Текст от авторска поредица на Николай Гусев. Предишните текстове от тази поредица могат да се видят тук, тук, тук, тук, тук и тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
КЛУБЧЕ В МАЗЕТО НА ОБЩИНАТА ИЛИ КАК ИЗГАРЯХА ПАМЕТТА НА ДЕДИТЕ СИ…
.
Не ви ли е впечатлявала липсата на млади таланти в областта на обществените науки? Както и стълпотоворението на гении, ненавършили тридесет години, в областта на точните науки, напр. в математиката – Галуа, Лобачевски? Според античните гръцки критерии, ненавършилите 30 години не са били считани за мъже, макар не и за деца: броели ги за „юноши“, нямали право на глас в Народното събрание на демоса…
Героите на настоящето повествование бяха тогава – преди повече от половин век – в тази възрастова група: между 18 и 30. Високите нива на адреналина просто напираха за изява и „отговорните фактори в партията и държавата“ се бяха погрижили за канализирането му в безопасни дейности – спорт, народни танци, художествена самодейност. По такъв начин се избягваха иначе неминуемите забежки в посока към протести срещу установената със силата на оръжието (съветското) народнодемократична власт…
Особено припряни бяха активистите на ДОСО-то (ДОСО – Доброволна организация за съдействие на отбраната). Години наред единият от двата обширни някога селски герени – западният – биваше редовно разораван от окопи и траншеи, и с дни ехтеше пукотът на флоберки (по-сериозно оръжие не биваше да се дава в ръцете на иначе непредсказуемите младошопи); вятърът разсейваше пушека и задушливата миризма на димките; всички бяха доволни – юношите, че са си „начесали крастата“, „отговорните другари“ – че ще „отчетат дейност“ (щото при социализЪма не беше толкова важно какво правиш, а какво и най-вече пред кого го „отчиташ“ – от това зависеше мястото ти в Системата, т.е. Номенклатурата).
Пукотевицата ангажираше вниманието на недозрелите буйни глави, но само за няколко дни, а годината имаше цели 365 – отвреме-навреме – и 366, дни. Необходими бяха и други „мероприятия“, които да отклоняват бликащата енергия на младите в „правилната“ – разбирай удобната за Партията – посока. Така възникна идеята за футболен стадион в „Ливагьето“. Дотогава „младежите“ гонеха кожения балон по другия, Гусевия герен, където импровизираха футболни врати с шапките си, а игрището очертаваха с наситнена гасена вар.
Герените все пак бяха общински и нямаше никаква пречка да бъдат набраздявани с окопи или посипвани с вар. Другояче стояха нещата с набелязаната за стадион територия. Според закона ТКЗС-то (Трудово кооперативно земеделско стопанство ) беше своего рода кооперация, а „внесените“ в него земеделски имоти – частна собственост на вносителите. В този смисъл юридическото лице ТКЗС се явяваше само ползвател, но не и собственик на тези имоти.
Но какво представляваха законите пред волята на могъщата вездесъща партия БКП?! Лист хартия, „врàта ỳ пóле“… Докараха булдозери, насипаха от четири страни валове около няколко десетки декари до „Кюловио твърдак“ – смее ли някой да пита за мнението на законните собственици…
Пролетта, лятото и есента – без дъждовните дни и нощите – игрището изсмукваше излишъка от енергия на младите ритнитопковци. Оставаше да се намери подходящият отдушник за студените зимни дни и нощите.
Тогава някой се сети за мазето на общината. Това не особено широко, с нисък таван помещение, беше побрало в себе си стари мебели, архивни материали, разни артефакти от безвъзвратно отминали десетилетия. Разрешиха на ентусиастите да го разчистят от „боклука“ и да си уредят „клубче“ за шах и пинг-понг в него.
Така и стана. Организираха „ленински съботник“, изхвърлиха всичкия „боклук“ в задния двор, и го подпалиха. Вдигнаха се страховити неколкометрови пламъци.
Спомням си, че особено силно горяха едни огромни, дебели продълговати „книги“. Хванати през кръста, подпалвачите-огнепоклонници – повечето бяха не само „спортисти“, но и членове на танцовия състав към читалището – друсаха буйно езическо хоро около бушуващия огън.
Танц по време на чума… Огънят жадно поглъщаше не какво да е, а емлячните регистри – юридическата памет за поземлената собственост на техните бащи, деди и прадеди. КомунизЪмът чукаше на портите – за какво са им тия ненужни документи за собственост в едно светло бъдеще, където нямаше да има не само държава, но и Право?!
Четиридесет години по-късно някогашните „младежи“ си скубеха редките косми по оголените старешки темета, защото нямаше как да докажат собствеността на фамилните си поземлени имоти.
А мазето на общината (понижена в квартално пълномощничество) пак се е запълнило с нови артефакти от безвъзвратно изтекли десетилетия. В един ъгъл прашясва масата за понг-понг, в друг – шахматната масичка от клубчето.
И нов куп документи…
.
Николай Гусев
