Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
СТАРАТА КЪЩА
.
И до днес неволно се изчервявам, като си спомня вандалската ни постъпка спрямо тази достолепна сграда.
Построена в далечната 1921 г., тя беше образец на модерна селска къща от началото на века. Преди нея са обитавали т.нар. чардаци – полупаянтови постройки на два етажа, първият от които бил за всичкия добитък на стопаните – говеда, коне, свине, кокошки, кучета – а вторият, разполагащ с едно обширно помещение, се обитавал от хората, и то предимно нощем; денем всички били на къра – дори младите майки с новородените бебенца. Когато идвало време за сън, всички се натъркалвали върху постлания с рогозки от шавар – вид тръстика – пръстен под, и се завивали с общата черга – вероятно тогава е възникнал и изразът „хора от една черга“. Под тази груба завивка ставало и приглушеното зачеване на всеки нов селски живот.
За разлика от предшественика си, новата тогава къща, макар и еднокатна, беше резултат от добре обмислен архитектурен план. Отпред имаше кьошк с бетониран под, обрамчен с дървени колони и с отворен към изток и юг изглед. Следваше огромно помещение, което днес бихме нарекли хол, а по онова време назовавахме диалектно у къʹщи.
У къщи заемаше цялото протежение север-юг. Това беше мястото, което събираше сутрин, обед и вечер, а и по празниците, цялата фамилия. Тук се готвеше, переше, биеше се млякото, за да се добие масло.
Централно място у къщи беше отредено на огнището, разположено до източната стена на помещението. То беше на самия пръстен под – обрамчена с глинен вал, кръгла вдлъбнатина с диаметър около метър. Там се струпваха и подпалваха дървата, пушекът от които поемаше нагоре по широкия димоход. Не намирам друга дума, с която да нарека този архитектурен детайл – нещо като комин в манастирска мàгерница, но в умален мащаб.
От димохода висяха дебели вериги, увенчани в долния си край със солидни куки. На тях се закачаха котлите, в които се затопляше водата за прането. Що се отнася до ежедневното готвене, то ставаше върху печката за въглища и дърва, разположена в североизточния ъгъл на у къщи.
Един от любимите на децата ритуали, свързан с огнището, беше този с подницата.
Пóдницата представляваше тежък глинен съд с преобладаваща пясъчна съставка, широк около 80 и висок към десетина сантиметра. След като в огнището се наберяха толкова живи въглени от изгорелите дърва, че да запълнят подницата, те се изсипваха в нея, покриваха се със специален метален капак и се оставяха така, докато нагорещяха съда до необходимата температура. После въглените се изгребваха, подницата се изчистваше от прахта, и вече можеше да се постави предварително подготвената сурова храна: тесто за погача – то се разстилаше направо върху подницата; баница, свинско, телешко или пилешко месо – гарнирани обикновено със ситно нарязан кромид – тия продукти бяха разполагани в подходящ метален съд. Слагаше се връшникът – капакът, и луфтовете между него и подницата се запечатваха с лепило – гъст разтвор на вода и брашно. Върху капака допълнително се посипваше гореща жар.
След около час съоръжението се разпечатваше и от него се понасяше такъв сладък дъх, че децата нямаха търпение да започнат да лапат още врялата погача или баница – за месните ястия не ми се говори – и най-изисканите световни ресторанти не могат да се доближат до неповторимия вкус на току-що изваденото от подницата.
Само че възрастните добре осъзнаваха вредата от уйдисването на невръстните мераци. Погачата, респ. баницата, се увиваше в чисти ленени месали и се скриваше в одайчето – за него по-нататък – „да обиколи нивите“, както ни обясняваха майките и бабите – вероятна алюзия на „медената питка“ от народните приказки.
Първи около триногата паралѝя сядаха най-нетърпеливите – децата. Тъй като такава специална трапеза не беше ежедневие – рядко се случваше през целия селскостопански сезон – лятото; по-често – през зимата, и особено, когато приготвената в подницата храна беше месна – винаги се мъдреше кана или гарафа с искрящо домашно памидово вино. Старите даваха по половин чашка и на децата, за да „не им се спущи“ – труден за обясняване в два реда шопски медицински термин, касаещ част от възпроизводствения механизъм на мъжкия организъм. Противно на всякакви очаквания, нито едно от тези деца впоследствие не стана алкохолик – всъщност, насилственото въздържане от поемането на алкохол довежда до жестока алкохолна зависимост у следващите поколения; примери: пълните въздържатели Тодор Живков и Мара Малеева – и синът им Владимир; невкусилите алкохол през живота си – Георги Вартоломеев и съпругата му, и синът им Огнян – един изключителен интелект, отишъл си без време от тоя свят с цироза на черния дроб.
