Антоанета Цонева, Оpenparliament.net
Един от въпросите, по който може да има референдум през октомври, заедно с местните избори в България, е свързан със задължителното гласуване – дали да се въведе или не.
Институтът за развитие на публичната среда ще направи серия от публикации, свързани с темата, за да представи различни гледни точки – аргументи „за“ и „против“, информация за ефектите от въздействието на задължителното гласуване в различни страни. Темите за електронното гласуване от дистанция и мажоритарния елемент в изборите също ще бъдат обект на изследване.
Задължителното гласуване не е нова концепция. Ранни варианти на идеята и практики са съществували от древни времена, но по-систематично обсъждането и въвеждането му започва през втората половина на 19-ти век. Едни от първите страни, които са го въвели са Белгия през 1893 г., Аржентина през 1914 г. и Австралия през 1924 г. Има разбира се примери за страни като Венецуела и Холандия, които в един период от тяхната история са практикували задължителното гласуване, но по-късно са го преустановили. Задължителното гласуване е било въвеждано на различни места, по различни причини и в различен контекст. Поради ниското участие в Белгия, но и поради корупцията в изборите в Тайланд например – век по-късно през 1997 г.
Миналата седмица в Кливланд, президентът Обама за първи път постави въпроса за задължителното гласуване, като способ за противопоставяне на въздействието на големите пари в американските изборни кампании. Отвъд темата за огромните средства, влагани в изборите, САЩ имат еднo от най-ниските нива на участие сред развитите стани. По-малко от 37% от имащите право на глас са гласували на междинните избори през 2014 г. Това означава, че около 114 милиона души са изключени от процеса.
Картината в други страни от западния свят не е по-малко тревожна. През последните 10 години, активността на избори във Франция и Великобритания е била най-ниската от Втората световна война насам. Отсъствието на гражданите пред урните се разглежда като източник на криза на парламентарната демокрация, дефицит на легитимност в управлението, липса на обратна връзка от хората към партиите и съмнения в качеството на политическото представителство. В този контекст идеята за задължително гласуване се е разраства бързо. Поддръжниците му смятат, че така ще върнат интереса към политическия дискурс и ще окуражат появата на силни алтернативи, от които да се прави избор.
Има множество въпроси около задължителното гласуване:
- Защо някои страни са го прилагали, а други не?;
- Защо някои са го премахнали, а други са го запазили?;
- Съществува ли задължителното гласуване изолирано или е свързано с други институции и, ако да, с кои?;
- Какви видове наказания има за негласуващите и как се защитава въвеждането им?;
- Какви са условията за успешно прилагане на този институт?;
- Кой печели и кой губи от задължителното гласуване?;
- Това стъпка напред ли е или регрес в демократичния процес?
- Насилие ли е върху индивидуалната свобода за сметка на равенството и участието?
Днес задължително гласуване има в 26 страни. Преобладават тези от Южна Америка.
Данните от изследвания за 203 страни в света сочат, че в 85% от тях или 173 страни няма задължително гласуване.
Дебатът се води в плоскостта задължение или право е гласуването. Има страни, в чиито конституции е посочено, че гласуването е гражданско задължение.
Какви са аргументите „за“?
Основните аргументи в дебата за задължителното гласуване винаги са повишаване на активността и усилване на легитимността и стабилността на политическите институции, излъчени чрез избори. Намаляването на разходите на партиите за убеждаване на избирателите да се явят пред урните и противодействието на парите в политиката за реклама и за купуване на гласове (аргумент, посочван в България много често) – също са сред аргументите „за“ задължителното гласуване.
Изтъква се и възпитателният ефект върху избирателите и отговорността за избора, след като всеки се е включил и посочил политически представител. Ако държавата задължава своите граждани да гласуват, тя трябва да осигури гражданско образование в програмите в училище, за да обучава всички . Институциите също така трябва да гарантират провеждането на информационо-обучителни кампании за избирателите.
Защитниците на задължителното гласуване често правят аналогии между него и задължителното плащане на данъци, отбиването на военна служба, задължителното обучение до определена възраст, задължението в някои страни да бъдеш съдебен заседател.
Този, който не желае да гласува може да пусне празна или недействителна бюлетина и пак ще изрази позицията си. В този случай се прави разлика между задължението да гласуваш и да избираш.
Какви са аргументите „против“?
Най-срещаният аргумент е, че този подход не е демократичен – превръщайки правото да се гласува и свободния избор в административна принуда и задължение. По-легитимно ли ще е управлението, ако има много гласували с невалидни, празни бюлетини или против всички (където има такава опция) – питат противниците на задължителното гласуване. Друг аргумент е свързан с увеличаване на „случайните гласове“ – произволно посочване на кандидат или партия само, за да се пусне попълнена бюлетина. Ако някой гласува против волята си, е вероятно той да маркира случайни кандидати, най-често първите в листата.
Как се прилага и контролира задължителното гласуване в страна с нисък административен капацитет и слаби институции – е друг въпрос, който се поставя.
