След като разврати частните медии, държавата настъпи срещу обществените
.
Светослав Терзиев, д-р по журналистика,
в.„Сега“
Националното радио се тресе от вълнения, защото не е слушало собствените си новини, че още преди половин година бюджетът е взел 10% кръвен данък от държавните медии. Вестникарите пък се отучиха да четат вестници, защото е под достойнството им да дъвчат собствената си плява. Премиерът Бойко Борисов не се интересува и от едните, и от другите, тъй като знае до каква професионална мизерия ги е докарал заедно със своите предшественици, развращавайки медийния пазар с нечестно държавно финансиране.
Сега всичко си идва на мястото, защото самият Борисов заяви преди седмица: „Не ми трябват медиите!“ Той посъветва народа да следва неговия пример: „И от мен да знаете – не гледайте телевизия, не слушайте радио, не четете интервюта и въобще не може да ви ядоса никой. Въобще не ми трябвате, медиите – нали виждате как си ме посрещат хората“, рече премиерът сред насъбрало се множество в Гигинския манастир, реставриран с пари от държавата и от банкера беглец Цветан Василев (което си е почти едно и също).
Какво става в българското медийно блато,
в което доскоро Борисов обичаше да се къпе, за да изглежда хубав пред електората? То го обгрижваше с топли кални бани, от които излизаше ако не чист, поне бодър. Нещо прекъсна взаимното привличане и както винаги, когато не се вижда ясно причината, може да се предполага, че става дума за пари. Те са важен индикатор, според който медиите могат да се разделят на две големи групи: държавно финансирани и частно финансирани. Само че откакто през последните десетина-петнайсет години медийният пазар залиня в цял свят с нахлуването на безплатните медийни продукти в интернет, частното финансиране загуби икономически смисъл и започна трескаво да търси заместител. Рекламата в интернет не стана компенсатор, защото допълва частично бюджета на редакциите. В различните страни се експериментират всякакви решения: от разпределение на публични средства до набиране на доброволни помощи, но никой досега не е измислил универсален механизъм за самофинансиране, какъвто бе медийният пазар.
В края на април интернет концернът от Калифорния „Гугъл“ обяви, че учредява в Европа фонд за финансиране на Инициатива за новини в цифровото пространство (Digital News Initiative) и привлече за партньори големи европейски медийни групи и издателства. Световният гигант отпусна за 3 години 150 млн. евро с цел „да засили позициите на цифровата журналистика“, като призова да му се изпращат идеи за устойчиви модели на самофинансиране. Медии, които не участват в проекта му, веднага го заподозряха, че се опитва да очисти образа си на световен октопод, който изсмуква близо половината от оскъдната им реклама в интернет.
Както винаги, американците са назад в технологичното мислене от една нация техническа, която още преди 10 години изобрети медиен
механизъм от типа перпетуум мобиле
Как може медиите да губят пари от дейността си, но да продължават да въртят бизнес? За държавните медии е ясно – държавата им налива пари през бюджета. А за частните? Пак същото, но не през бюджета. И в единия, и в другия случай целта е властта да манипулира обществото, за да намали способността му да упражнява обратен натиск. Става дума за прочутия медиен комфорт на управляващите, за който се плаща с парите на същото общество, което е обект на манипулации.
В държавните медии обаче има едно неудобство. Финансирането е регламентирано и изложено на показ, защото минава през бюджета, и обществото може да реагира, ако усети, че властите го оглупяват чрез т. нар. обществени медии. Постоянното подозрение, че там се прилага административно-командното начало, служи като спирачка за упражняване на видим натиск „отгоре“. Усещането на журналистите в тях, че публичността ги пази, им дава по-голяма смелост да говорят и показват неприятни за властта факти в сравнение с много „частни“ медии, финансирани скришно с държавни пари. Парадоксално е да се твърди, че държавни медии могат да бъдат по-свободни от частните в условията на пазарна икономика, но в България се наблюдава точно такъв феномен. Поръчковите публикации са по-многобройни в някои частни издания, което пък повдига въпроса дали са наистина частни. Известно е, че от няколко години една от големите загадки е кой притежава огромна част от медиите в България, защото сочените за собственици лица не разполагат с приходи от друга дейност, която би им позволила постоянно да наливат пари в губещи издания.
Фактически властите нямат проблеми с „частните“ медии, които вече са одържавили тайно чрез захранването им през кухи банки (с необезпечени кредити) и фирми фантоми, през офшорки и фиктивни конкурси за обществени поръчки за разпределение на бюджетни и европейски фондове.
Как да държат в страхопослушание
официалните държавни медии? Разбира се, пак чрез парите. Да режат бюджетите им е неразумно, защото могат да затруднят дейността им, а не е такава задачата. В БНР, БНТ и БТА си има чисто производствени разходи и техниката не би разбрала намека на властите, ако й бъдат орязани парите за функциониране. А и целта не са машините, а хората, които се държат вироглаво. Затова в бюджета за 2015 г. изрично бе записано, че полагаемите се общи суми за трите медии се запазват, но от тях се иска сами да съкратят по 10% от разходите си за персонал. Спестените пари не им се отнемат от бюджета, а се оставят да ги използват за каквото искат, само не и за труд. Директорът на БНР Радослав Янкулов изрева, че го карат или да уволни 200 души, или да ореже наполовина хонорарите на останалите, които в голямото си мнозинство получават както мизерни заплати, така и символично допълнително материално стимулиране.
Прави впечатление, че докато в радиото се надига вой, в националната телевизия и БТА цари спокойствие. Проверка на „Сега“ показа, че тамошните ръководства са били по-пъргави, защото още през януари са преразпределили средствата си така, че да не режат „живо месо“. Закрили са овакантени постове, пенсионирали са служители, а парите са насочили към производство на допълнителна продукция, така че пак да се върнат с разсрочка към журналистите. Ръководството на радиото е закъсняло половин година и ще трябва да направи икономиите за двойно по-къс срок, което означава, че съкращението от 10% ще се усети като 20% до края на годината. Затова може би журналистите негодуват преди всичко срещу него и искат оставката му.
Властта остава на завет и може да се наслаждава как едни среди в радиото биват настройвани срещу други. Докато си дерат очите, могат да се вразумят. Предупреждението „Медии не ми трябват“ носи многопластово послание. Вкарването на държавните медии в правия път няма да е едноактова пиеса. Това е завръзката на
трагикомедията „Опитомяване на опърничавите“,
която ще се играе през новия властови сезон. Предстои мащабна смяна на декорите, защото падна параванът КТБ, зад който ставаше държавното изхранване на главните медийни послушници. За някои от тях великите пости продължават вече година и сами режат хонорари и журналистическа плът, без да чакат като държавните медии решения на парламента, постановления на правителството и писма на финансовото министерство. Нищо чудно някои да се поминат или да се слеят, което няма да разстрои нито управляващите, нито обществото, защото започнаха толкова да си приличат, че липсата им няма да се забележи. Тяхното финансиране по една и съща нечестна за обществото схема послужи като общ знаменател, който ги превърна в еднотипни служби за управленски пиар, както е модерно да се казва днес познатата от недалечното минало медийна пропаганда или познатото от още по-стари времена угодничество на силните на деня.
В този смисъл изречените от Борисов паметни думи „Медии не ми трябват“ може да означават, че въобще не заслужават да се наричат „медии“ подобията, които го обикалят. Такива „медии“ не му трябват и на обществото.
Той може и без медии.
.
