Inland IIg, Bd. 183, Bl. 486341-486342
16.Изказване на Яков Бар-Ор пред Асошиейтед прес, отразено във вестниците на САЩ. Associated press, Jerusalem, 22 May 1961./Interview/; Eichmann Trial To Point Up Aid For Jews By Boris, Spartanburg Herald, Spartanburg, S.C., Monday, May 22, 1961. Vol. 71- 120.,
https://news.google.com/newspapers? nid=1876&dat=19610522&id=74csAAAAIBAJ&sjid=W80EAAAAIBAJ&pg=6308,3032690&hl=en ;
Eichmann trial to take up death of King of Bulgaria, The News and Courier, Monday, May 22, 1961, Charleston, SC ;
King Boris blocked killings., Port Angeles Evening News. Port Angeles, Washington, May 22, 1961, http://www.newspapers.com/newspage/17203247/ ; The Trial of Adolf Eichmann. Session 47 /Part 3 of 8/. The Nizkor Project, 1991–2012.
17. Държавен вестник. бр. 288 от 20 Декември 1940 г.
18. Търновска конституция, чл. 57, 60, 65
19. Държавен вестник. бр. 148, 9 юли 1942 г.
20. Държавен вестник. бр. 263 от 21.ХI.1940 г.
21. Филов, Б. Дневник. С. 271; Виж също: Протокол за присъединяване на България към Тристранния пакт, Виена, 1 март 1941 г., ЦДА, ф. 284 к, оп. 2, а. е. 216, л. 1. Оригинал. Машинопис. ф. 250 б, оп. 1, а. е. 48, л. 5. Превод. Машинопис.; www.archives.government.bg/index.php@page=59
22. Akten zur deutschen auswärtigen Politik : 1918 – 1945 ; aus dem Archiv des Auswärtigen Amtes.,1937 – 1941 ; Die Kriegsjahre, 5, 1. Februar bis 5. April 1941, Document № 114. S.167, Vandenhoeck & Ruprecht in Göttingen, 1969.
23. Kriegstagebuch des Oberkommandos der Wehrmacht, Bd. 1, (1. August 1940 – 31. Dezember 1941) Bernard & Graefe, Frankfurt am Main, 1965. S. 380-382, 383-386.
24. Hague Convention: www.opbw.org/int_inst/sec_docs/1907HC-TEXT.pdf
25. Kriegstagebuch des Oberkommandos der Wehrmacht, Bd. 1, (1. August 1940 – 31. Dezember 1941) Bernard & Graefe, Frankfurt am Main, 1965. S. 381.
26. Akten zur deutschen auswärtigen Politik : 1918 – 1945 ; aus dem Archiv des Auswärtigen Amtes.1937–1941 ; Die Kriegsjahre, 5., 6. April bis 22. Juni 1941. Document № 393, S. 519, Vandenhoeck & Ruprecht in Göttingen, 1969.
(*) Пояснителна бележка. От доклада на Клодиус, написан и изпратен на 24 април вечерта, става ясно , че „споразумението” с министър Попов ще се сключи на следващия ден. Тази дата обаче не съответства на данните от българските документи, според които подписването е станало на 24 април. От това противоречие може да се предположи, че Клодиус е изготвил сам текста на 24 април вечерта, а на 25 Попов е подписал без да възрази относно вчерашната дата и самото съдържание на „споразумението”, в чието изготвяне българската страна вероятно е нямала участие. Съмнително е текста да е написан на 23 април, а изпратен на следващия ден.
27. ЦДА, Ф. 250 Б, Оп. 1, а.е. 48, л. 6-7, 13-18, 21-22.
(*) Пояснителна бележка. През ноември 1944 г. главният секретар на Външно министерство Константин Сарафов изпраща становище до отдел Държавна сигурност на Народната милиция, в което разяснява противоконституционалността на спогодбата и правото на българската държава да не я изпълнява.
28. “Конституция на Българското Царство“, С., Държавно книгоиздателство, 1945. http://www.hadjinikolov.pro/wp-content/uploads/2010/02/Търновска-конституция-ФТП.pdf ; ДЦДА, ф.250, оп. 1, а.е. 48, л. 33.
29. Боздуганов, Г. България – военният трофей на Сталин, С., 2014. Виж: “Приложения”; Das Reich. Deutsche Wochenzeitung, Nr. 42, 18 Oktober 1942.
30.Tripartite Pact: avalon.law.yale.edu/wwii/triparti.asp
Hague Convention: www.opbw.org/int_inst/sec_docs/1907HC-TEXT.pdf
(*) Пояснителна бележка. След окупирането на териториите в Македония и Тракия през април 1941 г. България нито води война, нито е обявила война на някоя държава до 13 декември 1941 г. С присъединяването си към Тристранния пакт страната придобива съюзен статус, който според поетите договорни задължения и клаузите на Хагската конвенция от 1907 г. не я прави „воюваща държава”. Нейните ангажименти в това отношение са записани в член 3: „Германия, Италия и Япония са съгласни да сътрудничат помежду си на тази основа. Освен това те поемат задължението да си оказват взаимна помощ с всички политически, стопански и военни средства в случай, че една от трите договарящи се страни бъде нападната от някоя държава, която сега не участва в европейската война и в японско-китайския конфликт.” По-ясно казано – България не е задължена да се включи във войната на Германия и Италия срещу Великобритания и Гърция. Не го и прави.
