Първата част от статията може да се прочете тук.
.
.
III. Изселване на евреите от новите земи
През януари 1942 г. на конференция край езерото Ванзее в Берлин е приета нацистката програма за „Окончателното решение на еврейския въпрос”. Решението, което официално предвижда изпращане на всички евреи от европейските държави в новите германски територии на изток, е всъщност програма за геноцид. Дотогава заминаването на евреите в страни, където техните човешки права не са застрашени, е все още възможно – последните транспортирани пристигат в Португалия през есента на 1941 г. В протокола на конференцията е посочено, че от България се изисква да предаде 48 000 души. (37) Цар Борис III и правителството не изпълняват това решение. Въпреки оказания натиск, нито един български евреин не е изселен. В това число обаче не са включени евреите от Македония и Беломорието, т.е. те не са изискуеми от България за предаване на нацистите. Те са считани за население, подвластно на Райха, чиято съдба се определя в Берлин. Евреи, които са граждани на Гърция и Югославия, не могат да получат българско поданство не само защото приетият преди две години ЗЗН не го допуска и Наредбата за поданство изключва подобна възможност. За Райха са важни не нормативните актове на царството, а обстоятелството, че тези земи са завзети със силата на германското оръжие, което дава право на победителя да се разпорежда с тях и населението им по своя воля. Именно по волята на Берлин териториите са предоставени за вторична окупация, настанява се българска администрация и се въвеждат български правни норми. Както вече беше изтъкнато, същевременно с това немците си запазват възможността да се произнасят от позицията на последна инстанция по въпросите на поданството, дори когато става въпрос за гръцки и югославски граждани, които не са евреи. Цитираната служебна бележка на Д. Шишманов достатъчно ясно предава германското становище.
Навсякъде, където върховната власт е в ръцете на Райха, започва терор, изселване и прикривано умъртвяване на евреи в концлагери. Това се случва без значение дали в отделните страни са поставени марионетни правителства, или са формирани територии под директно управление на Берлин като в Австрия, Чехия и Полша. Етническото прочистване в съседна Сърбия е бързо – през 1942 г. тя е обявена за зона, свободна от евреи. През същата година започва и подготовката за разправа с гръцките евреи в германската окупационна зона. След настъпващите дивизии на Вермахта в европейските страни пристигат специални отряди на СС и Гестапо, създават се и организации от местни колаборанти. Освен тях, навсякъде, където има германски войски, се разполага военна комендатура и военна полиция. Тя също следи както за поведението на германските военнослужещи, така и за всички действия на населението и особено за представляващите специален интерес – на първо място за дейността на съпротивителните движения и евреите.
Често се изтъква, че евреите от Италия и Унгария, както и тези от други държави под италианска окупация, са съхранени. Това твърдение е относително вярно само за първите години на войната, докато там не се настанява германска армия и властта не преминава под диктата на фюрера. През 1941 г. италианските войски използват настъплението на Вермахта на Балканите и завземат територии от Гърция и Югославия, които остават под пълен техен контрол до есента на 1943 г. През юли крал Виктор-Емануил и маршал Бадолио свалят Мусолини, а през септември сключват примирие със Западните съюзници, които напредват на Апенинския полуостров след успешен десант. Войските на Райха реагират с контрапреврат, връщат Мусолини начело на новообявената марионетна република Сало и незабавно привеждат в действие „Окончателното решение”. Размерите на изселването остават сравнително ограничени главно поради обстоятелството, че германските сили водят тежки сражения на полуострова и не са в състояние да отделят значителен ресурс за тази дейност – към лагерите на смъртта са изпратени около 12% от еврейското население, други са избити на място.
Масовото изселване започва и в бившите италиански окупационни зони в Гърция и Югославия. След неуспешен опит на Унгария да премине на страната на Западните съюзници, през март 1944 г. хитлеровите войски нахлуват в страната, свалят управлението на адмирал Хорти, поставят на власт нацистко правителство и разправата започва. Въпреки намесата на герои като шведския дипломат Раул Валенберг, католическата църква и някои интелектуалци, до края на годината стотици хиляди евреи са изпратени и умъртвени в концлагери, хиляди други са избити и хвърлени в Дунав. Тези събития са широко известни и обстойно документирани. Те ясно показват тоталната безцеремонност на Хайнрих Химлер, Адолф Айхман, Теодор Данекер и компания, при изпълнението на „Окончателното решение”.
През пролетта на 1943 г. цар Борис започва тайни сондажи със Западните съюзници за сключване на примирие и цялостно излизане от войната с евентуално признаване на земите в Македония и Тракия за български. (38) Осъдителното отношение на американското правителство към германската политиката по еврейския въпрос е добре известно на българския монарх и той не би могъл да разчита на благоприятен резултат от преговорите в случай, че предаде българските евреи на нацистите. Сондажите се развиват обнадеждаващо, въпреки несъгласието на Вашингтон за признаване на български приоритет върху „новите територии” след края на войната. Ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя „План за изваждане на България от войната”, получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт. Тръгвайки да търси помощ от Вашингтон за сключване на примирие, цар Борис едва ли би искал предварително да се злепостави с тежки антиеврейски репресии или с изпращане на хора в източните територии на Райха, където може да се предполага, че ще бъдат подложени на ужасяващ терор. В становището на Държавния департамент, подписано от Държавния секретар Кордел Хъл и предадено чрез легацията на Швейцария, ясно се казва, че българското правителство „не би трябвало да регистрира факти, които в бъдеще биха застанали трайно против неговата репутация”. (39) Показателно е, че в американската нота се визират единствено евреите с българско поданство. Същевременно царят е длъжен да се съобразява с германската политика, ако не иска да види танкове и войници със свастики да маршируват пред двореца. По това време, както и през цялата война, главното опасение на Борис III и управляващите в София е нова национална катастрофа, която неминуемо би настъпила в три случая: прогермански преврат с евентуална окупация, съветска окупация или превръщане на страната в театър на бойни действия.
