Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
БАЙ КОЛА БАРАБАНЧИКО
Дали избрах най-точното заглавие?
Убеден съм – да!
Колебанията ми бяха между „Близнàко“, „Майстóро“ и горното.
Що се отнася до „Майсторо“ – да, и то си заслужаваше, все пак беше иззидал поне две трети от домовете на своите съселяни (макар че, подобно на обущаря от анекдота, не беше построил за себе си…).
Все пак – защо „Барабàнчико“?
Младите вероятно ще асоциират прозвището с известната приказка на Ханс Кристиян. Може и да е имало нещо подобно в началото, но – толкова.
Във времето на тоталното нашествие на Интернет само старците на моята възраст могат да свидетелстват за дните, когато информацията, особено по селата, идваше не от телеекрани, нито пък от „говорещи кутии“ („сините“ екрани светнаха у нас едва през 1958 г., а радиоапаратите преди 70 години бяха рядкост).
По времето на моето детство гласовит „служител“ от кметството (обикновено т.нар. „пóляк“ – пъдар, назначен да пази с пушка през рамо имотите на съселяните от набезите на крадци) обикаляше по-централните улици на селото, биеше „тупàно“ (голям барабан) и „сваляше“ волята на властите до знанието на „гражданите“ от селото.
Но бай Кóла никога не беше работил „на държавно“ (в случая, общинско). Просто човекът си беше и талантлив музикант, и го канеха да задава ритъма (с пръчките на барабана си) на импровизираните (или с относително постоянен състав) селски духови оркестри.
Оттам беше дошло и прозвището му – „Барабàнчико“ – още преди да мине през „чирак“ и „калфа“ в строителството и да стане „Майсторо“ (е, да, най-напред е бил „Близнàко, но това не е заслуга, а естествено състояние, природна даденост).
Споменах, че Барабанчико беше построил повечето нови – за времето си – къщи в селото. Строѝ и нашата (тогавашна, преди 57 години) нова къща /1/. Двуетажна (повечето обитаеми сгради бяха едноетажни, най-често с гредоред). Отвесът му беше точен, но реденето на арматура се оказа „китайска грамота“ за „Мàйсторо“. Разбрахме го, когато бетонната плоча над първия етаж провисна, след като свалихме дървения кофраж…
Човекът чисто и просто не е бил наясно с „материята“. Да оставим настрана, че цяла седмица се размотава с реденето на злополучните железа. Просто си беше динозавър от ерата на гредореда…
Затова за втората плоча потърсихме квалифициран специалист. Дойде един приказлив, дребен на ръст, слаб, но жилав симпатяга на видима възраст около 55-60 години. Водеше си и помощник – някакъв младеж. Първият ден нарязаха желязото и го профилираха на пригодèн за целта прост инструмент, конструиран на място. На втория подредиха и навързаха с мека тел арматурата. Личеше, че разбирач я е правил: плочата не мръдна и милиметър. Взеха ни 300 лева (баяʹ парà не само за ония времена 2).
На вечерята за изпроводяк поканихме и бай Кóла – все пак колега, няма как… Забравих да наблегна, че Барабанчико беше и много приказлив. Този път обаче май „си намери майстора“ – арматуристът говореше толкова много, толкова бързо и толкова безспирно, че нашенският доморасъл Демостен така и не можа през цялата вечер да се вреди дори с едно изречение…
„Брей, да му се не види!“ – (всъщност, употребявам евфемизъм – в действителност си беше чистопробна псувня) – Надговорѝ ме пỳстио му човек!“
Замина си и бай Кóла като всяка живинка под слънцето.
Но – странно нещо .
Когато след години отвориха ковчега му, за да приберат костите и да положат в гроба починалия предния ден Бóре – неговия син, били изненадани: Барабанчико си стоял така нетленен, какъвто бил положен.
Вероятната причина е в песъкливия характер на сухата почва, бедна откъм червеи. Все пак не се наемам да съдя какво и защо. Но фактът си е факт.
Както и че повечето, излезли изпод ръцете на „Майсторо“, „Близнако“, „Барабанчико“ къщи и досега, три четвърти век по-късно, подслоняват немалка част от живите си обитатели.
Само че дали те си спомнят за строителя?
Едва ли. Пък и почти всички от тях са родени доста по-късно.
Може би току-що написаното ще добави още някоя и друга година нетленност към спомена за бай Колà Барàбанчико…
.
Николай Гусев
__________________________________________________________________
/1/ Вж. „Тухла по тухла“.
/2/ По това време средната месечна заплата в България беше 75 лева.
