Публикуваният по-долу текст е поредният от специална поредица с авторски текстове на Николай Гусев, която започнахме. В тази поредица през личните преживявания, спомени и свидетелства на автора се оглежда историята на българското общество и страна в различни времена и политически режими. Предишните текстове от поредицата могат да се видят тук и тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Мурýко гýра по кáпли
.
Днес магазини, супер- и хипермаркети, молове „пращят по шевовете“ от дрехи и обувки – за всеки вкус и за почти всеки несъдран джоб – от бутиците на „Витошка“ до контейнерите с бали облекла „втора употреба“ (на кило), докарвани от Запада (вкл. и по линия на Salvation Army).
Но не винаги е било така.
Само преди някакви си 50-60 години (нищожен срок в исторически план) голотията и босотията беха наш ежедневен спътник. Страната, която през 1939 г. беше достигнала апогея на благоденствието (седма по жизнен стандарт сред европейските държави), само след по-малко от декада изпадна дотолкова, че гуменият цървул зае челните места както по сиромашките рафтове на селкоопите (1), така и върху краката на милионите българи. Мъже, жени, юноши и деца вече бяха забравили, че някога този артикул е бил екзотика, а кожената обувка – достъпна за средностатистическия българин.
Нещо жестоко съдбовно се беше случило – как иначе след такъв невероятен възход следваше подобно падение?
Де да беше само войната (2) – този извечен геноцид срещу рода човешки. Защото именно след Първата световна България постигна ненадминатия до днес ръст в благоденствието си – и то при забрана на политическите партии.
Друга беше основната причина. Нещо странно – пак политическа партия – или поне така се самоназоваваше (по време на забраната тя единствена „работеше“ нелегално).
Дошла на власт върху щиковете на Сталиновата Червена армия, наброявала едва две-три хиляди членове към 9.09.1944 г., скоро приюти в лоното си няколкостотин хиляди властолюбиви мързеливци, жадуващи за топли синекури и господаруване над милионите българи, вече титулувани с презрителното „безпартийни“. Партийците (понесли гордото звание „комунисти“) – по-точно най-пробивната, безпощадно корумпирана част от кликата им – влязоха в т.нар. „Номенклатура“ – списъци на постове, длъжности, звания, титли и пр., „честта“ да бъдат включени в които беше запазена само за членове на БКП.
Тези полуграмотни лумпени се постараха първо да избият каймака на заварената българска – нарочена от тех като „буржоазна“ – интелигенция. Съдбата ѝ последваха способните доморасли стопански дейци – национализираха дори дребните занаятчийски работилнички. Посегнаха и на селското стопанство – хребета на българската икономика – започнаха насилствено коопериране. Отказаха – демагогски – предложената от САЩ помощ по Плана „Маршал“ (който измъкна Западна Европа от следвоенната разруха и ѝ даде шанс бързо да се възстанови и да постигне висок жизнен стандарт).
Така по времето, когато на Запад обикновеният гражданин ставаше разноглед при вида на стотиците модели обувки, у нас набираше популярност жаргонният израз на тогавашните млади апаши „Мурýко гýра по кáпли“.
Ето как се превеждаше на български този фразеологизъм, състоещ се изцело от чужди думи:
„мурук“ (жаргон) = стар кон, а в случая – баща;
„гура“ (жаргон) = тръгва, ходи, върви, движи се;
„капла“ (техн.) = металната част на велосипедно колело, тук – бос.
В сглобен вид: „Баща ми е принуден да ходи (тръгва, върви, се движи) бос“.
Защо бащата („муруко“) е принуден да ходи („гура“) бос („по капли“)?
Много просто: некое от поотрасналите деца е обуло единствените обувки в семейството – тези на бащата.
Представяте ли си?! Един чифт обувки – на цело (обикновено многобройно, не като днес) семейство…
Може да ви звучи като мотив от „Хиляда и една нощ“. За нас обаче си беше ежедневна реалност.
Бях ученик в IX клас на IV СУ „Никола Вапцаров“ – по онова време (1956-1957 г.) навръх Слатинския редут. Обут в гумени цървули, първо се отбивах в мъжката тоалетна, за да ги измия от калта (улиците в селото асфалтираха двадесетина години по-късно, когато вече беше столичен квартал). Можете да си представите самочувствието на седемнадесетгодишния младеж…
Днес той е на години, реципрочни на 17 (71).
Изглежда, младостта се е върнала… е, не буквално, а, както си му е редът – като фарс: обува обувки „куче марка“, оказали се по неведоми пътища на краката му. Няма претенции – радва се, че поне „тия не текат“ [предишните му докараха, със спукани грайфери, един месец в ИБМП „Пирогов“ (3) и операция от воден плеврит (източиха над три литра вода от дясната плевра)].
Синовете и внуците също са забравили адресите на многобройните магазини за обувки – доизнасят дадени им от близки и познати.
Някога немотията имаше за причина т.нар. „номенклатурен комунизъм“.
Днес комунизмът на полуграмотниците уж е само история – замени го демокрацията.
Комунизмът бил си отишъл…
…Продажната му Номенклатура – сега евфемистично-галено ласкаена като „олигарси“ – обаче пак е на власт.
А „мурýко“, децата и внуците му – ами те никога не са били („и никога няма да бъда“ – т. 4) грижа на Номенклатурата – “олигархия“…
.
Николай Гусев
________________________________________________________
1. Така в ония времена наричаха магазините в селата – „селски кооперации“.
2. Втората световна дойна.
3. Институт за бърза медицинска помощ „Николай Пирогов“.
4. „Аз не съм комунист, и никога няма да бъда…“ – откъс от популярна песен, звучала по митингите в началото на „промените“.
.
