Разказ от Алекс Болдин
.
Беше в края на май. Откъм запад връхлитаха черни дъждовни облаци. Бързах да се прибера, но тежката раница ме дърпаше назад. Има един извор над прохода Вратцата, където ходех често за бистра и студена вода. Ето и сега, с пълната раница се мъчех да избягам от дъжда, но вероятно нямаше да успея.
Пътят ми минаваше през Кемера, крайния квартал на града. Оставаха ми още поне половин час път до дома, но явно нямаше да се прибера сух, затова се огледах за място, където да мога да се скрия от идващата лятна буря.
Изведнъж ми хрумна мисълта, че само на пет минути път нагоре по кривите улички на квартала, живее моят възрастен приятел – учителят, когото не бях виждал от доста време.
Не се колебах много, защото първите тежки капки дъжд вече затупаха по главата ми.
Външната врата на двора не се заключваше. Натиснах бравата и влязох. Изкачих няколкото каменни стъпала и се озовах пред стара, красиво издялана дъбова врата. Почуках. Някъде отвътре се прошумоля, после се отвори и попрегърбената фигурка на възрастния човек се показа. Беше изненадан. Отдавна не бяхме се виждали. След леко закашляне той се усмихна приветливо и с изтънял глас ме приветства:
– О-о-о… Най сетне се реши да минеш и да ме видиш… Как така? Влизай… влизай! Тъкмо идваш за боба. Обичаш ли постен боб? Напоследък все това ям. Пенсията попривърши и като се огледам, освен боб, няма нищо друго в килера.
Влязох. Минах през малкото холче и се озовах в спретната скромна кухничка. На старата печка върху малко котлонче вреше бяла, добре излъскана алуминиева тенджерка. Апетитна миризма на варен боб се носеше наоколо.
– Сядай, де! Не се дръж като чужд човек. Ето тук, край масата, до пишещата машина. Сега ще му сложа подправките и ще си хапнем вкусно. Как се сети все пак да минеш? А-а-а, заради дъжда. Иначе нямаше да дойдеш, признай си.
Гледах старата му пишеща машина, трофей може би от войната, полуизписаният лист на нея и малката купчинка бели листа, пожълтели от дългото стоене в шкафа. Отзад няколко книги бяха нахвърляни небрежно, отворени на различни страници с поставени листчета за отметка. От отворена тъмнозелена папка надничаха изписани вече листа.
– Ти май пишеш нова историческа книга? Оная, дето ми подари, много ми хареса. Къде ги намираш, къде ги четеш тия истории?
– Трябва да си много търпелив, много настоятелен и да имаш верни приятели, за да успееш в онова, което си намислил. Хайде да хапнем, пък после ще поговорим. Ще ти покажа нещо, което ще те изненада.
Той сипа в две глинени панички от бобената чорба. Пресегна се към шкафа и извади една бутилка, наполовина пълна с домашно вино. Разсипа в две стари кристални чаши и вдигна тост.
– Да сме живи и горе-долу здрави, за да се срещаме и да правим това, което е добро за Враца и врачани!
Тоя тост си му беше традиционен. Знаех, че полага върховни усилия да извади наяве малко известни факти за историята на родния ни град. Търсеше в библиотеки, ровеше по частни архиви, пишеше и с помощта на няколко приятели издаваше книги. Беше ми подарил няколко с личен автограф.
Наистина бяха уникални. Стилът му на писане беше приповдигнато патриотичен и романтичен. Така бе осмислил живота си, въпреки малката пенсия, въпреки притискащата го старост, въпреки бюрократщината, която срещаше сред местните управници.
Рано беше овдовял. Имаше дъщеря, омъжена в Италия, и син, живеещ в София. Разбира се те се сещаха за него, но бяха далече. Преди две зими бе паднал и бе счупил ръка. Единствено грижата на двама приятели му помогна да оживее. Не беше лек животът му. Но не се предаваше.
Много се зарадва, когато го запознах с едно младо момче, поддържащо красив сайт за града. Разговориха се, помечтаха и неочаквано момчето заяви: „Как може такъв патриот като тебе да бъде забравен? Аз ще направя така, че да станеш почетен гражданин на Враца. Гледай само…“
Каза го и го направи. Никому неизвестният учител, благодарение на публикациите в сайта, получи неочаквано признание. Организира се тържество в читалището. Дойдоха много негови приятели, пък и съвсем непознати хора. Дори местната кабелна телевизия излъчи филм за него. Просълзен и развълнуван, старият учител получи приза „почетен гражданин“ и влезе в списъка на най-изтъкнатите добродетели и известни граждани на родния ни град.
От тоя момент и аз станах един от най-добрите му приятели. Вратата на дома му винаги бе отворена за мен. Нямаше начин, човекът ценеше жеста.
Сърбахме от вкусният боб, попийвахме от домашното вино и проронвахме по някоя дума. Навън лятната буря вилнееше. По прозореца се стичаха обилни водни струи. Гръмотевици отекваха в скалите досами къщата.
– Така е винаги в края на май. Ако не загърми и затрещи, няма да минат нормално Ботевите тържества.
Домакинът взе празните панички, изми ги в мивката, а после седна срещу мен и ме погледна някак тайнствено.
– Знаеш ли сега за какво пиша?
Повдигнах рамене в очакване да продължи.
