Емил Коен, Marginalia.bg*
В поддържането на представата за нас, българите, като „жертви”, като хора, които са обкръжени отвън и са проникнати отвътре от „враг”, е огромната грешка на политическите ни елити през всичките тези 25 години „преход”. Те намериха все пак сили и, подтиквани бурно отвън, направиха решителната крачка и вкараха България в Европейския съюз. И спряха дотук. Защото те не разглеждат Европа като образ на желаното бъдеще, към което всички като европейци сме длъжни да вървим, а като отпускащ милостиня досадник, искащ не само да му благодариш, защото ти е дал пари, но и да се стремиш да изглеждаш като него. Но просякът мрази – тайно, ала дълбоко – благодетеля си. И не иска да му подражава.
Ако у нас имаше политически елит с истинско визионерско мислене, той щеше – стъпка по стъпка – да подготвя българския дух за напускането на уютната и обживяна от средата на 19-ти век ниша на примитивен национализъм, основан на идеята за жертвата и врага, непрестанно възпроизвеждана чрез училищното обучение по история и български език, и за преминаването му на релсите на истинския европеизъм. Но у нас Европа и „европейски ценности” са просто словесен декор, набор от ритуални фрази, които вече се лишиха – поради изтъркване – от съдържание. Национално единение може да се изгражда въз основа на образа на желаното бъдеще. Стига да има кой да мисли за такова бъдеще и за мястото на България в него.
Неглижирането на Европа като идея, ако продължава (на практика то значи прокарването на жертвения национализъм като най-дълбока основа на легитимността на властимащите, както и търсенето и посочването на „вътрешния враг” в лицето на двете най-големи малцинства, турското и ромското) ще си отмъсти, и то лошо. Защото управлението на състоянието на нацията с архаичните средства на „разделяй и владей” – например на турци срещу българи, няма как да не доведе до най-различни отрицателни последици, между тях и чисто стопански. За да настигне средното ниво на стандарт на живот и на производителност на труда на „Европа”, страната ни трябва да се развива поне с три пъти по-бърз темп от сегашния и той на всяка цена трябва да е по-висок от средноевропейския. Но нищо такова няма. Ножицата, въпреки европейските субсидии, се разтваря. Така че не бива да се учудваме, ако сегашните относително плахи залитания по пещерния национализъм, получили публичен и политически израз най-вече през 2005 г. с основаването и с първия изборен успех на „Атака” като път за постигане на някакво „нравствено възраждане” на нацията, скоро ще избуят и ще си намерят нови идеолози и нови говорители, пред които дори Волен Сидеров и Валери Симеонов ще се окажат бледи подражатели. А когато се появят, те алчно ще посегнат към властта. Ако това, не дай си Боже, стане, ще бъде изобщо погребано бъдещето на България, защото страната ни няма бъдеще вън от Обединена Европа.
Но липсата на визионерски политически елити е системен проблем у нас.
Политическата ни система след 1989 г. е така устроена, че непрекъснато прави антиподбор на ръководители на държавата. „Асансьорът” на политиката качва на ръководни позиции хора, максималният хоризонт на които е да издържат до края на мандата. На този фон дори Бойко Борисов с неговата мечта да го запомнят като строител на магистрали изглежда като гигант, обкръжен от цяла сюрия дребни политичета от всякакви разцветки, чийто единствен идеал е да излязат от властта по-заможни, отколкото са влезли в нея.
Политиците имат мисия. Тя не се състои само в това да управляват всекидневните дела на държавата, но и да сочат пътя напред. Защото в техните ръце има могъщи средства за въздействие, между които на първо място са държавната образователна система и държавните медии. След ужасяващата посредственост, арогантност и неприкрит шовинизъм на късния комунистически елит, периодът от първите няколко години след 10 ноември сякаш даде място на някои визионери, сред които изпъква името на покойния д-р Желю Желев. Но след това политическата среда се изпълни с мижитурки и еднодневки, с „калинки” и връзкари, и краят на тази нова посредственост не се вижда. Е, тя избира най-лесните способи за легитимация, останали в наследство от 19-те век, главният от които е жертвеният национализъм. Толкова й е хоризонтът, толкова може. Само че когато възможностите на този засега все още относително умерен национализъм се изчерпят, когато на власт се възцари пещерният такъв, ще платят не само предишните управници („голяма” ще е цената на загубата им – ще си загубят постовете), но и цяла България. И ако тя тогава се превърне наистина в протекторат на Европейския съюз, това ще е заслужено отплащане за политическата глупост, цинизъм и безхаберие. Може би идващото поколение политици ще осъзнае опасността и ще се опита да измени курса на държавния кораб?
Да се надяваме.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Със съкращения.
.
Без правила за ясна собственост върху медийните дружества и без нормален съд, който да е в състояние да различи клеветата от истината, условията на медийния пазар са крайно неблагоприятни за свободната и честна конкуренция. Оказва се, че системата работи против честния предприемач, който обявява доходите си, собственика си и редакционната си политика.
Ако днес едно лице може да има монопол върху разпространението на печатни издания, собствени телевизии, собствен мобилен оператор, и десетки сайтове, информационни агенции и вестници, както и стотици тролове в социалните мрежи, това за мен е по-голяма заплаха за националната сигурност от нападение на „марсиани“ или взрив в ядрена централа. Само с помощта на изброените бизнеси, ако реши, още днес това лице има възможността да всее страх и паника и да прекъсне чисто физически комуникацията на минимум два милиона български граждани. Или да проведе масирано подслушване на мобилните телефони на политически неудобни лица, като резултатите веднага ще се публикуват в собствената му преса. А ако приемем тези варианти за невероятни или невъзможни, същият би могъл да използва ресурсите си, за да работи за собствените си цели чрез постепенна поляризация, дестабилизация и дезинтеграция на обществената среда у нас. Дали това не се случва в момента?
Винаги когато около мен някой твърди, че политиците ни не може да са чак толкова нагли, вероломни или продажни, достатъчно е да припомня #кой бе назначен за шеф на вътрешното разузнаване у нас.