През март 1943 г. ситуацията на Източния фронт е патова, Червената армия остава далеч от българските граници, усилено се говори за сепаративен мир между Хитлер и Сталин. Западните съюзници не разполагат с реални възможности за десант на Балканите, така че в София трябва да се съобразяват преди всичко с опасността от хитлеристка агресия. За съветското разузнаване опасността от преврат и установяване на реакционно прогерманско правителство е била съвсем реална и то докладва в Москва: „…фашисткото движение „Съюз на българските национални легиони“ начело с генерал Луков започна да готви в средата на лятото на 1942 г. заговор против Царя и правителството на Филов, имащ за цел създаване на легионерски кабинет, провъзгласяване на Луков за вожд на България и отстраняване на Борис III от ръководството на важните държавни дела.“ (40)(*)
Превратът не се е състоял, но при така категорично заявените съветски опасения става по-ясна причината за убийството на Христо Луков през февруари 1943 г. Генералът е застрелян пред своя дом по нареждане на Москва. Полковник Атанас Пантев, дясна ръка на Луков, също е покосен от куршумите на бойна група. Политическите убийства са извършени от комунистическата партия с цел да се предотврати евентуалното участие на България във войната срещу СССР. (41) Борис III и Филов подозират легионерите в превратаджийски кроежи и се стремят да ограничат техните контакти с германците, особено когато решат да ги осъществяват в Берлин. Филов преразказва в дневника си думите на царя: „…Смята за положително, че ще подготвят там промяна в правителството с германска помощ. В такъв случай той нямало да остане в България и нямало да играе ролята на датския крал. Опасенията от подобна насилствена промяна на управлението в България се засилват и от сведенията, които имал от баща си.“ (42) Цар Фердинанд е предупредил за възможен заговор на легионерите и берлинските партийни кръгове чрез княгиня Евдокия и „настоява по никой начин да не разрешаваме на Пантев и Луков да отидат в Германия.“ (43) Съжаленията, изказани от Бекерле за смъртта на Луков в телеграма до Берлин, са достатъчно красноречиви: „За нас убийството е неприятно, тъй като, макар че както е известно не поддържаме (официално) връзки с националната опозиция, съществуването на тези абсолютно надеждни германофилски кръгове е от изключително политическо значение.” (44)
Възникналата заплаха е от особена важност, защото мотивира в значителна степен действията на царя и кабинета, а те съвсем основателно предвиждат последиците от такова развитие на събитията, имайки предвид безкомпромисността на Хитлер и берлинската върхушка. Кошмарните събития, които впоследствие неминуемо настъпват в европейските държави, с дошли на власт пронацистки правителства, потвърждават техните опасения. Без значение какви са били първоначалните намерения на тези управници, страните им губят суверенитета си и националната им политика преминава под прекия контрол на Райха. Армии отстъпват и се сражават на собствена територия, градове потъват в руини, а жертвите се измерват със стотици хиляди. Хитлеристката програма за изселване на еврейското население започва да се изпълнява без никакво бавене.
Когато се разглежда ужасяващата участ на изселените 11 343 евреи от Беломорието и Македония в контекста на политическата и военна обстановка през последните месеци на 1942 и първите на 1943 г., трябва задължително да се потърси отговор на поне три въпроса:
1. Разполагала ли е България с възможности да предотврати изселването от окупираните земи?
2. Знаели ли са управляващите каква ще бъде съдбата на предадените на германците евреи?
3. Какво е участието на българските длъжностни лица в насилственото изселване?
1. Инициатор на изселването не е България, а Райхът. В среща на Йоахим Рибентроп с министър Попов през ноември 1941 г., германският външен министър заявява: „Още отсега той може да му каже, че в края на войната всички евреи трябва да напуснат Европа. Това било неотменимо решение на фюрера, а също и единственият път за решаване на този проблем, които изисквал цялостно решение и частичните мерки малко помагали.” (45)(*) Както е казано в записка на германското Външно министерство от 3 април 1943 г., „България се отзова на нашата инициатива за изселването на живеещите там евреи в източните райони и се съгласи с нашата помощ.”(46) На следващия ден в строго поверителна телеграма германският министър на външните работи Рибентроп съобщава на посланик Бекерле за проведените разговори с цар Борис: „Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа”. (47) След края на войната, на разпит в мазетата на съветското НКВД, плененият посланик Бекерле заявява: “По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер и чрез министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14–15 000 човека), които съгласно моето искане бяха изпратени в Полша”. (48) Бекерле недвусмислено определя себе си като отговорното действащо лице за насилственото изселване. Впоследствие съдът във Франкфурт предявява обвинение срещу него и легационния съветник фон Хан за това престъпление, без да включва участие на български длъжностни лица.