Задължителното гласуване може да се разглежда като нарушаване на свобода на политическите възгледи и правото на хората да вярват в политическа система различна от представителната демокрация, например в абсолютната монархия, но да са принудени да участват във възпроизвеждането на съществуващата система.
Друг аргумент „срещу“, който преoбладава сред академичната общност в САЩ например, е това, че така се нарушава свободата на изразяване, защото тя включва и свободата да не се изразиш. Ниското ниво на участие може да не е резултат от политическа апатия. Това може да е проява на гражданска воля, демонстрираща неудовлетвореност от политическия естаблишмънт.
Какво всъщност означава „задължително гласуване“?
То разбира се може да се дефинира много лесно като законово задължение на гражданите по време на избори да се явят пред урните и да упражнят избирателното си право. В общия случай е предвидена санкция за неизпълнение на това задължение. Всъщност стриктно погледнато задължително гласуване не може да има, защото поради тайната на вота всеки, който не желае да гласува може да пусне невалидна или празна бюлетина в урната. В някои страни има легален способ да се направи точно това – като се гласува против всички.
В страни с тоталитарни режими няма нужда от задължителен вот. На книга там се постигат високи проценти на участие не поради санкция, записана в закон, а поради страх от самия режим. В Северна Корея, ако не гласуваш, това може да се оцени като некоректно поведение спрямо режима и да се отрази тежко на кариерата ти, например. Това е вид социална принуда и натиск да се явиш пред урните. В Иран няма задължително гласуване, но хората би трябвало да показват печата в личните си картите за гласуване, когато си вадят паспорт. В Италия, тъй като гласуването е определено от конституцията като задължение, в периода от 1946 г. до 1992 г. е имало лека санкция за негласуващите –излагали на публично място списък, с тези които не са отишли до урните. В Щата Илиноис някога поставяли негласуващите в началото на списъка с тези, които са избрани за съдебни заседатели.
Какъв е размерът на глобите за негласувалите?
Глобите са най-разпространената форма на санкция. Те варират и могат да са различни за първото нарушение и за последващите негласувания. Например в Белгия глобата е от 25 до 50 евро, налагана за първо нарушение, от 50 до 125 евро за второ нарушение. В Люксембург глобата за повторни нарушения може да нарасне до 1000 евро.
Доскоро, някои Швейцарски кантони са изпращали чиновници от къща на къща да събират глобите. В Унгария в следвоенния период глобите са приели формата на допълнителни данъци.
Друг вид санкции – лишаване от право на глас и услуги, а някъде и затвор
В Белгия, ако не си гласувал на 4-и избора в период от 15 години, те лишават от право да гласуваш в следващите 10 години. В Сингапур има необичайна система, комбинираща лишаване от правото на глас и глоба. Името на негласуващите автоматично се премахва от изборния регистър и трябва да заплатят такса, за да ги върнат отново, иначе не могат да гласуват.
Други граждански права като участие като кандидат на избори, могат да бъдат отнети, като форма на санкция – така е в Аржентина, Боливия, Бразилия, Сингапур и Тайланд.
Друг вид наказание е забраната да се заема държавна служба. Така е в Белгия, този, който е бил изваден от списъка за гласуване, не може да заема позиция в държавната администрация.
В Аржентина негласуващите не могат да бъдат назначавани в публичния сектор за три години след изборите. В Боливия, ако не гласуваш, не можеш да получиш специфичен сертификат за избирателно право, който се изисква, за да работиш в държавната администрация, за да получаваш възнаграждение като държавен служител, да правиш банкови транзакции и да ти издадат паспорт 90 дни след приключване на изборите. Подобни санкции има и в Бразилия, заедно с допълнителното изискване, че негласуващите нямат достъп до държавно обучение, не могат да бъдат освобождавани от военна служба или плащане на данъци. До неотдавана тези санкции са били широко разпространени там. До скоро, в Гърция, поне на теория, негласуващите не са можели да получат шофьорска книжка или паспорт. Тези санкции обаче, са премахнати през 2001 г. след дълъг публичен дебат.
В Австралия можеш да бъдеш осъден на затвор, ако не си платиш глобата, че не си отишъл до урните. След изборите през 1993 г. 43 негласуващи са получили наказание затвор от 1 до три 3 дни.
Когато през 1973 г. Филипините въвеждат задължително гласуване – наказанието за негласуващите е затвор до 6 месеца. Подобно наказание е практически е невъзможно да бъде систематично прилагано, защото това би означавало например, че над 7 милиона е трябвало да влязат в затвора след изборите през 1981 г. През 1987 г. задължителното гласуване във Филипините е отменено.
Санкцията не е двигател при задължителното гласуване
В Белгия гласуването се е превърнало в социална норма. Не е глобата тази, която кара хората да участват – активността е над 90 %. Това не е индикатор обаче, че законът стриктно се прилага и се наказват негласуващите. Например, през 1985 г. само 62 от 450 000 негласуващи са санкционирани. Друг пример от Холандия, в периода, когато е имало задължително гласуване (между 1917 г. и 1970 г.) сочи, че през 1966 г. едва 577 от 400 000 негласуващи са предадени на съд.
