Ром за пример

25-годишният Николай Бенчев е момче за пример. Той е 11-о дете в бедно ромско семейство, влязъл в първи клас чак на 11 години, но вече е студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – пише в. „Труд“.

Откакто прекрачил училищния праг, напористият младеж развил разнообразни заложби. Чете много, професионалист е в готварството и шивачеството, излива душата си в стихове и печели поетични конкурси, пее в хор, изявява се и като социален доброволец.

Мургавият студент е живо потвърждение за достоверността на народната поговорка „Роди ме, мамо с късмет, па ме хвърли на смет“. Но без труд, лишения и постоянство няма как човек да постигне много.

„Аз съм изтърсакът в многолюдна фамилия. Дошъл съм на бял свят на 1 март 1989 г. на сметището в стопанския двор във врачанското село Търнава, където работеха родителите ми Стефка и Илия. Цял живот майка ми и баща ми са се занимавали с животновъдство. Те, петимата ми братя и петте ми сестри са неграмотни. Детството ми мина в

неописуема нищета

Всички се свирахме в една стаичка и кой където свари, там лягаше. Ядяхме само просеник и качамак. И сега родителите ми преживяват със социална помощ от 80 лв.“ – подхваща разказа си Николай. По лицето на снажния младеж преминава сянка на болка, но след миг се озарява от широка усмивка.

Бил на седем години и половина, когато Стефка и Илия Бенчеви след поредната пиянска свада натирили рожбите си да си търсят работа. Николай обикалял по хорските къщи, а стопаните го наемали да се грижи за животните, да обработва градините, да цепи дърва.

„От малък съм принуден сам да се боря за оцеляването си, при живи родители. Всичко, което съм постигнал, съм го заслужил с много труд. Всеки ден трябваше да се грижа за храната си. Не да я извадя от хладилника, а да я намеря. Никога не съм получил от родителите си нито коричка хляб, нито дрешка, нищо… За да има какво да ям, помагах на различни хора. Те освен храна ми даваха и дрехи. Но най-много се радвах, когато ми подаряваха книги. Имам си малка библиотека. Тя е най-голямото ми съкровище. Книжките си ги държах в дома на една баба, защото вкъщи щяха да ги изгорят. Като поотраснах, започнах да припечелвам по 10-20 лева на ден“, разкрива Николай.

Съдбата ненадейно му дала шанс да се образова. Работел в стопанството на Костадина Иванова в с. Търнава и един ден жената го попитала: „Искаш ли да ходиш на училище?“. „Не знаех какво е това, но усещах, че е нещо хубаво. Подскачах от радост и на всеки се хвалех. Леля Костадина се срещна с директора на школото и ме записаха в първи клас, макар че бях на 11 години. Стърчах над малчуганите, но никой не ми се подиграваше, приеха ме. Сутрин

отивах на училище
още преди да се съмне

За мен класната беше всичко. Попивах всяка нейна дума, всеки жест. Най-много обичах, когато четяхме разказчета и стихчета, когато изнасяхме програми. Целият сияех, че и аз съм ученик. До шести клас учех в родното си село. Участвах във всички мероприятия, бях избран в редколегията на училищния вестник „Мечтател“. Завеждах рубриката „Страничка на ученика“. Участвах в конкурси и състезания. Често бях награждаван“, изрежда Николай Бенчев.

Любовта на момчето към училището била безгранична. Докато пасял хорските животни, си пишел домашните. „Гледах и ято гъски, които така ги бях опитомил, че като тръгнех, те ме следваха в права редица. Като седнех на някоя поляна, ме наобикаляха и стояха кротко до мен, докато си сричах уроците“, смее се Николай.

Вкъщи обаче животът му бил непоносим. Родителите му били вечно пияни и не можели да му простят, че не им дава пари, които изкарва, а ги харчел за учебници и тетрадки.

„Животът ми стана невъзможен при тях. След като една нощ ме изгониха и спах в сеновала, сам пожелах да отида в социален дом в с. Бърдарски геран. В сиропиталището най-после намерих спокойствието, от което се нуждаех. Там срещнах първата си любов и продължих да се занимавам с литература“, разкрива младият ром.

Още в пети клас Николай прописал стихове. Във вестник „Дром Дромендар“ бил обявен литературен конкурс в чест на ромския поет Усим Керим. Спечелил награда от 100 лева и с парите си купил фотооапарат.

Когато бил в седми клас, навършил пълнолетие. След 18-годишна възраст обаче нямал право да остане в интерната и се озовал на улицата. Пращали го в домове за възрастни хора. „Не исках да остана без образование и да вегетирам. През пролетната ваканция ходих на курсове по математика и български език, за да се явя на изпитите след седми клас“, споделя днешният студент.

Тогава искал да учи в паралелката по икономика със засилено изучаване на английски език към Професионалната агротехническа гимназия „Никола Вапцаров“ в Бяла Слатина и го приели.

Икономиката обаче не му допаднала много. Затова се преместил в Професионалната гимназия по облекло, където се школувал от 9-и до 12-и клас и там се дипломирал. „През лятото работех в шивашко предприятие и с изкараните пари си купих риза и плат и

сам си уших
костюма за бала

Спечелих дори модно ревю. Бях много щастлив, защото вече си имах цел и твърдо си бях наумил да продължа образованието си“, обяснява препатилият младеж.

Николай обаче за пореден път бил изправен пред изпитание. Ученолюбивият ром нямал пари, за да кандидатства в университет. Но щастливата му звезда отново изгряла. Богат човек поел разноските и момчето било прието да следва „Социални дейности“ във Великотърновския университет.

Сега живее в студентското общежитие. Кандидатства за стипендиант на ромски образователен фонд. Николай има певческа дарба и показва гласовите си възможности като бас в оперни арии на университетския хор. Спестил пари и преди дни изкарал шофьорска книжка. Отделно се дипломирал и като готвач.

„През ваканциите патронът ми дава работа. Трудя се като охранител и общ работник в парк със слънчеви колектори. Много съм благодарен на моя благодетел и на всички добри хора, които са ми подавали ръка“, казва напористият второкурсник.

Николай много се гордее и изпада в еуфория, когато заговори за социалната дейност, която развива.

От две години е доброволец

в Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“ във Велико Търново. Активно работи по програмата на неправителствената организация за задържане на децата от малцинствата в училище.

Бенчев привлякъл към каузата и свои състуденти, с които посещават школото в село Голямо ново. „Когато не сме на лекции, имаме занимания с учениците, които са турски говорещи и имат сериозен проблем с комуникацията на български език. Чрез ролеви игри им помагаме да усвояват учебния материал. Така ги заинтригуваме да влизат в клас и да не отпадат от училище“, уточнява бъдещият социален работник.

Николай признава, че има много мечти. „Искам да успея в живота. Искам да надмогна средата си. Вярвам в себе си. Мечтая да имам собствен дом, здраво семейство, да създам две деца и да работя по специалността си“, откровен е младежът.

Източник: „Труд“