– За Ботев, Анчо, за Ботев и неговата чета. Искам да се знае истината, която десетки години крият от народа. Искам да разбера къде е погребан Ботев. Ти нали знаеш, че имам доста приятели. Намери се едно момче иманярче. Има металотърсач и джип. Нави се да тръгнем и да ровим в оня район, където е било голямото сражение. Все още има места, които никой не се е сетил да прерови. Целият Врачански Балкан е пълен с артефакти за славното ни минало. Виж сега, ще ти покажа нещо, но ти ще си мълчиш, защото за него може и да ме пребият.
Той стана, отвори едно чекмедже на бюфета и извади нещо, завито в кърпа. Доближи го бавно към мен и тържествено разгърна кърпата. В нея се мъдреше едно почерняло месингово копче. Беше го търкал със сода и копчето светеше с мек бронзов оттенък.
Подаде ми да го пипна и разгледам. Наистина беше копче от стар военен мундир. На него се виждаше царска корона и два орли над нея. Имаше и някакви букви на латински, но трудно се различаваха.
– Познай от какво е това копче?
Гледаше ме тайнствено и разбирайки недоумението ми, накрая изрече:
– Това е копче от мундира на войводата Христо Ботев…
Чувствах как горещата вълна на изненадата и удивлението ме залива. Реликвата сякаш опари дланта ми. Не може да бъде! Мундирът на войводата…
– Така е… Открихме къде е заровен мундирът му, но също и сабята, колана, ботушите и другите неща, дето е носил. Всичко беше изгнило с времето. Само металните предмети бяха останали. Момчето взе другите неща, а аз само това копче. Молих му се като на Господ да ми го даде. Накрая се съгласи. Разбрахме се да пазим в тайна находката. След месец ще търсим и скелета… но не зная дали ще го открием. По стари сведения, той не бил погребан, защото много са бързали… Я го открием, я не. Сега се мъча да търся в библиотеката на владиката стари сведения за онези последни мигове на четата.
– Ти ме ошашави бе, човек! Да намерите мундира на Войводата! Наистина си много луд… луд за връзване. Не бива да го разгласяваш, че ще дойдат и ще те ограбят и пребият.
– Е, минало ми е на мен времето, но на теб си го разказвам като на приятел. А ти зная, че няма да ме подведеш. Сега пиша новия летопис за четата, истината за нейната гибел. Ето виж, погледни, остава малко, но трябва още да поровим по онези места за артефакти. Търсим оръжие, патрони, паласки и други неща. А владиката взе нещо да ме гледа накриво. Сети се светия му, за какво ровя в архива. Дано не секне благоволението му. Пък и да секне, имам един приятел поп от неговото обкръжение, с който ще довършим работата. Я виж, погледни – той отвори малка тетрадка с изписани листа. – Всичкото това съм го преписвал на ръка, защото не дават да се снимат документи. Оказа се, че и църквата пази тайна за съдбата на Ботев.
Разгледах за последен път копчето и го върнах на домакина. Той го поглади с един светъл, замечтан поглед, а после нежно го зави отново в кърпата.
– Не зная, Анчо, дали съзнаваш ценността на тая находка. Минали са толкова години и никой не прави и опит да търси вещи на Ботев. Сякаш онова място е прокълнато. Само луди хора като мен и онова момче се осмеляват. Но… трябва да се знае истината, каквото и да се случи. Христо Ботев го заслужава. Още моят баща, поручикът от Врачанския пехотен полк, ме е закърмил с патриотичната искра. Тя и досега не може да угасне, а минаха толкова години. Вече съм стар, виждаш, но сънищата ми са все за онова време, когато подвигът и славата са били в ума и сърцата на хилядите поробени българи. Никой не е жалил сили, време и любов за делото. Сега обаче е друго… Болно ми е, че ги няма онези българи, оня плам, че го няма днешния Ботев.
Умълчахме се. Бурята беше затихнала. Беше време да тръгвам.
– Много бързаш де… Защо така?
– Трябва да вървя. Я дай да ти отсипя малко от изворната вода, та като сготвиш следващия боб, да бъде още по-вкусен.
Старият учител се позасмя, после ми подаде едно празно стъклено шише и аз му го напълних с все още студената бистра вода.
– Много ти благодаря за боба и споделеното! Като завършиш книгата, ще ме зарадваш с една бройка, нали?
– Иска ли питане! Само да сме живи и здрави да стане. Тая зима много ме боляха артритните стави. Вече едва се тътря.
– Като узреят вишните, ще ти донеса да си хапнеш, нали ги обичаш? Трябва да ядеш много плодове заради артрита.
– О-о-о, да. Ще ми напомниш за лозето, което отдавна запустих. Там имах две вишневи дървета. Раждаха много едри и сладки плодове. Кой знае дали не ги е отсякъл някой… Не съм ходил с години. Пък и няма за какво.
Нарамих раницата, слязох по каменните стъпала и се загледах в измитите от дъжда скали. Те бяха надвиснали съвсем над малкото дворче. В горната им част мъглата все още се стелеше като млечно-бели дрипи.
В съседния двор залая куче. Лаеше с глух дрезгав глас.
– Няма кой да го нахрани това животно. Едро е и все е гладно. Яка каракачанка е. Аз му хвърлям понякога къшей хляб, но то няма насита. Чудя се на тия хора. Защо отглеждат животни като не могат да ги хранят?
Стиснахме си ръце за довиждане и бавно се затътрих с тежката раница надолу по измитата асфалтирана уличка. Старият учител бе застанал на външната врата и ме изпращаше с тъжен, навлажнен поглед.
18.06.2015 г.
Враца