В резюме – инициативата е германска, а царят е дал съгласие. Остава да се изясни могли ли са управляващите в София да се противопоставят и до какво би довело това. Възможностите за противопоставяне са две – по дипломатически път или със сила. Дипломатическите възможности се основават на правата, които България получава върху тези територии. По същество, тя има временно отстъпени права за ползване – окупация до края на войната, макар че дори тези права никъде конкретно не са описани. Държавата не придобива право на собственост. Чия е в такъв случай отговорността за населението в завладените земи? Отговорът е привидно ясен – на завоевателя, но той се усложнява от обстоятелството, когато завоевателят е предоставил право за временна окупация на част от завладяната територия. Българската държава се опитва да разшири своите правoмощия, чрез споменатата Наредба за поданство в освободените през 1941 г. области, и да намали по този начин правото на завоевателя да се разпорежда с населението, но среща сериозна съпротива. (49) Германската реакция е срещу чл. 4 от Наредбата, определящ срок, в който гръцките граждани могат да поискат българско поданство. Освен на коментираната вече среща, когато Морман съобщава становището на Райха – „че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи”, дипломатът е достатъчно ясен пред Шишманов и на 9 декември 1942 г.: „В Берлин се смята, а също се смята и от страна на командващия „Зюд-Ост” и на германския представител в Атина, че е наложително българското правителство да измени чл. 4 от наредбата за поданството в освободените земи като продължи предвидения в него срок с още една година. … Г-н Морман отбеляза, че според него е за предпочитане още сега да продължим срока и то доброволно, отколкото да бъдем принудени да го продължим по-късно поради невъзможността да изселим оптиралите в полза на старото си поданство гърци. А тая невъзможност ще настъпи неминуемо по простата причина, че германското командване „Зюд-Ост” ще откаже да пусне изселващите се в областта Солун-Егея.” (50)
Под натиска на Берлин, документиран в три срещи на Морман с главния секретар Шишманов и разговор на премиера Филов с Бекерле, правителството е принудено да отстъпи и да удължи срока до 1 ноември 1943 г. Тези дипломатически разговори не касаят евреите – гръцки поданици, защото те са изключени от Наредбата, но категорично показват кой диктува там, където е преминал Вермахтът, дори когато се дискутира единствено поданството на етнически гърци. Необходимо е да се поясни, че изразяващият германската позиция Морман е дипломат от кариерата, който винаги подбира думите си, не е злонамерен към България, не е националсоциалист, не се е замесвал във военни престъпления, а след войната става посланик на ФРГ в Колумбия. Германската настойчивост по-късно е ясно изразена и в писмо на началника на СД – група Инланд II до заместника на Химлер Ернст Калтенбрунер: „Централната служба на сигурността на Райха е внушила на няколко пъти на Министерството на външните работи да увеличи натиска върху българското правителство относно еврейския въпрос, за да добием едно решение колкото бързо, толкова и възможно, в смисъл на евакуация на тези евреи към териториите на изток.” (51) (*)
Към това време българската политика, водена от цар Борис, е да продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР, въпреки многократното настояване на Берлин за тяхното прекратяване, да запази армията от участие в бойни действия и не показва готовност да предаде българските евреи на Хитлер. Всичко това предизвиква недоволство и подозрения сред нацистката върхушка. На 25 януари 1942 г. райхсминистърът на пропагандата Йозеф Гьобелс записва в своя дневник: „Няколко доклада показват, че антигерманските настроения в българските управляващи кръгове се увеличават. Специално за цар Борис се казва, че е започнал да играе някаква двулична игра. Той е хитър и потаен човек, който, очевидно впечатлен от тежките отбранителни битки на Източния фронт, търси някаква задна врата, през която би могъл евентуално да избяга.“ (52)
През пролетта на 1943 г. в Берлин получават ново основание за подозрения. Германското разузнаване засича контакти на пътуващия с дипломатически паспорт търговец Любен Пулев със специално пристигналия бивш американски посланик Ърл в Турция. Пулев изпълнява поръчение на царя, сондирайки възможностите за излизане от войната, и монархът е принуден да омаловажава случая, когато въпросът му е поставен директно от Рибентроп. (53)
След демонстрирания натиск по въпроса за гражданството на гърците и съществуващите подозрения на Берлин, логично е да се предположи как биха реагирали в Райха по свръхважния за тях „еврейски въпрос”, в случай че България реши да промени ЗЗН или приетата Наредба и се опита да даде поданство на евреите от зоните, които са й дадени за временна окупация по германско благоволение. Или реши да прилага някой нов закон, подобен на добруджанския, без да има права на собственост. Може ли някой здравомислещ да си представи, че обсебените от антисемитизъм берлински управници биха признали и приели даването на гражданство на каквото и да е основание, при съществуващите обстоятелства? Изводът, че царят и правителството се опитват да изселят гърците от окупираните земи, а евреите да направят български поданици и да ги оставят там, вероятно би предизвикал нещо повече от нервна криза у параноичния фюрер. Чашата на търпението му е преливала и при по-незначителни прояви на своеволно противопоставяне. Ответната реакция едва ли би се ограничила само с отнемане на предоставените територии, когато танковите колони на Вермахта могат да изминат разстоянието от западната граница до София за малко повече от час, а самолетите на Луфтвафе – за 15 минути. В столицата без съмнение би се намерил необходимият брой привърженици на националсоциализма, готови да поемат властта и безпрекословно да изпълняват заповедите на Хитлер.
Управляващите очевидно са си давали сметка за собствените си възможности. Българската армия наброява към 300 000 войника с възможност да достигне 500 000 при пълна мобилизация. Обстойните проучвания показват, че през годините на войната във въоръжените сили на Райха са служили повече от 18 200 000 души (според представените данни от Рюдигер Оверманс). Съотношението е 60(40) : 1 в полза на Германия, без да считаме армиите на Италия, Румъния и Унгария, които са в оперативна близост до българските граници. Сравнението на броя на самолетите, танковете, бронираните машини, камионите, артилерията и друга военна техника е още по-фрапиращо. Средно към 100-150 : 1 в германска полза. Като добавим и обстоятелството, че Вемахтът разполага с най-модерното въоръжение за това време, а българското е разнородно и в голяма част – остаряло (артилерията е от Първата световна война), можем да изключим дори теоретична възможност за оказване на сериозна съпротива, каквато и част от войските си да е в състояние да отдели Райха за нападение срещу България през пролетта на 1943 г. При съществуващото съотношение на силите военният отпор би бил самоубийствен.
