Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
БОЯДЖИИ, ХИТЛЕРИСТКИ ЧАЙНИЦИ, ЦИГАНСКА ДЪРЖАВА
.
Заглавието е подвеждащо. Няма нищо общо с древната професия на хората, които правят света около нас да изглежда с по-малко нюанси на сивото. Нито с производството и употребата на необходимия за всяко домакинство съд за подгряване на водата за популярната напитка. Не засяга и темата за античната държава на манганярите (мангалите), разположена – преди повече от двадесет и пет века – в днешния щат Раджастан в Северозападна Индия.
Всъщност, става въпрос за Българската комунистическа партия (БКП), „наследена“ от Българската социалистическа партия (БСП). Но не за нелегитимността им, сиреч фактическото, но не и юридическото им, съществуване. Дори не и за самите организации, а за преобладаващата маса техни членове, известни като комунисти, всъщност – повечето безскрупулни партийци-кариеристи.
„Времената бяха такива…“, оправдават зулумите на Партията по член „Първи“ нейни бивши лидери и днешни техни наследници. И са прави…
Например, абсурдно беше да бъдеш „избран“ дори за „звеновод“ в ТКЗС-то без одобрителната санкция на партийното бюро. Без подписа на партийния секретар не те пускаха дори на еднодневна екскурзия в близката чужбина. Всички ръководни постове в предприятията, общините, учебните заведения, в държавата като цяло бяха подредени в строг номенклатурен списък, който никой не можеше да си позволи да не зачете.
Като изключим длъжностите в професиите, свързани с дарование – майстор занаятчия, музикант, артист, певец, художник, и пр. – всичко останало се разпределяше само и единствено между привилегированите притежатели на червената книжка (частично – огризките – и за техните верни съюзници – следовниците на оранжевия „народен“ трибун Александър Стамболийски). Тази тотална система за разпределяне на синекурите предизвикваше неистови амбиции у жадните за келепир на чужда сметка. Така малко преди т.нар. „10 ноември 1989 г.“ въпросната Партия набъбна до фантастичните 1,200,000 (един милион и двеста хиляди държатели на червения пропуск за мечтаната Аркадия).
Но неправилно е да се мисли, че напливът е започнал едва в „началото на края“. Нищо подобно! Още на 10 септември пуснатите от затворите криминални престъпници „прегърнаха“ идеите на Българската работническа партия – комунисти (БРП/к) и се втурнаха да мъстят на съдии, прокурори, следователи, които ги бяха окошарили за кражби, грабежи, изнасилвания, вулгарни убийства.
…И това им се видяло недостатъчно, та скочили и на де-що имаше по-заможен или по-умен от тях. Ученици застрелваха учители заради двойка в бележника. Само за три месеци – септември, октомври и ноември 1944 г. – над 30,000 (тридесет хиляди) по-видни или по-заможни българи бяха „очистени“ от развилнелите се „синове и дъщери на Партията“ – без съд и присъда.
Разбира се, екзекуторите на българския интелектуален и стопански елит бяха горди с делото на ръцете си. Споменаваха го във всичките си сетнешни автобиографии и черпеха съответни номенклатурни дивиденти.
Но имаше и друга разновидност на този вид – т.нар. „бивши“, които набързо – за две-три години след преврата – се окопитиха и преориентираха подмазваческата си енергия към демонстративна възхвала и коленопреклонение към новите господари на положението.
Влезли в естествена симбиоза със (също) „бившия“ криминален контингент, тези местни следовници на Фуше скоро набраха нужната скорост и под благосклонните погледи на „ръководителите на Партията и Правителството“ узурпираха местната власт (партийна, а оттам – и стопанска). Зер всяка плутократична власт се крепи върху клептократичните мераци на оная част от населението, която няма и не може да има допирни точки с Народа.
