Наскоро присъствах на ожесточен спор между млади хора и възрастни пенсионери, за това, че видите ли, дъртите „хрантутници” живеели благодарение на техния труд и социалните отчисления от възнагражденията им, или от преводите на емигриралите им родственици, и че най-доброто, което могат да сторят за обществото, е да изчезнат по-скоро в небитието. Но от какво се подхранва едно такова самочувствие и убеждение? Конфликтът между поколенията не е от вчера, а от как свят светува, видно от историческите писмени източници, но чак такава нетърпимост?
Мнозина признават, че либерализацията във всички сфери на живота и темата за равноправието на подрастващите индивиди с вече порасналите и възрастните се е превърнала в нещо като обществена догма. Но, пораствайки, някои млади хора вече се мислят за пъпа на вселената, докато родителите им все още живеят с представата за тях като за сладко гукащите розови или сини пакетчета, спуснати им от добрия щъркел. Всички знаем поговорката, че не кравата бозае от телето, а тъкмо обратното. Може би сме единственият народ, който има приказка за „юнака, що бозал девет години”. А отдавна имаме вече и такива, които бозаят от изнемощелите си родители до самата им кончина. Дали по света има такъв прецедент? Почти на всеки е известно, че щастието и благоденствието на всяко следващо поколение се гради обикновено на жертви и лишения от предишното. Защо индивидът Хикс трябва да жертва себе си за щастието на бъдещия индивид Игрек? Защо този Хикс да няма същите тези права на щастие, както бъдещия Игрек?
Един бегъл поглед е достатъчен, за да се установи застрашителното застаряване и топене на българската нация. С изключение на столицата и няколкото големи областни центъра, възможността да се видят млади хора и деца, особено в селата и малките градчета в България, е минимална. Дори в една песничка, често излъчвана по радиото, певицата настоятелно припява: „Искам да замина, някъде далеч, далеч оттук”. Миграцията към големите градове и емиграцията в чужбина опустоши страната. В нея останаха преобладаващо възрастни, за които авантюрата да преустроят радикално живота си е безнадеждно закъсняла, както и голяма, инертна и безлична маса от маргинализирани и манипулирани от властниците хора. Мнозинството от тях са родители и родственици на икономическите ни емигранти, значителна част от които живеят в чужбина с нагласата на неволни бежанци от пропаднала страна. И които обикновено са готови на всякакви жертви за собствените си деца. Но това ново поколение, растящо в различни страни по света, има голям шанс да се интегрира и претопи в съответните страни, където расте, и да бъде загубено за родината на родителите си.
Ето едно интересно признание на Никола Стефанов, автор на скандалната книга и филм „До Чикаго и отзад”, в която става дума за 100-хилядната българска общност в Чикаго:
„БГ емигрантът живее повече в България, отколкото в САЩ. Дори смея да твърдя, че той живее повече в България, отколкото самите българи в страната. Той гледа българска телевизия, чете БГ вестници, интересува се от български риалити шоута. Говори се само на български. Работи в български компании и пътува до родината постоянно. На най-новия тип емигрант Америка му е много чужда. Не живеят в Америка. Емигрантите, които сме тук от по-отдавна, трябваше да се мъчим да търсим работа сред други емигрантски групи или сред самите американци. Ние лека-полека усвоявахме тукашния начин на живот. Не, че сега е лесно за тези българи, но се оформя друг вид съзнание. Сега кръгът на българите е по-затворен. Хем са повече, хем са по-затворени. Едно затворено общество. Българите тук по-скоро искат да интегрират своите деца, които да станат американци в тукашната действителност. В същото време те самите не искат да влязат в нея, а дори и да искат – не могат, защото в Чикаго наистина са си като в капсула.”
Този автор готви продължение на своята книга, която ще е със заглавие „Криворазбраната емиграция”. В тази втора книга той смята да развенчае мита, според него, за щастливите емигранти, които всъщност са загубеното поколение на България. Освен Скайп, Facebook се е превърнал в спасителната сламка, за която се хващат като удавници хиляди наши сънародници от разни краища на света. В дневници и блогове те непрекъснато публикуват снимки, послания, клипове, които са разбираеми и близки най-вече за другите българските емигранти и за нас, останалите в родината. Те се нуждаят от този контакт, дори и виртуален, който да замести така липсващия им често непосредствен контакт.
Икономическата емиграция не е някакъв тясно национален проблем на страната, от която емигрират хора, търсещи по-добър живот. Международното разделение на труда премахва националните граници като определящ фактор на националната интеграция и суверенитет. Националната държава, дете на светската революция в Европа, е на път да се замени с едно формално или неформално премахване на границите. Колкото повече прегради се поставят пред този процес, толкова по-непредвидими може да бъдат неговите последици. И с тези прегради не се избягва тяхната неизбежност. Ето защо „великите” държави от индустриалната цивилизация имат интерес да се отнасят към „невеликите” с уважение, като към равноправни участници в един световен процес, чиито активи и пасиви са общи. Няма никакъв шанс за демокрацията, ако нейните политици са, както ги нарича Морган Скот Пен, „хора на лъжата”, които не умеят и не желаят да признават греховете си, а ги прехвърлят на другите.
В световната политика това явление господства разбира се, откакто свят светува. Но индивидът в демократичното общество може да бъде ефикасно държан в подчинение не чрез репресивната сила на полиция и жандармерия, а чрез авторепресивната сила на омразата и фрустрацията. Първото чувство е насочено навън, а второто навътре, но общото между тях е деструктивността им. Индивид, обзет от омраза, търси причините за житейските си неуспехи извън себе си и постоянно бяга от отговорност. Същото, но с обратен знак се отнася и за фрустрацията, при която се изпада в невроза, защото невротикът поема повече отговорност, отколкото може да понесе. Това говори за определена степен на незрялост. Ето защо, както в източните бойни изкуства, основния метод за контрол на държавата над свободната личност е постоянното й държане в състояние на неравновесие. Неслучайно по-масови явления в съвременните демократични общества не са организираните политически или икономически протести, а неорганизирани прояви на чувството за безсмисленост (спонтанно насилие, повсеместна агресия, наркомания, алкохолизъм и др.). Точно това усещане за безтегловност е основата на авторепресията, потискането на творческите импулси, на задържането на развитието на личността. Човек, който гледа на своето място в света като на нещо незначително и следователно достойно за подмяна, е обхванат от психо-емоционална безтегловност, стесняваща духовния му свят.
Маскираното господство в някои отношения е по-опасно от откритото. Защото то ражда завоалирани роби, които не се осъзнават като такива. Материалните условия за живот трябва да се подобряват навсякъде по света и социалните и икономически диспропорции да не са толкова огромни. Защото светът е като система от скачени съдове, в които всяка голяма диспропорция, всяка прекомерна алчност и всяко управленско имитиране на законност и солидарност ще продължи да поставя тази система пред нови и нови рискове. Които, заедно с неизбежните разлики в култура, манталитет, традиционни ценности, вяра и пр. в различните страни и общества, ще продължат да поставят и пред новите, и пред по-старите поколения, нови видими и невидими капани.
Светослав Атаджанов