Няма нито един основателен аргумент, поради който да се смята, че ако частите от Тракия и Македония бяха завзети обратно от Вермахта или изобщо непредоставени за окупация от България, евреите там щяха да бъдат съхранени, а не изпратени в лагерите за унищожение. Напротив, нацистите недвусмислено показват какво се извършва в европейските страни под тяхно господство. В този контeкст даденото от царя съгласие е един формален акт за нещо, което така или иначе не е в състояние да предотврати. Той предпочита да стимулира въвеждането на антиеврейско законодателство, чиято тежест е несравнима с нюрнбергските дискриминационни закони, и да запази българските евреи в страната, отколкото да влезе в директен сблъсък с Хитлер и да предизвика ново откъсване на територии или национална катастрофа. И в двата случая съдбата на евреите би останала изцяло в германски ръце с всички известни последствия. Борис III споделя с царица Йоанна, Иван и Марион Станчови: „Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това може да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!“ (54)
Аналогията с Италия и нейната въздържана политика към евреите е неуместна, защото Италия е основоположник на Тристранния пакт, считана е по тогавашните критерии за Велика сила, завзела с война окупационни зони в Гърция и Сърбия. Италианските войски се сражават заедно с германските по всички фронтове и нейната дума има коренно различна тежест в сравнение с тази на България, която е присъединена насила в пакта, и не е участвала дори с един войник в завладяването на земи от своите съседи.
2. В публичните изявления на Хитлер и цялото националсоциалистическо ръководство се говори единствено за изселване на евреите на изток, извън Европа, където ще бъдат настанени на работа. Дори в „Окончателното решение” от Ванзее няма и дума за предстоящото изтребление. „Ню Йорк Таймс”, в броя си от 24 март 1943 г. пише: „Съгласно съществуващите планове, около половината от депортираните български евреи ще започнат работа в селското стопанство на Голяма Германия, на една четвърт като полуквалифицирани работници ще им бъде позволено да се откупят чрез „доброволна работа” във военната индустрия в най-много бомбардирания Рур. Останалата една четвърт ще бъде транспортирана до Генералната губерния (Окупираната от германците Полша) за „работа, директно свързана с войната”. (55) Райхът отчаяно се нуждае от работна ръка, вoенната промишленост е преминала ръба на възможностите си, наемат се хиляди работници от всички европейски страни, включително от България, и е напълно логично да се предполага, че изселените ще бъдат използвани рационално. Обществото в Европа не е наясно какво се случва в лагерите на смъртта, дори не знае за тяхното съществуване. Те са управлявани от Химлер и СС при строго секретен режим и ужасяващите слухове, които се промъкват понякога, обикновено са приемани за антигерманска пропаганда. Изказваните твърдения за изтребление на евреите в лагерите на изток не са подкрепени с нито един достоверен факт и са оприличавани на обвиненията от времето на Първата световна война, когато съюзническата преса приписва на германските войници всевъзможни злодейства. Впоследствие се оказва, че нищо от публикациите за разпорени бременни жени, отрязани детски ръце и пр., не отговаря на истината.
Всички участници в запазването на 48 000 български евреи на територията на страната са действали с разбирането, че спасяват свои съотечественици от робски труд при крайно тежки условия, които вероятно мнозина няма да понесат, но не и от смърт в газови камери. Дори инициаторът на парламентарната подписка Димитър Пешев е достатъчно доблестен да напише в своите мемоари: „…известни бяха и строгите мерки, взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната.” (56) Следователно е неоснователно да се говори за съзнателно спасяване от смърт на българските евреи, нито за съзнателнo оказана помощ на германците в изпращане на смърт на гръцките и югославските, защото заплахата за тяхното умъртвяване не е била известна на спасителя. Обстоятелството, че нацистите са излъгали българските власти и обществеността, многократно заявявайки, че преселените евреи ще бъдат настанени на работа, а не, че е планирано да бъдат унищожени почти веднага след тяхното пристигане в Полша, по никакъв начин не може да вмени на управляващите в София вина за съучастие в убийство. Отвъд възможностите ми е да си представя как някой български държавник би се изправил срещу Хитлер, Химлер или Рибентроп с обвинението, че се готви избиване на хора, без да има конкретни доказателства за подобни престъпни намерения. Лесно е обаче да си представим, какви биха били последствията за страната ни от подобно изявление при съществуващото съотношение на силите. Италия съхранява евреите в своята окупационна зона, но не си и помисля да се противопостави на германците, като предложи убежище на беломорските и македонските евреи, въпреки че се ползва със статута на Велика сила. Дори Мусолини, който е близък приятел на Хитлер, не е в известност за смъртоносните измерения на Окончателното решение. Новоназначените от Берлин правителства в бившите независими кралства Гърция и Югославия също не проявяват някаква загриженост, макар че според притежаваните лични документи това са техни граждани и те би следвало да носят отговорност за тях.
В крайно сложната обстановка България успява да направи максимално възможното. Запазва своя суверенитет, избягвайки окупация или преврат. Запазва своето политическо достойнство като страна, способна да отстоява собствени решения, макар и зависима от Райха. Запазва своите евреи, но не е в състояние да направи същото и с евреите – гръцки и югославски поданици.
3. Остава да бъде изяснен въпросът участвали ли са български длъжностни лица в изселването на евреите от окупираните територии. За да бъдат избегнати спекулации, трябва веднага ясно и категорично да се каже – да, участвали са. Това твърдение обаче задължително изисква внимателно да се разгледа тяхната роля.
