„НАМИСЛИХ ДА НАДВИЯ СЪДБАТА…“
Това споделя в книгата си „В АМЕРИКА – Впечатления“ авторът Васил Узунов. Издадена през 1926 г. в София, отдел „Акация“ – печатница „Земя“.
Сам Узунов тръгва през океана три години по-рано, а подтикът е конкретен: „От 1912 г. живота ми почна да се ниже само от неволи. Идеялите (правописът е запазен – б.а.) на България, с които живеях, увехнаха, изсъхнаха като листата на прецъвтяла роза и се разпиляха на прах. Икономическите несгоди, които семейството ми търпеше стоически, зеха вече да ми тежат. Провалянето на голяма част от нашата интелигенция, която се евтино продаде на развратни демагози, ме беше почти отчаяло. Бездарници намериха път към касите на щестлавни властници и с тях заедно се гуркаха в мръсното блато на пиянство и разврат, тъкмо когато голяма част от селското и градско население беше петимна за кора хляб. Демонизма беше на власт“.
По онова време авторът е на 50 години и търси изход за оцеляването си като личност. Открива го в идеята за временна емиграция и с желание поема по стъпките на стотици и хиляди наши сънародници преди него. Следва бордът на кораба „Моритейния“, лирични описания на океанския пейзаж и философски: на човешкия материал от различни възрасти и нации. Едни от людете, мъжете, са тръгнали да търсят работа. Други отиват при близки, преселили се по-рано. Като българката Райка, пътуваща към съпруга си след десетгодишна раздяла. Всеки на палубата е носител на свои очаквания и надежди. Неголеми, повечето подхранвани от битов практицизъм. За добро устройване някъде и за възможност да се помага на семейството, с всяка миля оставащо все по-назад. Страниците много приличат на други подобни нашенски четива, създадени от перото на емигранти. Темите за пътуването, за очакванията, за еднотипното мултиплициране на човеците в условията на корабния свят и пр., няма как да бъдат други. Защото и законите на емигрантската орис, поне до пристигането, са винаги едни и същи.
Но ето го и Ню Йорк, изплаващ величествено на хоризонта. За Узунов той е „дивно, вълшебно, красиво място“, на което той отделя доста място – и като история, и като първи, безкрайно вълнуващи впечатления. А също – на организаторския дух на американците, който според него в бедна България би бил съвсем непонятен. Следва проверка в емиграционната комисия и път към крайния адрес на пътуването – мечтания Чикаго…
„Чикаго е нагизден с повече от двесте парка. Въпреки пушеците от 20 хиляди фабрики и от безчислени локомотиви, които фучат вредом из града, тука смъртността стига едва до 18 на хиляда жители през годината. В Северно Чикаго са частните жилища на богаташите. Тука и улици и дворища са разкошно залесени. Къщите са построени отделно една от друга, необикновено красиви от вън и удобни от вътре. Тук въздухът е по чист и приятен, от коя да е друга част на града. В това отношение предградието Еванстон държи първо място. Down town се нарича чаршийската част на града. Тя допира до самото езеро. Безкраен кей се простира от юг към север“.
Именно тук започва работа Васил Узунов – във фирмата Газ къмпани – докато дойде време да се отдаде на духовните цели, за които е пристигнал. А те се свеждат до личното му развитие и усъвършенстване, включително и с теистично образование в страна, безкрайно по-развита и в това отношение от собствената му родина. Авторът не я пренебрегва и не я загърбва. Той само прави сравнения на основата на обществено-политически дадености, различни за двете географски точки. И оттук: до различно място в класацията на света през първите десетилетия на ХХ в. Но не може да отмине и фактът, че между тях почти няма общи точки или общ критерий за сравнение.
В картините и разсъжденията му немалко място заемат и впечатленията от сънародниците ни в Чикаго. Наблюдавани в ежедневния физически труд по обектите на фирмата, или в кафенетата на улица „Адамс“, където сънародниците ни се събират. „Снимките“ от действителността в тях приличат повече на негативи. В неясните контури на които се гърчи българската народопсихология. Изтъкана не само от благородни чувства и патриотични въжделения: „Когато влезете в една от тия гостилници или кафенета, вие ще видите тук-таме насядали намръщени, замръзнали от злоба лица, от очите на които излизат като мълнии ненавист и презрение към всичко честно и поредъчно в света, към всичко що е успяло да се нареди в живота. Между тях има хора с искривени от мизантропия лица, с пламнали очи, с раззинали уста, озъбени. Те постоянно бълват най-гнъсни български или английски псувни, свирепо жестикулират и се карат помежду си без край. Това са някакви нервни машини, които не знаят, що е себеобладание, които имат не по една, а по хиляда ахилесови пети, до които винаги ще се намери някой да се допре и да ги предизвика“.