След като най-възрастният, дéде, произнасяше Господнята молитва „Отче наш“, започваше същинско пиршество на гастрономията. Огромната подница вместваше предостатъчно храна, така че и лакомник да си, не биваш ощетен. Днес пиша и преглъщам, лишен и от най-елементарна възможност ведно с децата и внуците да закупя дори най-нужните за човека хранителни продукти – тук спирам, за да „закуся“, часът минава един след обяд – с половин бурканче стерилизирани домати и две – три филийки хляб; наистина, неимоверен прогрес в началото на новия 21-ви век…
За у къщи може да се говори още много – все пак това беше мястото около огнището – този нарицателен за фамилна общност термин – семейно огнище.
Следваща по важност беше голямата стая. Разположена в североизточната част на къщата, тя беше с размери 6 на 5 метра. Обитаваха я родителите ни – баща ми Владимир и майка ми Борка. С два двукрилни южни прозорци, добре измазаните си стени и гипсирания си – нещо ново тогава – таван, тя оставяше впечатление за простор и светлина. Мебелировката се състоеше от двойното пружинено легло – също новост за селският бит – на баща ми и майка ми; един красив, с дърворезбовани елементи тъмно-черен бюфет; хубав двукрил гардероб. Картината завършваше покритата с мушама голяма маса – днес – в мазето на най-новата ни къща, строена през 2005 година – и шест модерни дървени – непластмасови, разбира се, столове.
Всичкото това – благородно в скромността си и скромно в благородството си, нетипично за едно село, па макар и бъдещ столичен квартал – нямаше да има завършен вид без цветята.
Те бяха в саксии – по вътрешните и външните первази на прозорците; във вази – на масата и върху бюфета; понякога дори и в буркани на пода.
Впрочем, цветя нямаше само в тъмната стаичка – одайчéто. Най-много бяха на кьошка – терасата. Там от ранна пролет до късна есен – докато температурите биваха положителни – стояха и двете лимонови дръвчета; едното, по-старото, раждаше към стотина лимона с големина малко над кокоше яйце; другото, по-младото, се отблагодаряваше за грижите с по-малко – двадесет-тридесет, но доста едри плодове.
Баща ми беше сковал специални сандъчета и ги беше подредил околовръст кьошка – там майка ми засаждаше разноцветни теменужки, дъхави петунии и други подходящи цветя. Само в алпийските селца на Австрия съм виждал подобно буйство от цветове по фасадите на къщите…
Следваща по ранг стая беше югозападната. Там беше одърът на баба и дядо и моето детско креватче. Върху дъски се поставяха т.нар. слàменици – пълни със смачкана слама големи торби от по няколко съшити кълчищни чували. Първоначално не беше никак приятно, но постепенно се оформяше удобно гнезденце, в което детското ми телце се кротваше вечер и се размърдваше в ранна утрин, скрито под няколко кàта груби селски черги. В по-студените зимни нощи – в стаята нямаше печка, се сгушвах между баба и дядо на топло.
Може би някому ще се стори странен дисонансът между голямата и нашата стая. Само че няма нищо странно – всичко си е в рамките на традиционния български манталитет: най-доброто – за младите; старите отстъпваха не само водещата роля, но и всичко по-хубаво от семейното имущество, на изгряващата генерация. Така е и до днес – явно става въпрос за вече запечатана в гените на българина поведенческа логика.
Нашата стая обаче имаше едно непререкаемо преимущество: „Мендé“-то. Това беше свръхмодерен за времето си немски петлампов радиоапарат, който озвучаваше иначе тихата четири на три метра стая. Отвън до прозореца баща ми беше заковал на специална поставка и термометър, така че, макар и спящи на сламеници, бяхме в крак с времето…
Прощавайте, бях забравил да спомена нещо много съществено за променения бит в тази селска къща. Само шестнадесет години след построяването ѝ, т.е през 1937 г., баща ми – един от първите в махалата – беше „докарал“ електричество, като предварително беше монтирал цялата необходима инфраструктура – кабели, ключове, контакти, фасунги.