Хагската конвенция от 1907 г. не забранява преселването на големи групи граждански лица за нуждите на войната. Само по себе си това не е престъпление и не е квалифицирано като недопустимо деяние в Раздел III “Военна власт на територията на неприятелската държава” (чл.чл. 42–56). (57) Престъпления обаче са убийствата и терорът над цивилното население. Именно затова нацистите, намирайки формално международно-правно основание да извършват изселванията, пазят в най-строга тайна последващото умъртвяване на изселените. Определянето от някои автори на евреите като „враждебно население” във военен смисъл е неуместно. Те с нищо не са показвали враждебно отношение към Германия, напротив, мнозина се сражават се за нея през Първата световна война, редом с етническите германци и дават хиляди жертви. Набедени са за враждебни поради Хитлеровата параноя и последвалата националсоциалистическа масова психоза. Изпoлзваната понякога аналогия с Великобритания и САЩ, където временно са интернирани в лагери хиляди етнически германци и японци, е също неуместна, макар тези факти да са изтъквани от немската пропаганда още по време на войната. Райхът и Япония водят война с двете държави, докато евреите нямат нито собствена държава, нито армия, нито са организирали въоръжено съпротивително движение.
Създаденото на 29 август 1942 г. Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) към Министерството на вътрешните работи и народното здраве е основен регулаторен орган, на който се възлага прилагането на всички мерки по отношение на евреите (с изключение на тези по Закона за еднократния данък и Закона против спекулата). (58) Оглавено е от Александър Белев. Той е наполовина италианец, завършил право в Софийския университет и специализирал за кратко в Германия по прилагането на Нюрнбергските антиеврейски закони.
Акцията по изселването започва след пристигането на хауптщурмфюрера от СС Данекер. В доклада си до министъра на вътрешните работи Габровски комисарят Белев пише: „На 2. II. 1943 г. дойде при мен г-н Данекер, придружен от полицейското аташе при германската легация. Данекер се представи като упълномощен от германските власти да уговори изселването на евреите от Беломорието и Mакедония.” (59) В доклада се отбелязва готовността на Райха да приеме това еврейско население, сроковете за изпълнение, събирането на евреите в лагери в близост до определени гари, откъдето ще бъдат предадени на германците, разписанието на специалните влакове, които ще дойдат от Райха, количеството багаж, което могат да носят със себе си (50–60 кг. само дрехи, завивки и храна) и др. На 8 февруари Данекер от своя страна докладва с телеграма до Адолф Айхман за разговора си с Габровски, който „изрази готовността си с помощта на Германия да бъдат изселени на Изток евреите, живеещи в Тракия и Македония. … Габровски недвусмислено даде да се разбере, че в момента и дума не може да става за изселване на евреи от територията на стара България. Той възнамерява да използва интензивно тези евреи за извършване на обществени работи. Според Габровски има около десет-дванайсет хиляди евреи (заедно с членовете на семействата), които не притежават българско гражданство. … Задачата е изселването на евреите от Тракия и Македония, както и на нежелателни еврейски елементи от централна България. Според данните от преброяването на евреите за двете области се предвиждат 14 000 евреи. Предварително Белев е планирал изселването на 20 000 евреи. … Твърде желателно е приемането да се извърши от германски караул на българска територия.” (60) От написаното става ясно, че още към 8 февруари царят и правителството са решили, „че в момента и дума не може да става за изселване на евреи от територията на стара България”, но Белев е планирал да допълни броя на изселваните с около 6000 души от България. Данекер потвърждава тези намерения на комисаря, възникнали по негово внушение, в нов доклад до Берлин от 16 февруари: „За да се достигне числото 20 000, в съответствие с моето предложение, Белев ще прибегне към така наречените „нежелани евреи”. И добавя: „Още преди решението на Министерския съвет Белев по собствена инициатива изпрати пълномощници в Тракия и Македония, за да проучат възможностите за събирането на евреи в лагери.” (61) В опит да поставят правителството пред свършен факт, на 22 февруари Данекер и Белев предварително подписват „Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония в германските източни области”. Целта е по този начин да принудят впоследствие кабинета да приеме „допълването” с поне 6000 български евреи. (62) Според данни от преброяването е известно, че еврейското население в двете области не надхвърля 14 000 души. Германците обаче, с помощта на Белев, се опитват да пробият неотстъпчивата българска позиция, изразена от Габровски, като фиксират бройката на 20 000 и впоследствие да настояват за нейното спазване, независимо за евреи с какво поданство става дума. Правителството успява да излезе от поставения капан и на 2 март приема 127 Постановление на МС, в което е записано: „Възлага се на комисаря по еврейските въпроси да изсели от пределите на страната в споразумение с германските власти до 20 000 души евреи, заселени в новоосвободените земи.” (63) Ключът е в думите „до 20 000 души”, чиито смисъл е коренно различен от записаните в споразумението Данекер-Белев конкретно „20 000 евреи”. С тази разпоредба на постановлението се отнема възможността за добавяне на български евреи към изселваните от окупационните зони поданици на Гърция и Югославия. Смисълът на разпоредбата остава сякаш “неразбран” от Данекер, Бекерле и българския комисар. В ускорен порядък Белев организира лагери за събиране на български евреи в Пловдив, Кюстендил, Русе и Варна с цел изпращането им в Полша. Тези действия предизвикват съответната реакция на правителството – на 9 март Габровски, без да го уведоми, издава заповед за освобождаване на всички евреи, намиращи се в лагерите, която е изпълнена още на следващия ден. (64) Необходимо е да се подчертае, че протестната подписка на Пешев и неговите колеги от парламента, която дава началото на останалите протести, е направена на 17 март – т. е. 8 дни след нареждането на вътрешния министър, направено по указания на цар Борис III. В този смисъл парламентарният протест и останалите действия в защита на българските евреи имат превантивна роля и са от огромна важност като бъдещ аргумент срещу евентуална нова нацистка инициатива.