В Австралия също малко хора биват наказвани, защото има множество и различни причини, които могат да използват, като обяснение защо някой не е гласувал, без да се изискват някакви документални доказателства за това.
Повторно провеждане на избори или „колективна санкция“
Някога в Бавария е съществувала необичайна комбинация от индивидуална и колективна санкция: ако не се постигне определено ниво на активност, разходите за повторното произвеждане трябва да бъдат поети директно от негласуващите чрез специален данък. По-често срещано е било обаче правилото, ако не е постигната активността, изисквана от закона, изборите да се провеждат отново за сметка на всички.
Изискването за определено ниво на активност е обичайно за съвременните референдуми и днес рядко се среща като изискване при провеждането на избори в страни извън Източна Европа и тези от бившия Съветски съюз. В Сърбия и Черна гора има изискване за 50 % активност на избори, иначе се налага повторното им провеждане. 25 % е прагът в Унгария за отделен избирателен район, същото изискване има и в Литва на ниво регион. 33 % активност се изискват в Узбекистан за парламентарни избори. 50 % участие има като изискване в Молдова, Беларус, Казахстан, Киргистан и Таджикистан – праг, унаследен от съветската ера.
Кой е освободен от задължително гласуване?
Някои страни от Латинска Америка и Европа със задължително гласуване, като Аржентина, Боливия, Бразилия, Кипър и Перу са направили гласуването доброволно за тези, които са над 70 годни. В Еквадор и един от швейцарските кантони със задължително гласуване, възрастовата граница е 65 години, а в Люксембург – 75. В допълнение, в Бразилия санкции не се налагат за негласуващите между 16 и 17 години.
Много страни допускат неучастие в гласуването на тези, които пътуват извън страната или в изборния ден са далече от местата, където са регистрирани (Австралия, Боливия, Бразилия, Чили, Еквадор, Люксембург, Сингапур). В Аржентина хората, които се намират на над 500 километра от мястото, където гласуват, ако имат доказателство за това, са освободени от задължителния вот. В Чили е същото за тези, които са отдалечени на над 200 километра, а в Кипър на 50 мили или повече от изборната секция. В Перу само онзи, който е извън страната за лечение или обучение, може да не гласува, без да бъде санкциониран.
В Бразилия и Еквадор гласуването не е задължително за тези, които са неграмотни.
В Австралия могат да не гласуват тези, които поради религиозни причини се самоизключват от политическия живот. Има общности, чиито вярвания и убеждения не позволяват участие в политически дейности и за тях вотът не е задължителен.
Поощрение за гласуващите – друг подход за усилване на участието
Това е правено у нас през 2005 г. чрез провеждане на лотария сред гласуващите на парламентарните избори. Има такъв опит на местно ниво в Норвегия. Тази практика се среща и в САЩ. От 1997 г. в Колумбия – една малкото страни в Латинска Америка, където няма задължително гласуване – тези, които отидат до урните, имат преференциален достъп до някои образователни и социални услуги и намаляване на таксите за някои публични услуги.
Дебатът в България още не е започнал
Ефективността на задължителното гласуване – т.е. дали неговото въвеждане ще повиши значително избирателната активност, зависи от времето и контекста, в които се случва – това се посочва във всички изследвания. Избирателна активност е феномен, обусловен от много причини и фактори. Сред тях са политическата култура, социално-икономическите условия, видът на избирателната система, способността на институциите да наложат закона, демографските характеристики – възрастова и образователна структура, етническия състав и др.
Задължителното гласуване в комбинация с тези фактори ще произведе някакъв резултат – разходи и ползи за обществото, ще създаде предимства и недостатъци за част от актьорите. Какво искаме да се случи в българския политически живот обаче, отваряйки този дебат – да се потопят купените и контролирани гласове, да се снижи влиянието на определени партии, да се засили легитимността на избраната власт – това ли са целите?
Дебатът предстои и именно силата на местния контекст ще определи релевантността на аргументите и как те ще повлияят на решението на гражданите, избирайки между „за“ и „против“ задължителното гласуване.
Едно е ясно, разговорът ще е силно политизиран и поляризиран, както е навсякъде по света, където се води.
Източници:
Full Participation: A Comparative Study of Compulsory Voting, Sarah Birch, 2009
Democracy’s Duty: The History of Political Debates on Compulsory Voting, PhD. diss.,
University of Jyväskylä, Anthoula Malkopoulou, 2011
The History of Compulsory Voting in Europe: Democracy’s Duty?, New York: Routledge, Anthoula Malkopoulou, 2015
Compulsory Voting – http://www.idea.int/vt/compulsory_voting.cfm
Compulsory Voting Laws and Turnout: Efficacy and Appropriateness, Dr. Lisa Hill and Jonathon Louth, 2004
.