Правоверните привърженици на утопичната комунистическа идея се оказаха или натикани в ъгъла, или безпардонно изхвърлени от сакралните предели на Партията. „Новите“ не се церемоняха с комунистите – искрени адепти на марксизмо-ленинизма, и макар да се кичеха със званието, всъщност си бяха просто партийци-кариеристи.
Ако в големия град хората не се познават помежду си и миналото им си е само в техните спомени, то в селата всеки знае всичко за съседа си и няма как да скриеш довчерашните зулуми, които си правил пред очите на всички. И все пак…
…И все пак мошениците, сдушили се със себеподобни сродни души, успяваха да се докопат до заветната „книжка“. „Круговая порука“ или по-скоро българският ѝ еквивалент „халваджията за бояджията“ дори атестираше като „активни борци против фашизма и капитализма“ (АБПФК) проносирани антикомунисти. Същевременно автентични комунисти отпреди Девети биваха заклеймявани като „врагове с партиен билет“.
Сдобили се с партийната индулгенция, новите партийци се заемаха с онова, което винаги ги беше блазнело – грабежи, насилия, местни погроми, дори убийства. Разбира се, всичко „в името на Партията“…
Нямаше как нашето село да е изключение от общото правило. Много скоро се оформи компактна група от новодошли „бивши“, които окупираха всички важни доходоносни постове – партиен секретар, председател на отечественофронтовската организация, председател на текезесето, председател на кооперацията, кмет („председател“ на „селсъвета“).
Само дето съселяните знаеха и кътните им зъби (кучешките „ръководните другари“ си ги показваха по и без повод). Можеха да имат власт, пари, имоти. Само едно им липсваше: уважение. Дядо ми, както и повечето от познатите ни, наричаше тия натрапници „бояджии“ – пребоядисали се в угода на новата власт за собствена изгода „бивши“ антикомунисти.
Званието „хитлеристки чайник“ беше присвоено на партийния секретар Богомил Бонев (Мичо Сврачето). А случаят е следният. Веднъж в хоремага (кръчмата на Евдо Колев) въпросният скочил за нещо си на баща ми Владимир. Моят родител, който иначе е спокоен човек, изригва пред лицето на всяка груба несправедливост: „Ти ли ще ми се перчиш на мене бе – германски чайник!“ – смразил баща ми на мига самозабравилото се партийно величие. (Всички в селото знаеха, че Мичо Сврачето е бил доверен куриер на хитлеровото посолство в София, находящо се на ъгъла на бул. “Патриарх Евтимий“ и ул. „Граф Игнатиев“).
Десетина години по-късно партийният секретар вече е друг, но подходът на партийците си е все същият. Като дявол от тамян се бояха да не би някой „външен“ де се вклини в порочния им, доходоносен кръг. Пак баща ми бил предизвикан да избухне пред партийното бюро, когато отказали да дадат (задължителната) „характеристика“ на сина му – мен – за следване в МГИМО (Московский государственный институт международных отношений). Пред ошашавените селски велможи той произнесъл невъзмутимо каверзни за онова време думи: „Аз и без това не искам да пращам детето си да учи в тая циганска държава!“. И им тръшнал вратата…
След двадесет години именно тази невъзможна за ония времена фраза е била предотвратила подготвяното – без мое знание – предложение за членство в Партията-хегемон (вече и според член 1 от Тодор-Живковата „конституция“).
Наистина, житейските пътища на всеки човек са неизповедими. Когато всички – ти и останалите – мислите, че сте на загуба, всъщност печелите. Et vice versa…
Някогашните „бояджии“, „чайници“ и дори държавни конгломерати отдавна са в прегръдките на небитието. Но и днес не липсват техни последователи, дори многократно са се умножили. Грабят, насилват, убиват, трупат имоти и наднормено телесно тегло, докарват си цироза на черния дроб. Същества без съвест, брънки от геноцида над съгражданите си.
Какъв ли ще е споменът за делата им?
Защото накрая нищо друго не остава…
Николай Гусев