Усилията на германците се съсредоточават върху изселването на гръцките и югославските евреи. С помощта на Белев, агенти на комисарството, полицейски и административни служители те са предадени на германците на изходните гари в края на март и началото на април. След войната, на разпит в съветския НКВД, Морман уточнява субординацията: „За извършване на изселването, от Главното управление на СС в Берлин в София пристигна специалният пълномощник Данекер, който ръководеше цялата тази операция.” (65) На 5 април германската легация докладва в Берлин: „Вече може да бъде съобщено за извършен транспорт на 11 343 евреи. От тях 4221 тракийски евреи заминаха с кораби от Лом за Виена и 7122 македонски евреи с железопътен транспорт от Скопие. Корабните транспорти бяха придружавани от българска полиция и с по двама германски полицаи (Ordnungspolizei) (*), a железопътните транспорти от германски полицаи.” (66) В Берлин са напълно убедени, че съдбата на евреите с гръцко и югославско поданство им принадлежи, със или без съгласието на София, и именно поради това те не са записани като изискуеми от българската държава в текста на „Окончателното решение” от Ванзее. Въпреки това българските власти успяват да освободят няколко десетки лекари и аптекари. (67)
Белев не е знаел за предстоящото убийство на изпратените в лагера Треблинка, не е знаел дори името на лагера. Той не е сред кръга на посветените: държавното ръководство на Райха, висшите офицери от СС и оперативния персонал в лагерите на смъртта. Проявеното от комисаря усърдие обаче е повече от срамно. Несполучливият му опит да манипулира държавно решение, за да угоди на нацистите, като добави и поне 6000 български евреи за изселване, е отвратително престъпление както в морален, така и в юридически аспект.
В запазения екземпляр на български език от споразумението Данекер-Белев пасажът „от новите български земи Тракия и Македония” е зачеркнат с мастило. Доколко самият документ е фалшифициран от Белев, за да аргументира прибавянето към изселваните и на евреи с българско поданство, остава неясно. Тази поправка предизвиква множество спорове, но едва ли е направена от комисаря по следните съображения:
1. В екземпляра на немски език няма зачеркнати пасажи. (68)
2. Споразумението е написано на пишеща машина от неговата секретарка в КЕВ и комисарят би могъл да нареди да бъде препечатана първата страница без споменаване на излишния текст.
3. Данекер не знае български език, а и охотно би се съгласил с всяка промяна, която му дава възможност да изсели по-голям брой евреи.
4. Самият Белев няма пред кого да показва документ с нескопосно зачеркване, което би могло да постави под съмнение неговата валидност.
5. При проведените разпити пред VII състав на Народния съд служителите на КЕВ не споменават за подобно задраскване.
Поправката най-вероятно е направена след установяването на Отечественофронтовската власт, за да се дискредитира допълнително комисарския образ.
Антисемитски настроеният Белев не успява да се задържи на своя пост, въпреки изключително тесните си връзки с германците. Освободен е от длъжност през септември 1943 г. Назначеният на негово място Христо Стоманяков не проявява подобна привързаност към идеите на националсоциализма.
Една по-ранна смяна на комисаря, през пролетта на 1943 г., би довела единствено до засилване на германските подозрения, че правителството не следва политика на лоялност към Райха, с всички възможни опасни последици за стабилността на държавната власт и бъдещата съдба на българските евреи.
В такъв случай неминуемо трябва да си зададем въпроса: Щяха ли да се справят нацистите без съдействието на комисаря и неговите служители от КЕВ? Отговорът е: Несъмнено! По същото време служителите на СС Дитер Вислицени и Алоис Брунер започват изселването на евреи от Солун и областта. С помощта на местни колаборанти, включителнo eвреи, те натоварват със забележителна експедитивност над 54 000 души в около 25 германски влака и ги изпращат в Аушвиц. (69) Правителствата на Георгиос Цолакоглу, Константинос Логотетопулос и Йоанис Ралис, управлявали последователно през 1941–1944 г., сътрудничат изцяло на Райха. По германска инициатива се създават различни паравоенни формирования от колаборационисти. След образуването на Батальоните за сигурност (Tágmata Asfalías) през 1943 г. тяхната численост достига 25–30 000 души. Членовете им полагат клетва за вярност на Хитлер, ръководени са от СС генерала Валтер Шимана, и активно участват в преследването на гръцките евреи и тяхното изселване. (70)
Националистическите формирования влизат в стълкновения с българските окупационни власти, опустошават български села, но не са санкционирани от германска и италианска страна.
Изселването на солунските евреи е добре известно и описано в подробности от легендарния революционер на ВМРО от еврейски произход Рафаел Камхи. (71)(*) Правителството на Логотетопулос не предприема никакви действия, въпреки острите протестни писмa в защита на евреите от гръцкия патриарх, председателя на гръцката Академия на нaуките, интелектуалци, общественици и др. (72) Едва ли Вислицени и Брунер биха се затруднили да докарат още 5 влака и да прибавят към изселваните евреи от Солунско и тези от съседните български окупационни зони при липса на съдействие от страна на КЕВ.
Практиката на операциите по изселването в Европа е показала, че служителите на СС получават необходимата помощ от колаборанти във всички държави и сред всички националности без изключение. Хана Аренд също пише за сътрудничеството на солунски евреи (Judenräte) с нацистите. (73) Впоследствие те са транспортирани до транзитния лагер Берген-Белзен, откъдето повечето заминават за Испания.
Разглеждането на този трагичен епизод не цели да оправдae действията на Белев и служителите му, но показва реалните възможности и решимостта на нацистите да изпълняват своята програма.