Въпреки че впоследствие Съветския съюз става член на коалиция от държави, които са във война с повечето страни от Тристранния пакт, това обстоятелство не го поставя автоматично в състояние на война с България. След избухването на германско-съветската война България обявява неутралитет и е приета от СССР като невоюваща, неутрална държава да представлява интересите на Германия, Унгария и Румъния на негова територия. Дипломатическите отношения са запазени до 5 септември 1944 г., когато Червената армия напада и окупира страната.
Сходни прецеденти възникват и по отношение на участието във войната на Япония и Финландия. СССР не е обявен за воюваща неприятелска страна от Западните съюзници, нито при съвместното нападение с Германия срещу Полша, нито при нападението срещу Финландия.
Дискусионен е въпросът доколко България е воюваща страна и след 13 декември 1941 г., тъй като тя не предприема бойни действия срещу Великобритания и САЩ, въпреки че им е обявила война.
31. Foreign relations of the United States diplomatic papers, 1944, Government Printing Office. Washington, 1965. Volume III, 367– 369, 378.
(*) Пояснителна бележка. Правителствата в изгнание на множество европейски държави, включително на Гърция и Югославия, са считани за суверенни от Западните съюзници. Въпреки че териториите на техните страни са под чужда окупация, е прието властта им да бъде възстановена веднага след края на войната.
32. ЦДИА, Ф. 890. Оп.1. а. е. 22. л. 127-128.
(*) Пояснителна бележка. Този документ е използван от официалната българска делегация на преговорите за сключване на мирен договор в Париж през 1946–1947 г. Следвоенното българско правителство представя редица документи, за да покаже върховенството на германската власт в окупираните територии, въпреки своето крайно отрицателно отношение към предишното управление на страната. Както е известно, регентите, повечето министри и мнозина депутати са разстреляни от т. нар. Народен съд.
33. Kriegstagebuch des Oberkommandos der Wehrmacht, Bd. 1, (1. August 1940 – 31. Dezember 1941) Bernard & Graefe, Frankfurt am Main, 1965. S. 371.
34. Hitler’s War Directives 1939-1945 Trevor-Roper, H.R., London 1966. ;
Kriegstagebuch des OKW, Frankfurt am Main, 1963.
35. Akten zur deutschen auswärtigen Politik : 1918 – 1945 ; aus dem Archiv des Auswärtigen Amtes.1937 – 1941 ; Die Kriegsjahre, 5., 6. April bis 22. Juni 1941. Document № 378, S. 496 Vandenhoeck & Ruprecht in Göttingen, 1969
36. Дипломатически документи по участието на България във Втората
световна война. Билярски Ц., Гезенко И., ИК “Синева”, С., 2006. С. 326 ; ЦДА, ф. 176 к, Оп. 1 ш, а.е. 385, л. 1-243.
——————————————————————
** Превод на български на текста на записката, подписана от Карл Клодиус и Министерския съвет в София на 24 (25) април 1941 г.:
„В окупираната от България част от бившата югославска държава Германия може да продължи без ограничения започнатата от нея експлоатация на индустриални суровини и преди всичко на минерали. Това важи не само за предоставени концесии, но също така и за предприятия, които ще се разработват по-късно. Германия може да изнася неограничено всички суровини, които са добити от германски дружества в тези области. В областите, които при едно окончателно уреждане ще се паднат на България, българската държава ще третира германските интереси с предимство при отдаване на последващи нови концесии. Българското правителство заявява, че е съгласно да предаде в германска собственост хромовите залежи, които се намират в областите, падащи се на България западно, северно и североизточно от Скопие.
2. Извършените от германските войски конфискации в бившата югославска област, чието окупиране се поема сега от българските войски, се запазват в полза на Германия.
3. Разноските за германските военни съоръжения в окупираната от България бивша югославска област се поемат от България, докато трае войната, доколкото се касае за разноски, които се извършват в самата област. България също така поема разноските, които са възникнали в окупираната от България бивша югославска област поради присъствието на немски войски в самата област и които разноски са покрити чрез емисия на райхскредиткасеншайне. (1) Същото важи за разноските, които ще бъдат направени евентуално в областта. Съобразно с това Българската национална банка ще обменя кредиткасеншайните, които са издадени от германските войски в областта, окупирана от България, по клиринговия курс и ще ги предостави на Главното управление на райхскредиткасен (2) без обезщетение.
4. В окупираните от България области неприятелската собственост подлежи на германско принудително управление. Това не важи за собствеността на гражданите на бившата югославска държава.
5. Българското правителство е съгласно наемните работници (гурбетчии) от бившите югославски области, окупирани от България, които досега работят в Германия, да останат и занапред на работа в Германия. Правителството ще се грижи бъдещото наемане на сезонни работници за Германия да протича безпрепятствено.
6. България носи отговорност пред Германия и нейните граждани за задълженията на бившата югославска държава и на югославската национална банка, съответна на териториите, които ще й се паднат при окончателното уреждане на бившата югославска държава.
Следват подписите на всички господа министри и на г-н Клодиус.
Вярно с оригинала,
Главен секретар на Министерския съвет
Строго поверително“
–––––––––––––-
(1) В окупираните от Вермахта държави по време на Втората световна война са използвани райхскредиткасеншайне – военновременни парични знаци, които банките на окупираните държави са длъжни да обменят в местна валута в свой ущърб.
(2) Райхскредиткасен е военновременна банка на райха, която снабдява окупираните области с военновременни парични знаци по различен курс за всяка държава. В самия Райх тези пари не са платежно средство. Те са в обръщение само в окупираните територии.
.
