Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ВЪЛКАДИНОВИТЕ ЛОБЕНИЦИ
.
Старците от моето детство ги помнеха.
Било е някъде около началото на века. На мястото на днешния парк „Заимов“, между улиците „Панайот Волов“, бул.“Княз Дондуков-Корсаков“, Театър „Сфумато“ (бившата Подуенска баня) и бул. “Янко Сакъзов“ били ситуирани артилерийските казарми на София. Теглителна сила за пушкалàта – конска, поради което в този периметър била разположена и най-голямата конюшня на България. Тя „произвеждала“ огромни количества конска тор, която селяните от съседните села редовно извозвали за нивите си – срещу скромна такса.
Една мартенска утрин Вълкадин Стоичков Гусев мобилизирал синовете си Никола и Михаил, и тримата заедно впрегнали биволите в голямата кола, която на един курс превозвала колкото малък камион – 3-4 тона. Почти цял месец правели средно по 2-3 курса дневно от казармите до бостана на „Савако“ (около 7-километров маршрут в едната посока). Прекарали над 70 колà конска тор и я разпръснали върху петнадесетината декари плодородна земя (нямам представа колко декари е бил „изял“ Искъро преди това, но по времето на моето детство буйните му пролетно-есенни, а нерядко – и летни – набези бяха оставили само една трета от тази площ).
Дедите ми изорали със железен плуг – тогава относително нова „техника“ в селския шопски регион – преизобилно наторената нива и я засели с дини. След което я забравили, унесени в катадневни грижи за останалия имот – някъде около двеста декари.
Пролетта и лятото се случили изключително дъждовити. По някое време стопаните се сетили за бостана и го навестили. Заварили джунгла от ластуни и листа и – нищо.
Омърлушени се прибрали вкъщи и повторно забравили за злополучния бостан.
Месец по-късно им се случил път натам и – о, чудо! – докъдето погледът стигал, натъркаляни една до друга огромни дини (лобенѝци на шопски) – толкова големи, че само възрастен човек можел да повдигне една средна диня.
Зарадвало се сърцето на стария патриарх. Както си му е редът, направили колиба от върбови клони (местността се казва „Ракитата“), и той останал да пази реколтата. По-скоро – да дарява кой как мине – случайно или нарочно покрай бостана, с по една диня – щото никой не можел да носи повече.
Разказваха и за някакъв циганин, който веднъж се озовал край бостана. Помолил се манго на „чорбаджията“ да му даде една диня. Вълкадин на драго сърце надарил опърпания мургавелко с голяма тежка диня. Усетил, че стопанинът е добродушен, проходимецът се примолил за още една. Прадядо ми се засмял, но предупредил, че ако мераклията за „още и още“ не може да ги носи, ще му ги отнеме и отгоре ще му тури и як тỳпаник… Разбира се, нахалникът, едва изминал и няколко крачки, изпуснал и двете дини и търтил да бяга – прадядо ми се славел с тежката си ръка, и злополучният минувач благоразумна предпочел да се довери на бързите си крака.
Не само днес – откакто се помня – такива дини не се родиха повече. Все пак, верен на традицията, дядо Никола на няколко пъти засяваше бостан с дини и пъпеши – никой друг в селото не го правеше. В ония години (преди масовата колективизация от 1958 г.) все пак циганските набéзи – ежедневие днес – бяха екзотична рядкост. Пък и ловната двуцевка, която чичо Григор беше ни дал назаем, респектираше обикновените селски мераклии да похапнат за чужда сметка…
Написах тия няколко реда, за да не отиде в небитието една от фамилните легенди.
Защото потъналите до гуша в блатото на отвратителното боричкане за телесно оцеляване нови поколения не намират за нужно да се огледат назад. Веднъж сторили го, ще видят, че и преди тях са живели хора, и то не какви да са. Убеден съм, че все някой ден ще се спрат и ще разберат, че светът нито започва, нито свършва с тях.
Вие как мислите?
Николай Гусев