Всички нови искания на Райха за окончателно решаване на еврейския въпрос в България категорично са отхвърлени от царя и правителството. Последният сериозен опит е направен през пролетта на 1943 г. На 20 май Габровски се явява пред цар Борис с план, изготвен от Белев, съдържащ два варианта за изселване на евреите от столицата: А) изпращане в Полша и Б) преселване в провинцията. След аудиенцията на министър Габровски, германският посланик съобщава на Имперската служба за сигурност (RSHA): „Царят реши, че трябва да започне веднага преселването на евреите в провинцията, поради което засега планът “А” бе изоставен”. (74) Следва нова вълна на протести в защита на еврейското население, на 18 август Бекерле отново пише до Берлин: „Българското правителство обаче засега отхвърля решително всяко наше предложение в тази насока и понастоящем дори при един силен натиск от наша страна в никакъв случай няма да се съгласи, още повече, че с това дава израз на политиката, която следва сега.” (75)
В България, за разлика от други европейски страни, не само не е допуснато създаването на антисемитска националсоциалистическа партия, но няма и националсоциалистическа клика в политиката. След смъртта на ген. Луков и Пантев по-видните лица, симпатизиращи на Хитлеровия режим, остават изолирани и не се радват нa обществена подкрепа. Страната продължава да поддържа дипломатически отношения с основния враг на Райха – СССР и упорито отказва да ги прекрати въпреки оказвания натиск. Поканите на Берлин за поне символично бойно участие остават безрезултатни – нито едно българско войсково съединение не е изпратено да се сражава на фронтовете. Междувременно театралното разиграване на заплаха от Турция, което е взаимноизгодно за двете държави и е декларираното основание за задържане на армията извън бойните действия, става все по-прозрачно за германските служби. Подозренията към царя, че „търси някаква задна врата” да напусне Пакта се засилват от засечените в Истанбул първоначални контакти за сключване на примирие със Западните съюзници. Многократните настоявания за окончателно решаване на еврейския въпрос чрез изселване на българските евреи в Полша, престават дори да се обсъждат от кабинета.
При цялата тази констелация от факти и обстоятелства е учудващо как германците са се оставили да бъдат заблуждавани с благи думи и писма без особени последствия. А „за Хитлер България беше само една хапка” – припомня проф. Михаел Бар-Зоар. (76)
Българската национална политика не е в състояние за повече от гъвкава пасивна съпротива срещу Райха. Царят и правителството отстояват суверенитет в пределите на царството, но не разполагат нито с дипломатически, нито с военни средства да влязат в конфликт с хитлеристкия режим, за да наложат пълна власт в територии, които не са под българска юрисдикция.
България не успява да си върне земите в Тракия и Македония, но може да се гордее, че е единствената държава от Тристранния пакт, която е съхранила своите евреи. В официалната статистика на Яд Вашем в Йерусалим е посочен броят на жертвите на Холокоста във всяка европейска държава. За България цифрата е нула. (77) Нещо повече, еврейското население в страната нараства през през годините на войната и достига 49,172 души. (78)(*)
.
Георги Боздуганов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
БИБЛИОГРАФИЯ – 2
37. www.ghwk.de/? lang=gb.
38. From Hitler’s Doorstep: The wartime inteligence reports of Allen Dulles, 1942–1945. Penn State Press, 2010. p. 115.;
Joint Chiefs of Staff/JCF/,Microfilm, Roll 51, File #108–118/117/ LO – LZ, “O.S.S. Plan to detach Bulgaria from the axis”, August 2,1943, ABC 384 Bulgaria/August 3, 1943/, Record group 165, Modern Military Branch, National Archives and Record Administration /MMBNARA/.
39. NARA DS, 874, 4016/69A, Telegram # 765.
40. Българо-съветски политически и военни отношения 1941–1947, Документи. С., Военно издателство, 1999. с. 48; АВП РФ, ф. 074, Оп. 32, д. 1, п. 112, л. 5.
(*) Пояснителна бележка. Генерал Христо Луков е бивш военен министър, със заслуги през войните и с голямо влияние в офицерските среди. Ръководи националистическата организация “Съюз на българските национални легиони”, която наброява над 50 000 души.
41. Марков, Г. Покушения, насилие и политика в България 1878–1947. С., Военно издателство, 2003. 292–295.
42. Филов, Б. Дневник. О.Ф. София,1990. С. 521-523
43. Ibidem, с. 522
44. ZStA, DDR, Film 13307, Bl. 173816- 173817. ; България – своенравният съюзник на Третия райх. Документи. С., Военно издателство, 1992. Документ No 83. С. 114.
45. Akten zur deutschen auswärtigen Politik 1918-1945. Göttingen Bonn -Frankfurt/M., Serie D, Bd. XIII-2, 686-689. ; PA.AA, Bestand : Inland IIg. Bd. 183, Bl. 486176 – 486179.
(*) Пояснителна бележка. На тази среща думите на министър Попов към Рибентроп за трудностите на правителството при прилагане на антиеврейските мерки, често са погрешно интерпретирани от някои изседователи като покана към германците да се засилят репресиите към евреите с чуждо гражданство. Министърът казва следното: „Голям брой от живеещите в България евреи имат унгарско, румънско, испанско или друго поданство. Тези страни обаче претендират за същите права на евреите с тяхно поданство, с които се ползват и останалите техни поданици, и не са съгласни към тях да се прилагат клаузите предвидени в законите за евреите. Очевидно това е въпрос, който трябва да бъде уреден съвместно с европейските държави.” Попов знае, че по това време в посочените страни изселване не се извършва и се опитва да избегне директен германски натиск към България, поставяйки въпроса за общо решение. Добре му е известно, че в бюрократичните коридори на дипломацията, взимането на подобно решение е много трудно или практически невъзможно. Затова 7 месеца по-късно, на 19 юни 1942 г., германското Външно министерство настоява да се подновят преговорите по този въпрос. Виж също: Akten zur deutschen auswärtigen Politik 1918-1945.,Vandenhoeck & Ruprecht in Göttingen, Е3, 16 juni – 30 September 1942, Dcument # 16, S. 24.
46. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486304 – 486305
47. PA. AA, RAM, F1, Bl. 0161-0159
48. Тайны дипломатии Третьего рейха. 1944–1955. М., Международный фонд „Демократия”, 2011. Стр. 46–54. ЦА ФСБ России. Н–20808. л. 34–44. Подлинник. Машинопис. Автограф.
