Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
НЕКОГА СЪЩО ИМАШЕ ОТВЛИЧАНИЯ…
.
Не, не става дума за отвличане на вниманието от проблемите на геноцидната ни действителност, така добре отработено от престъпни власти, в съучастие с монополния медийно-промишлен комплекс.
Нито за отвличане на бизнесмени или деца на богати собственици с цел откуп.
Още по-малко – за отвличане на нищо неподозиращи чужденци, за да бъдат обрани от маскирани като полицаи дръзки нашенски магистрални разбойници.
Не, не иде реч за тия ухищрения на съвременната перверзна обществена практика, с които българската демократична действителност изобилствува.
А за отработен до детайли древен ритуал, който допреди петдесетина години беше неотменна част от селския бит – докато не се появи „вълшебното огледало“ с неговите нескончаеми сериали, скандални шоу-програми и марихуанизирани „водещи“.
„Отвличането“ беше нещо, което външно изглеждаше да е „на ръба на закона“, балансиране „по острието на бръснача“.
В действителност си беше игрива театрална постановка, в която вземаха участие две групи актьори – всяка от тях имаше строго определена роля, стриктно изпълнявана от предварително инструктираните участници.
Главните роли по право се падаха на неизменните герои – селските Ромео и Жулиета.
Понеже не познаваха творчеството на великия британски театрал, на нашенците и през ум не им минаваше да се тровят и/или самоубиват. Вместо това уговаряха приятелите (на момъка) да се присъединят към идеята им да заобиколят иначе неизбежния, малко или много (в зависимост от материалния статус на двете страни), тромав тежкарски ритуал на сватосването. В ония бедни на развлечения времена се налагаше сам да си ги организираш, та да поразбудиш полузадрямалата селска реалност.
Което и правеха. Зевзеците.
Че ставаше дума за театро, най-очевадното доказателство беше непререкаемият факт, определящ деня и часа на събитието винаги да бъде в неделя или в някой от многобройните религиозни празници.
Втората група участници в ритуала изпълняваха (безкористно, най-много за чаша ракия…) ролята, която в днешните телевизионни шоута е поверена на платени клакьори, ръкопляскащи при светването на надписа „Аплодисменти!“.
Тяхната задача беше да вдигнат колкото може по-голям шум в момента, в който момъкът „грабваше“ уж „изненаданата“ си избраница от хорото или от „движението“ . Екваха викове „Иху-хуу…“, пропукваха старинни пищови, наставаше оживление сред множеството; по-чевръстите се втурваха по посока на джумбуша, та „да вѝдат що стàва“, „коя отвлéкоа“.
Нормално беше семействата и на момата, и на младоженеца да са предварително наясно с предстоящата инсценировка, и да не възразяват срещу избора на младите. Обикновено още другата седмица родителите на „отвлечената“ пиеха блага ракия в дома на зетя…
Но понякога (в не повече от един-два на сто от случаите) работата се „закýчваше“.
Големият син на бай Цéне (селския ковач) беше се залюбил с дъщерята на бай Вато. Младите – стройни и красиви, лика-прилика. Само дето нейните родители не знаеха за тайната любов на щерка си. И когато тя беше „отвлечена“, бай Вато грабна пушката (ловджийската) и хукна „да трéпе“ зетя и семейството му – ако не му върнат „дéтето“. Разбира се, не изпълни заканата си; сърди се няколко години, но когато му народиха внуци, клекнà. (А всъщност причината беше в това, че зетят е син на „интегриран“ полуциганин и българка).
Съседът Григор („Гочката“) се беше залюбил с Данчето от Старата маалà. Тя взе, че му пристана. По неизвестни причини обаче неговите родители не приемаха снахата. Стигна се до физическа разправа между син – от една страна, и майка и баща – от друга. И понеже и едните, и другите бяха неотстъпчиви по природа, ненавистта им се укрепи дотолкова, че устоя „докато смъртта ги раздели“. Тъжно…
А иначе т.нар. „отвличания“ бяха събития, заредени с беззлобно веселие и бликащ оптимизъм за бъдещето.
И една „колатерална полза“ от публичността на „отвличанията“: почти всички така създадени семейства удържаха на изпитанията на времето; е, не минаваше без „хър-мър“, но до разводи не се стигаше.
Днес отвличанията са вече без кавички.
Вместо „колатерална полза“, модерните поколения събират „колатерални последствия“ – отрязани палци, уши и други човешки издадености.
Прогрес…
Николай Гусев
