Вересия от Господ

Разказ от Илияна Каракочева

.

Тази история се случи много отдавна, но както птиците прелитат морета да се върнат у дома, така и тя се върна да ме стопли и докаже, че Любовта е най-сладката вересия, която Господ дава на хората.

Бях малък, когато си отиде дядо Аристиди. Живееха в малка къща в стария Несебър с красивата баба Лила, на тиха уличка, а съседите бяха гърци. Когато ходехме с мама на гости там, рядко разбирах какво бъбрят, защо ме поглеждат така възхитено, пощипват по бузите и черпят с лакомства.

Дядо се занимаваше с търговия, често отсъстваше от дома, а когато се връщаше, понякога вдигаше такива скандали, че се чуваше до лодките на брега. Не знаех дали е добър или не. Майка ми не го обичаше. На семейни събирания гледах да бъда до леля Спасия. Третата от четирите дъщери на Аристиди носеше красотата на баба Лила и бе нежна като пролетна светлина. Винаги ми донасяше вкусни сладкиши и разказваше интересни приказки. Змаро, най-голямата, и Зоя, най-малката, сякаш ревнуваха. Опитваха се да ме прикоткат към тях, но аз се лепвах като марка към моята леля Спасия, щом я зърнех.

– Аристиди! – недоволно казваха те и аз се чудех защо говорят така.

На външен вид не приличах на него. Висок и слаб като чироз, той имаше бяла къдрава коса и остър, леко гърбав нос. Обичаше да пее и винаги се прибираше с песен. Баба Лила го чакаше на вратата и допяваше последния куплет с него, макар и фалшиво. После се прегръщаха и влизаха в двора като влюбени.

От майка си знаех, че е лош търговец.

– Търговецът не трябва да има душа – заявяваше някак сърдито тя. – На тоз вересия, на онзи, накрая ще остане голтак. Като Спасия!

Гледах я и не проумявах защо търговецът не трябва да има душа. Защо Спасия не е добра? Никой не ме галеше с приказки, както тя. И никой от мъжете не се държеше с мен, както дядо.

– Мъжът трябва да може да говори без думи – заявяваше Аристиди и разперваше ръце.

Слагаше ме срещу него и запяваше особена песен, от която различавах само „Мавро матхя”. Пееше и танцуваше, давайки ми знаци да правя като него. Разпервах ръце и повтарях колкото мога движенията. Най-често след няколко минути майка ми ме дръпваше недоволна и с това обучението ми в говоренето без думи приключваше.

– Вместо да учиш детето на глупости, да беше си събрал вересиите – повтаряше неизменно тя. – Свиваме се в гарсониера под наем, а ти раздаваш пари на кретени. Ако събереш всичко раздадено, апартамент и гараж ще ни купиш в Бургас.

Дядо спираше, поглеждаше смръщено майка ми и казваше нещо на гръцки през зъби. Тя се врътваше, дръпвайки ме за ръка и си тръгвахме.

Един ден по някакви неясни за мен причини бях оставен у баба Лила сам с любимата си леля Спасия. Тя ми разказваше като приказка живота на дядо Аристиди и баба. Как се „залюбили”, как той после лежал в затвора, а тя го чакала, как един-единствен път заплакал – когато Змаро родила мъртво първото внуче – момче.

– Ти носиш нещо от душата на Аристиди – погали ме нежно тя. – Можеш да обичаш без думи. Това е най-сладката вересия, която ни дава Господ.

Гледах моята хубава леля и си мислех, когато порасна, колко много от моята вересия от Господ ще дам и нея.

Денят изтече между пръстите на светлината и застанахме тримата на портата да чакаме дядо. Съседите седяха на чаша узо под смокините. Морето прибираше лениво косите си, приготвяйки се за сън. Тогава видях дядо в дъното на малката уличка. Бе хванал обувките в ръце и вървеше бавно към нас. Ризата му бе разкопчана и не пееше.

– Загубил е всичко – прошепна Спасия и стисна ръката ми.

Баба Лила застана по средата на улицата и разпери ръце като птица да го прегърне. Тогава зад гърба й леля Спасия запя. Онази същата бавна песен, в която различавах единствено „Мавро матхя”. Дядо пусна обувките и разпери също ръце. Приближи се като птица към баба и с особено красиво движение приклекна до земята, сякаш й се поклони. После стана и се завъртя в кръг. Гледаше я и й говореше с движенията на цялото тяло. Тя повдигна глава и я отметна назад, той направи същото. Като две птици в полет заедно се завъртяха, той с крак чертаеше по мелодията полукръг, а тя го следваше в ритъма на музиката. Съседите пляскаха в такта на песента. Спасия пееше, а Аристиди и Лила танцуваха, сякаш бяха сами на света. Той приклякаше, обръщаше се, а тя го следваше. Разговор на души без думи, танц на обичащи сърца. Усещах ударите на малкото си сърце в гърлото. Осъзнавах, че виждам нещо, което няма да се повтори повече. Исках да разперя ръце като дядо, но Спасия ме спря. Сега разбирам защо – танцът на любовта се танцува само от двама.

Песента продължаваше някак по-дълго от обичайното. Събраха се туристи, които пляскаха и свиреха с уста.

Дядо приклекна на един крак, после докосна земята с извити като дъга ръце назад няколко пъти. Баба Лила се поклащаше като красива ладия пред него и го гледаше усмихната, а очите й бяха пълни със сълзи.

Накрая двамата в такт с музиката постепенно приклекнаха до земята, преплели крака прегърнати.

Туристите ръкопляскаха, съседите мълчаха.

– Искам от Господ мъж, който така да танцува за мен – прошепна толкова тихо Спасия, че едва я чух.

Тогава осъзнах защо още не бе омъжена и дава своята вересия от обич на мен.

Много години потънаха като лодки в морето. А аз като Спасия още търся онази Душа, с която си струва да изтанцувам без думи своята вересия от Господ.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същата авторка вж. тук.

.