49. Държавен вестник. бр. 124/10. VI. 1942 г. и бр. 59/17. III. 1943 г.
50. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война. Билярски, Ц., Гезенко, И., ИК “Синева”, С., 2006. С. 326, 337-338, 349-350, 352 ; ЦДА, ф. 176 к, Оп. 1 ш, а.е. 385, л. 1-243
51. Документът е публикуван на сайта http://holocaustteaching.eu/
(*) Пояснителна бележка. Вероятно искането е изпратено от генералът от СС Ото Олендорф ръководител на Отдел II/III на СД-Инланд към Министерството за сигурност на Райха и на Айнзатцгрупа Д-Инланд II. Това е струкурата на SD с която Айхман разработва Окончателното решение. Самият Олендорф е осъден и екзекутиран от Нюрнбергския трибунал за избиването на повече от 90 000 души, предимно евреи, в Украйна.
52. Тhe Goebbels Diaries 1942–1943. Doubleday & Co. New York, 1948. P.47.
53. PA.AA, RAM, F1, Bl. 0161-0159
54. Станчов, И. Д. Дипломат и градинар. Мемоари. С., 2000. с. 153.
55. The New York Times, March 24, 1943.
56. Пешев, Д. Спомени, С., 2004, С. 216
57. www.opbw.org/int_inst/sec_docs/1907HC-TEXT.pdf
58. Държавен вестник. бр. 192 от 29. VIII. 1942 г., ПМС №70 от 26. VIII. 1942 г.
59. www.bulgarianjews.bg/institutions/3/
60. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486285
61. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486293
62. ЦДИА, ф. 190, Оп. 1, а.е.8518, л.1-3.; http://www.bulgarianjews.bg/institutions/3/
63. ЦДИА, ф. 284, Оп. 1, а.е. 8105, л. 37.
64. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486316 – 486319; Тошкова,
В., Из дневника на Бекерле. С., 1992. с. 90.
65. Тайны дипломатии Третьего рейха. 1944-1955. М.: Международный фонд „Демократия“, 2011. Стр. 379-384. ; ЦА ФСБ России. Н-20805. Л. 16—25.
66. НА БАН, Ф.111, Оп.1, а.е. 31, л. 1-3; копие от немски оригинал.
(*) Пояснителна бележка. Ordnungspolizei (Оrpo) e наименованието на централизираната германска полиция през периода 1936–1945 г. Тя е част от Имперската служба за безопасност под ръководството на Химлер, а от началото на 1943 г. е фактически част от СС.
67. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486309 – 486312
68. Коен, Д. Оцеляването, С.,1995. С. 205.
69. ru.wikisource.org/wiki Стенограмма_допроса_Дитера_Вислицени
70. Kalyvas, S. N. Armed collaboration in Greece, 1941–1944. Department of Political Science, Yale University, New Haven, CT, USA, December 2007. Еuropean Review of History, Vol. 15, No. 2, April 2008, 129–142. ; The Two Greek-Jewish Holocausts 1821 and 1943-1944., Matsas M., Lecture that was part of the Yom Hashoa Event at the Sephardic Center, Forest Hills, New York on April 15, 2007. www.theopavlidis.com/reprints/matsas_3/YHLecture.htm
71. archives.bg/jews/82-СПОМЕНИ_НА_СПАСЕНИ_ЕВРЕИ
(*) Пояснителна бележка. Рафаел Камхи, наричан още войводата Скендербег, е един от най-видните граждани на Солун. За заслугите си към България Камхи е освободен с личната намеса на цар Борис и живее до края на войната в София. През 1949 г. се изселва в Израел, но продължава да счита България за своя втора родина.
72. www.jewishvirtuallibrary.org/jsource/Holocaust/greekbishop.html
73. Hannah Arendt: Eichmann in Jerusalem. A Report On The Banality Of Evil. New York: The Viking Press, 1965. P. 188-189. ; Виж също: Bernstein R. J. Hannah Arendt And The Jewish Question, The MIT Press, Cambridge, MA, 1996. P.160-167.
74. Яд Вашем, Ерусалим, К 207639 – 207645 ; НА БАН, ф.111, оп. 1, а.е. 38, л. 1-7. (Архив на Давид Коен)
75. Яд Вашем, Ерусалим, URO 190-192.; НА БАН, ф.111, оп. 1, а.е. 41, л. 1-3. (Архив на Давид Коен)
76. Интервю на Михаел Бар-Зоар във филма “49 172”. Режисьор Пламен Петков, сценарист Владимир Игнатовски. Продукция на България и САЩ. 2015 г.
77. Yad Vashem. The Holocaust Resource Center.
Faqs>How many Jews were murdered in each country? ; http://www.yadvashem.org/yv/en/holocaust/resource_center/faq.asp
78. Меyer, P., Weinryb, B., Duschinsky, E., Sylvain, N. The Jews in the Soviet Satellites. Syracuse Univusity 1953, The American Jewish Committee, P. 575.
(*) Пояснителна бележка. Цитирани са данни на Централната консистория на евреите в България от 1945 г. – 26 921 лица от мъжки пол и 22 251 лица от женски пол, общо 49 172 души.
––––––––––––––––––––––––––––
Накои използвани съкращения:
Süd-Ost – Югоизток
СД (Sicherheitsdienst) – Служба за сигурност на Третия райх – част от СС.
СС (Schutzstaffel) – защитни отряди. Изградена по нацистка идеология, СС е една от най-големите и мощни организации на Третия райх. Определена е за главен изпълнител на “Окончателното решение” – унищожаване на евреите в Европа.
НКВД (Народный комиссариат внутренних дел) – едно от наименованията на съветската тайна полиция по време на сталиновия режим.
.
