Невена Борисова, e-vestnik.bg
„Всички говорят за природата на България, за това каква гордост е тя. Истината е, че и други страни имат красива природа, но това, което България притежава – средновековните църкви и манастири, е уникално и не съм го виждал никъде другаде. Това е истинската съкровищница на страната”, казва фотографът Джеймс Краучман, докато разглеждаме снимки на местата, които е посетил.
„М-а-л-о-м-а-л-о-в-о“, повтаря той отчетливо име на село – сякаш е българин, запознаващ чужденец със селото, недалеч от което се намира забравен манастир.
30-годишният Джеймс живее у нас, пътува, проучва и снима историята и традициите на Северозападна България. Англичанинът, благодарение на собствената си любознателност, преоткрива средновековни манастири и църкви места.
„Нека се фокусираме върху Годеч, Драгоман и Трън, за мен този район е вълшебен”, казва Джеймс.
„Тази местност е била сравнително благоденстваща по време на Отоманската империя и хората тук са можели да строят църкви и да създават изумителни стенописи”.
Много неща за църквите и легенди, свързани с тях, Джеймс научава от местни хора, които често среща, докато обикаля из районите, разучавайки интернет или водейки се по карти на местността. Подобно летописец на забравеното у нас, Джеймс разговаря с местните и запомня разказаното от тях, върви с километри из планини и равнини и снима избеляващи и рушащи се църковни стенописи.
Много от църквите и манастирите, на които попада, са в окаяно състояние и се нуждаят от спешна реставрация. Поначало увредените от набезите на историята и времето стенописи се рушат поради липса на поддръжка. За някои от тях наоколо има скрити ключове, повечето са заключени, но има и отворени, като че ли от невидима небрежна ръка. Немалко от тях са напълно изоставени, като църквата „Свети Илия” в с. Горочевци, оставена празна, подобно захвърлена отворена книга. Много манастири и църкви не са пощадени от иманярски набези, какъвто е случаят например с Маломаловския манастир. С вековна история, макар и с неизвестна дата на създаване поради унищожена книжнина по време на Османския период, през 90-те години манастирът е допълнително разрушен с незаконна техника; жилищната сграда е срутена след иманярски посегателства.
„Станах като обсебен от тези църкви. Изненадан съм, че всъщност не се говори много за тях, за красотата им и това, че са изоставени (правени са и много малко снимки на тези места). От една страна се радвам, защото това значи, че съм откривател, харесва ми да се чувствам като такъв, но от друга страна това е много тъжно…”, разказва Джеймс.
От интернет и сайта „Свети места” той научава за средновековната каменна църква „Света Богородица” , намираща се в махалата „Старо село”, на два километра от село Миланово. Покривът, както е описано от свидетели, е пропукан и в църквата влиза вода, която унищожава и без това увредените стенописи. Иконостасът е разграбен и опразнен. Цялата църква, датираща от 1492, е била изписана, в настоящето се виждат отделни фрагменти, като според наблюдатели при реставрация биха излезли и други. Вместо реставрация обаче тук цари унищожение, произлизащо и от течовете.
„Изумително е, преди време една жена ми каза къде се намира ключът за една от църквите в Западна Стара Планина, но трябваше да обещая да не казвам на никого, само местните знаят”, разказва Джеймс.
Друга църква, на която той попада, е „Света Петка” в село Липинци, намиращо се непосредствено до границата със Сърбия. Църквата е с боядисана в кобалтово синьо врата. Построена е през 1921 г. за две селища – Липинци и Бачево. Те обаче се оказват разделени едно от друго между България и Сърбия. Започната преди и завършена след подписване на Ньойския мирен договор, църквата остава буквално до границата.
„Те са толкова много, трудно е да се изброят само няколко забележителни. Църквата „Свети Николай” в Калотина от времето на Иван Александър, датираща от около 1331 г., е оставена отворена. Малка възрастна жена в малка къща пазеше ключа на една от най-забележителните средновековни църкви, които съм срещал. Но стенописите са почти изчезнали…А църквата „Свети Спас” във Василовци беше като чудо, малка църква, съдържаща най-невероятните стенописи…”.
„За мен това е тъжно – че църкви на шестстотин години биват изоставени…”.
По време на разходките Джеймс среща възрастни жени, с които дълго разговаря. С тях се разбира добре на български (той умее да чете, но трудно говори), защото говорят бавно.
„Често са изненадани да ме видят и са много дружелюбни, искат да разговаряме…”, разказва Джеймс, според когото тези хора няма на кого да разкажат историите си.
Старите жени му се радват, доверяват му това, че бедността ги мъчи по този край, подаряват му компоти, плодове, които той от неудобство не може да откаже и приема, после прекосява планината с килограми подаръци, с колелото или пеша. Затова и добре познава българската дума за зимнина.
„В Годеч намерих жена, която ми разказа легенда за три манастира в региона, един от тях е Лопушански манастир, като според легендата четвъртият ще се появи в деня на Страшния съд. А „Света Петка” в Пенкьовци бива покрита с пръст при идването на Отомански паша, църквата се намирала до хълм и това правело скриването й чрез затрупване с пръст възможно. Тук вътре атмосферата, фреските са невероятни…”.
„Това са два напълно различни свята – София и това, което е и извън нея. Хората в селските райони сякаш живеят в друг свят и са забравени. Преди време например си говорех с няколко възрастни жени и те мислеха, че Волен Сидеров е президент на България. Аз им обяснявам, че не е така”.
Става дума за менталност. Българите ще кажат например, че този район е красив, като винаги ще добавят едно „НО”. Те винаги добавят „но”, например „но той е изоставен”, „никой не се грижи за него” и т.н.
“Харесва ми идеята за това с какво е свързана думата „обектив” – с обективен. За мен документалната фотография е много важна и тя трябва да улавя и красивото и грозното. Прави ми впечатление, че българите често искат да бъде уловено само красивото. Трябва да се покажат и двете, не можеш да променяш нещата, скривайки ги, трябва да ги признаеш и това е вече път към промяната”, казва Джеймс за навика грозното да се крие, за него да не се говори.
Миналата година той открива изложбата „Верига от гористи планини”, посветена на природата и начина на живот на хората в Западна Стара Планина.
„Дойдох в България, защото исках да се озова на място, което е непознато за мен, което е като бял екран. Винаги съм се интересувал от подобни места, а Северозападния регион е един от най-неизвестните в Европа. Преди време срещнах възрастна жена в Годеч, която ми разказа истории за скрити църкви и манастири в региона и останах зашеметен…”, разказва роденият в малко английско градче Джеймс, който преди това е живял в Сицилия.
„Струва ми се, че тези места няма да са същите след 20-30 години… Но пък мисля, че бъдещето може и да е хубаво, тези църкви ще са винаги тук, независимо дали физически или само духовно. Виждам как хора в тези райони вече започват да виждат потенциал, има усилия за засилване на туризма, като това не изисква толкова много пари. Има нужда тези църкви да се доизградят и поддържат. Нужно е дори само да се окоси тревата, да се сложат указателни знаци, да се намерят ключовете. Хората биха били заинтересувани да ги видят, може да се създаде нещо като „пътешествие из църквите на България”, казва Джеймс, превъртайки снимките в апарата и съзнанието си.
.
