Ех, не се живее лесно в нашата Родина, напоследък сполучливо преименувана с названието „територия“. Притиска ни нещо в гърдите и ни души. Оцеляване в Територията… Дали защото парите вечно недостигат, или защото хората около нас са някак зомбирани?
Констатираш, че въпреки постоянния работен цикъл, постоянно си без пари (този цикъл е по-редовен от месечния ми цикъл). Често живееш и на вересия. Живот назаем.
В-ключ телевизора – чувствам се идиотски от „сериозни“ и „забавни“ напъни за допълнително дебилизиране на населението.
Из-ключ…
***
Сещам се за един сигурен изход от този омагьосан кръг – пътешествие!
Тръгваме с мотора една събота сутрин около осем часа.
Изпращат ни десетки чифтове очи на популярни лица от плакатите, залепени по олющените фасади на нашето бедно и запустяло село. Между оръфаните каруци, паркирали на автобусната спирка (в XXI век най-разпространеното превозно средство на някои места в европейска България е живата тяга), надничат познати муцуни на крадливи политици…
Пак са жадни за власт, очите им присвяткват лакомо. Наближават изборите за европейски парламент и всякакъв политически слугинаж, всевъзможни скелети от гардероба на демократи, комунисти, монархисти, лица на 25-годишния преход са изпълзели от леговищата си с лъскави обещания за по-добър живот за нас, обикновените хора. Оптимистичните предложения са изобилни за тия с каруците, с версиите в тефтера на хранителния магазин, със скъсаните обувки на бос крак, псуващи целия живот.
Напускаме това сюрреалистично шоу, този безкраен предизборен карнавал, този реален Сървайвър – и по родните улици, надупчени като френско сирене, се отправяме към един по-друг свят.
На юг, само на 150 км от нас, е Одрин…
Чисти улици, наредени по конец тротоари, озеленени с милиони теменужени отсечки и свежи лалета, гарнирани с изкуствени водоскоци, с тематични бронзови статуи в центъра на града – Седнала русалка, Танцуващи хора в кръг, хванати за ръце, Рибар и мрежа…
Красота!
Да поседнеш на някоя градска пейка на стъргалото и да зяпаш необезпокояван живота пред теб.
Кипежа от безцелни минувачи, отрупани сергии, пазарски торби… Е, няма такова у нас.
И физиономиите им различни, и някак по-спокойни, по-преяли, по-доволни като котараци на припек.
Можеш да паркираш почти навсякъде безплатно, без да те нападнат „жилеткаджиите“ – общински служители, които уж въвеждат ред по улиците в българските градове, срещу някоя пара в замяна.
***
„Ухапани“ веднъж при предишно пътуване до Одрин, в ресторант без написани цени в менюто, разположен до Селимие джамия (сметката се поставя от сервитьора с поглед, зареян в облаците), този път решаваме да седнем в капанче за бързо хранене, където местните турци отсядат с цялото си домочадие. (Обикновено, където има калабалък от хора и опашка, е най-вкусно и прилично като цена.)
Гледката е повече от идилична.
Закръглени мустакати шкембелии на средна възраст и още по-закръглените им съпруги, чийто глави са обримчени с шарени шамии, и водят сюрии деца. По три-четири деца на семейство отброих. Брех, голямо семселе!
Наблюдавах туркините. Едните забулени, а други – не. Но почти всички са с ниски обувки с лека платформа и обичайните шлифери, не показващи грам голо месо, въпреки жегите.
Чуеш ли чаткане на токчета, да знаеш – не е местна, а е я българка, я гъркиня, я рускиня. Ако токчетата са в комплект с прилични крака в къса пола, правоверните поглеждат сърдито или издайнически отделят слюнка.
***
Сядаме, значи, да опитаме прочутия одрински „джигер тава“ (tava ciger) – местния специалитет. Това е пържен телешки дроб, наситнен на филийки, който се предлага с гарнитура от стар лук, нарязан на полумесеци, люта суха, кармазъ чушка и цяла кошница пухкав хляб.
Каква е изненадата ни, когато след обяда цената, обявена на листата меню, се оказва същата, каквато и написаната – 12 лири (в останалите случаи, когато поръчвахме не беше така !).
Въздъхваме облекчено и плащаме. Ашколсун!