И авторът се опитва да обясни на читателите си причините: самият факт, че е трябвало да напуснат родния край и семействата, при които не е сигурно, че някога ще се върнат, или това ще стане след десетилетия. Незнаенето на езика и ниската, или въобще липсваща професионална квалификация. Чувството за самота, усилващо се с всеки период на безработица и нашенската ни несговорчивост – всичко това са предпоставки за отчаяние, склонност към пиянство, хазарт и скитничество. Внушението на Узунов е, че тези хора, независимо от всичките си трески за дялане, не трябва да бъдат укорявани. Защото са дърво без корен, а още по-точно са корабокрушенци в безкрайно мътното житейско море.
И той продължава да си бъде българин, където и да се намира: в Първа конгресна църква на ъгъла на Ашланд авеню, сред празнуващите на Коледа или като студент в духовната академия Муди Байбъл Институт. За да довърши духовното си образование учителят, преводачът, писателят, редакторът и масонът Васил Узунов: “С каква цел постъпих в Муди Институт? Интересуваше ме много организацията на това прочуто в Съединените Щати, в Канада, Англия и в цял свят заведение, интересуваха ме професорите и учебната система, още и разните по възраст американци и американки, техните заимни отношения и привичките им. Това беше за мене един интересен панаир на хора от всички щати, от разни части на Канада, Англия и от цял свят“.
Може би като личност, тясно свързана с духовното, авторът се увлича от красотите на природата и чувства красотите й с цялото си същество. Затова и всичките му социални впечатления, разкази за вечерните училища, за надниците, за Армията на спасението, за местната история и какво ли още не, характерно за пътепис (наричам книгата така съвсем условно), са вместени в цветната й рамка. Тя е като албум, в който импресията е неподвластна на времето, а цветната гама от чувства продължава да буди оправдано любопитство: „Сега летим край плавателната река Уискансън с разкошни брегове, обраснали в гъсти гори; минаваме край малки но високи острови, които имат форми тука на кораб, по-нататък на средновековен замък или на морски фар, на едногърба или двугърба камила. По-сетне ето ни край малки и големи селища, потънали в необятни паркове, или сме на висок мост, под който са бездни зинали, или сме през късно окосени ливади, през пожънати или угарени ниви. Такова разнообразие в природата, такова дивно човешко изкуство, който не го е виждал, мъчно може да си го представи“.
Постепенно повествованието разширява своя обем и обхваща практически всички страни на понятието „социален пътепис“: обществената уредба на Америка от първите десетилетия на ХХ в., впечатления от гражданската пирамида, социалната картина на делника, духовността, образованието, религията. Това е голямото достойнство на книгата, основано върху острата, аналитична наблюдателност на Узунов. Която не се плъзга върху моментното впечатление, а търси градацията в развитието на презокеанската страна в историята, политиката и най-вече в човешките потребности на отделната личност. Непрекъснато прави сравнения с подобни събития у нас и се пита каква би била България, поставена в аналогични условия. Още повече, ако е била отмината от наскоро бушувалите в региона войни.
В края на пребиваването му носталгията надделява и авторът поема обратния път. Финалът на творбата е изпълнен с гордост: „Ето ме най после в Бургаз. Като напуснах парахода и стъпих пак на родната земя, сладки тръпки ме облазиха. От умиление се просълзих. Бургаз! О бедно българско пристанище! Ню Иорк и Бургаз! – два образа на несметно богатство и тежка бедност, на гордо величие и тъжна нищета. Но тая бедност и тая нищета ми бяха безкрайно по-мили от гордото величие и безкрайното богатство на чуждия Ню-Иорк“.
Животът и творчеството на Васил Узунов са известни, както духовното му дело и близостта му с Петър Дънов, както и родените под перото му 25 книги. Не ще повтарям вече казаното за него в други публикации. Но мисля, че „В Америка“ е сериозно допълнение към нашата емигрантска книжнина за тази страна. Защото тя се обединява в скромен, но самостоятелен дял в историята на българския пътепис, която продължава и в наше време. И е частица от нашата духовност по света. Която и днес, където и да се намират нашите сънародници, продължава да блести с добра светлина.
.
Георги Н. Николов
