Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Публикуваните досега текстове от тази поредица могат да се видят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
СТАРАТА КРУША
.
Дори баща ми я помнеше като „Старата круша“…
Беше необичайно висока за този вид . Дънерът ѝ – почти 50-сантиметров. Клоните – разпрострени нашироко, но и нависоко – над 10 метра.
Растеше на 5-6 метри от югоизточния ъгъл на двора, почти на границата със съседа дядо Илия (”Ушко”); част от клонака се надвесваше над покрива на кошарата му. Какво да се прави – природата не признава установени от хората „норми на отстояние от съседен имот“ и си действа по свои собствени закони – там паднала семката, там пораснала крушата. Добре, че нямахме „териториални спорове“ със съседа, та крушата спокойно доживя до дълбока старост.
Поникнала беше като полудива фиданка. Казвам „полудива“, защото плодовете наподобяваха по форма дивия ѝ аналог – но само по форма. Като размер и вкус обаче бяха коренно различни – плодчетата на дивачките не надминаваха 7-8 мм, докато нашата даваше двойно или дори тройно по-едри плодове; дивите предшественици ставаха за ядене едва след угниване, а „полудивата“ им родственица предлагаше още в ранната есен невероятно вкусни, леко тръпчиви, със слабо изразена ронлива консистенция, обагрени в жълто-зелено плодове.
Клоните на „оригинала“ заемаха, така да се каже, „втория етаж“ от короната на дървото. Разгеле – точно над покрива на мазето, вкопано до дънера на крушата. Просто се качваш на покрива, сядаш на керемидите, пресягаш се и ядеш – „колкото ти дỳша сàка“…
Започнах с „втория етаж“, защото той беше първичният. Под него се разполагаше дебел клон на присадения от баща ми – не помня названието му – твърд сорт, който достигаше зрелост в много късна есен, когато всички останали плодове отдавна вече представляваха само сладък спомен. Ако въобще майка ни успяваше да спастри, въпреки задължителните набези на тийнейджърите, някой и друг плод, скрит в сламата на плевнята или в житото на хамбара, в началото на зимата разбирахме какво сме опустошавали на зелено…
Третият етаж се заемаше от най-ранозрейния сорт. Беше – нарочно или не – разположен малко по-нависоко, но можеше ли страха от височината да спре набезите на малките юнаци?! Съмнявам се… защото и моя милост беше един от тях. Днес тръпки ме побиват като си помисля къде съм се катерил, но кой тогава да му мисли, когато златистият плод примамливо е приканвал да бъде откъснат и излапан на място…
Но истинският ужас, който майка ни изпитваше, беше когато видеше някое от децата си покатерено на самия връх, където се разполагаше „четвъртият етаж“. Беше почти на десетина метри над земята. Там баща ми беше присадил сорт, който узряваше някъде към средата на лятото. Плодовете – крушообразни (че какви други да са!?), но малоформатни – до 4-5 см. дължина и до 2-2.5 см. дебелина в най-широката долна част. Необходимо ли е да уточнявам, че притежаваха свой собствен уникален вкус, който като магнит ни привличаше към приоблачните висини, където едно грешно движение в най-добрия случай обричаше неразумния палавник на пожизнена инвалидност.
Сега знам – за децата и юношите, пък и за младежите – „всичко, що лети, се яде“. Да му мислят онези, които по силата на сърдечната привързаност са длъжни да бдят над здравето и живота на несмислениците. Неразумните, смели в глупостта си, въобще не увират с колко съкращават дните на хората, които ги обичат.
Но – „след дъжд – качулка“. Неслучайно в Древна Елада отроците от силния пол до 30-годишна възраст не са били смятани за мъже, респективно за пълноправни граждани, а само за юноши. Макар че още от 20-атата си година са можели да свиват семейно гнездо.
При нас е тъкмо обратното – колкото по-млад, толкова по-напорист. Не разбира, но напира… Без да се усеща, че вреди не само на себе си. Което, впрочем, много добре уйдисва на системата, родена отпреди 2500 години и възродена отново преди два века и нещо – демокрацията: колкото по-неукрепнал електорат – толкова по-добре за плутократичния елит.
Странно, нали? От крушата – в политиката… Но при нас, българите, не е като при французите – там опират винаги до жената – „Cherché la femme“. Тук всичко в края на краищата стига до политиката. Нищо чудно – най-препатили сме именно от политика. Та, „и от круша да паднеш“, пак „на политика ще го удариш“…
…А старата круша отдавна е само спомен. Сладък спомен. Спомен, ама сладък!
Оказва се, че и със спомени могло да се живее. Е, и с малко черен хляб, сол и кромид…
За легендарната пенсионерска кофичка кисело мляко и дума не може да става.
Пластмасовата чашка кафе пък е „в зоната на здрача“…
Докъде ни докараха довчерашните номенклатурни другари – днешни лични господа капиталисти – дори не под кривата круша, а някъде в по-дълбокото…
.
Николай Гусев