Вътре в комплекса на джамията си пазаруваме дънки и тениски, и шантави сувенири против уроки, синьо око, метален чехъл ала Аладин, с държач за ключове.
Българската реч е навсякъде. Тълпи от жадни за „далавера шопинг“ сънародници от разни градове и села, напиращи с автобуси и с коли, с хасковска, пловдивска и дори софийска регистрация, неизменно щурмуват пазара…
Всеки българин енергично премята пълни торби.
***
На централната одринска улица ни подмамват предизвикателни татли (сладкиши) – истински хранителни изкушения – сочни баклави, тулумбички, саралийки с половин орех едната… Цена 14 лири за килограм. Облизваме се като заклети чревоугодници и влизаме в сладкарницата.
Мустакат, закръглен домакин, ни посреща и любезно ни дава да опитаме от стоката му, усмихвайки се… Някак традиционно от години образът на Турция за мен е свързан с баклава, турско кафе, локум и всевъзможни сладкарски изделия (и други работи, ама ще си замълча).
– Давай, давай по кило… Айде, айде! – казваме му ние и с детска радост зачакваме.
Собственикът бързо избутва момичето помощник и нарежда татлите в красиви кутии, завързва ги и с лукава усмивка ги подава на тезгяха.
Сметката… 45 лири!
Мъжът ми се възмущава:
– Как…? Как така от 28 лири за 2 килограма стана на 45 лири?
Мургавият турчинът пише на елка цената и зафърфорва нещо на турски, като сочи дисплея… Под мустак казва нещо на помощничката си. Дали не й казва: „Трай си и гледай как ще ги метна тия българи…“?
С крива усмивка и от неудобство заплащаме солените вече сладкиши, и излизаме като попарени.
Изглежда касовият бон НЕ Е традиция в Одрин.
Пишат на тия елки и туй-то.
***
По-късно през ранния следобед….
На табелата за дюнер има цена 2 лири.
Поръчваме два, вече огладнели от скитосване, и мъжът ми им подава банкнота. Дюнерджията си хваща 6 лири…
– Ама защо, ама какво? – няма смисъл от такива въпроси. Изсипват ти някоя неразбираема ориенталска дума – и върви, та се разправяй с тях…
Е, мислим си, с баклавата ни измамиха, но поне други стоки напазарувахме на сметка. Чифт дънки и тениска струват, колкото кутията с баклава. Relief, братче.
***
На излизане от Одрин решаваме да си купим сапуни, та нали цяла България едва ли не от Одрин пазарува! Това са така наречените „сапунени“ екскурзии.
Влизаме в едни бараки на околовръстното шосе и продавачът – любезен млад турчин ни продава шампоани на цена от 3 лири парчето (изключително евтино) и голям течен перилен препарат за черно пране, на цена от 11 лири бутилката.
Сетне, загледан в лъскавия ни жълт 850 кубиков мотор „Ямаха“, с който сме дошли, неочаквано за нас се разговарва, доколкото можем да се разберем на развален турско-български.
Обясняваме му за баклавата и как са ни измамили, а той казва, че това е нещо нормално – цената се „пишела“ според вида на клиента… Смятат колко могат да ти вземат. А въпросните сладкиши стрували 6- 7 лири, но не на идеалния център, а в покрайнините на града.
Съучастнически се съгласява с нашето огорчение, че това са бандити. И заклаща трогателно глава…
„Ех – викам си – имало и честни турци, не са всичките лукави тарикати!“.
***
Запалваме туристическия мотор, натоварени с дрънкулки и сладкиши, и славно потегляме към Южна България, където живеем.
По пътя нейде наобратно ме сразява следният надпис, изписан с червен спрей на една циментова колона на мост:
„Одрин е наш!“…
***
Каква е изненадата ми, когато още сутринта на другия ден, отваряйки течния прах за пране, установявам, че той е значително разреден.
„А, бре, комшу – казвам си – в какъв Eвропейски съюз искате да влизате с това ориенталско мислене и тарикатджилък?!“. И мислено тегля една… по техен адрес. Ама то, и ние като влязохме в този съюз, такъв европейски стандарт добихме, че си носим торби от съседите.
Деси Цветанова
Стана ми едно такова лежерно, спокойно, сладко. Следващият път като съм в България ще се опитам да прескоча до Одрин. С мотор! 🙂