„Мендето“ беше един от първите три радиоапарати – но по-модерен и съответно по-скъп от другите два – един в кръчмата на Евдо Колев, другият – в заможния, но иначе схлупен дом на богатия заврян зет Ангел Лазаров – Гьозеро. Баща ми се шегуваше, че бàбо Дàко, осиновителката му, първоначално се била нацупила за скъпата придобивка – „Мендето“, но после станала върл привърженик на музикалната кутия…
(За „Фаргóто“ да не говорим… Неслучайно следователно точно нашата фирма прокара първите осем линии на Интернета в кв. Враждебна – четири безжични и четири кабелни.)
Така стигаме до последната, най-невзрачната– 3х4 м. – стаичка – одайчéто. Тя преднамерено беше лишена от прозорци и през повечето време оставаше тъмна – както му си е редно за складово помещение. Там се нареждаха – върху специални дъски – прясно извадените от фурната дебели бели самуни, които щяха да ни стигнат за половин месец. Имаше място и за кафези кюстендилски ябълки, с които баща ми ни глезеше. Оставаше и пространство за двадесетина щайги с бяло и червено грозде. Да споменавам ли качетата със свинско месо и сланина, със сирене, тенекиите с мед, кошниците със стотици яйца от, както днес брюкселските бюрократи ги наричат, „щастливи кокошки“? Този рог на изобилието тънеше в непроницаема тъмнина и се осветяваше само в редките моменти, когато някой от семейството влизаше, за да вземе или остави нещо – баща ми беше прокарал и там осветление.
Тогава децата не отдаваха никакво значение на даденото им наготово – та не е ли точно такова поведението и на Хомо Сапиенс спрямо подарената му от Всевишния прекрасна девствена природа?! Бяха дори и „злояди“.
И пишещият тези редове не правеше изключение. „Бре, детето нещо не ще да яде!“ – тюхкаше се майка ми. Баща ми обаче не мислеше така: „Я ми го оставете един ден на мене, па после ще говорим…“. И през целия ден не покани дори веднъж четиригодишния непрокопсаник на трапезата. Привечер, порядъчно огладнял, се бях вмъкнал тайно в тъмното одайче и обрал средината на половин дузина пресни, изпечени предния ден, самуни… Вечерта, когато другите се прибраха от полето и видяха „поразията“ с хлябовете, не им оставаше друго, освен да възкликнат: „Я, детето прояло!“.
Описанието ще страда от непълнота, ако не се кажат няколко думи и за двора на къщата. Нямаше водопровод, канализация няма и до днес. До западната стена беше долепена кошарата на дядо ми, а между нея и фурната – изпичаше до тридесет големи самуна, беше помпата – нетипично за селата по онова време съоръжение – обикновено в дворовете вода се черпеше от кладенци.
За малко да пропусна важна подробност, която днес би звучала повече от съвременно – т.нар. „енергийна ефективност“. Зидовете на старата къща, макар от непечени тухли, бяха двойни – около 60 см. Така се постигаше много добра изолация: хладни през лятото и топли през зимата помещения. Защо ли всяко ново поколение се пъчи, че е открило „топлата вода“, макар това да е ставало многократно в миналото…
Когато в землището на Кремиковци заприиждаха мераклии за софийско жителство – строителите на гиганта на родната металургия – упорито се заговори, че ще бъдат настанявани във всички свободни жилищни помещения в околните населени места. Уплашени, че ще окупират старата ни къща – а вече бяхме завършили и живеехме в новата къща, се решихме на крайна мярка – да съборим антиката – която си беше идеална за обитаване – а пък след малка реновация би засрамила и новите си посестрими.
Така вандалски приключи битието си тази прекрасна сграда. Много пъти по-късно, когато ни се налагаше да живеем в бивши складове за въглища и дърва, а децата ми – по тесни квартири в чужди домове, си спомнях с укор – към себе си най-вече, не толкова към останалите от семейния съвет – за тази недостатъчно обмислена постъпка – разрушаването на огнището.
Но – „ум царува, ум робува, ум…“
Николай Гусев
