Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ДУХЪТ Е БОДЪР, А ПЛЪТТА – НЕМОЩНА…
.
Коварен вирус в топлата есен ме хвърли за почти два месеца на легло. Висока температура, упорита кашлица, отслабен имунитет – изгубих телесно тегло, станах приличен на скелет. Но – всичко това – външно. Отвътре напираше нещо друго – познато, но позанемарено.
Още миналата година си бях поставил цел: да опиша в спомени, есета, памфлети и в други подходящи литературни форми онова, което иначе безвъзвратно би си отишло заедно с мен. Младите винаги са склонни да приемат, че светът и започва, и завършва с тях. Така в небитието пропада паметта на семейството, фамилията, рода, племето, населението.
Безписмените общества са оставили само отделни думи от езиците си, често някой и друг топоним или етноним. Докато чрез писаното слово оживяват, материализирани върху скали, глинени плочки, пергаменти и папируси иначе обречени на вечна забрава древни държави, царе и мъдреци, пророци и учени. С две думи: Scripta manent!
Творецът така е конструирал човешкия мозък, че последният непрестанно да е ангажиран. От свободната воля на всеки от нас зависи с какво ще натоварим основния си орган: със забавления, игри и плътски удоволствия – лесния начин, или с енергоемкото вглъбяване във вечните, но и винаги актуални проблеми на битието и съзнанието – трудния начин.
Над 90% от световното население се състои от представители на вида Homo ludens – Играещият човек; затова най-процъфтяваща е индустрията на удоволствията, заливаща умовете на тълпата със зрелища. Впрочем, нищо ново под слънцето от времето на panem et circenses.
Физическата слабост все пак не можеше да попречи да държа химикалката над белия лист. Така за няколко дни се оказаха запълнени с мисли, разсъждения и спомени повече страници, отколкото за половин година преди. Словото се изливаше свободно, някак от само себе си.
Някои го наричат вдъхновение, но не съм сигурен, че е точно това. По-скоро е онова, за което Господ Исус Христос предупреждава вярващите: „Не мислете предварително какво ще говорите… Защото ще ви бъде дадено свише“.
Тематиката се простираше от спомени за най-близките хора, през юридически главоблъсканици, до злободневни социални проблеми. Достатъчно беше да започна – и всичко потичаше като по ноти.
Ако някой си мисли, че са ми били осигурени специални условия за вглъбено творчество, значи не познава средиземноморския бит и душевност на младото българско семейство. Едно на ръка са постоянно тичащите неизвестно подир какво 6- и 13-годишен представители на най-свежата генерация. Допълнително изнервените от вече многогодишния недоимък техни родители все не можеха да се споразумеят кой е виновен за щяло и нещяло, и децибелите понякога достигаха заплашителни висоти.
Трябваше да внимавам да не би по някакъв начин да отговоря на нападките по мой адрес за какво ли не. Включването ми в непредизвикан от мен спор отваряше такъв ищах за филипики срещу стареца – моя милост, че единственото разумно решение всеки път беше пълното мълчание – в каквото и да бивах, справедливо или несправедливо – нарочван.
Разбира се, мълчанието също биваше изтълкувано като признание за всички възможни грехове. Но все пак някак си помагаше за уталожване на страстите. Наясно съм: младост, буйна кръв, адреналин, нетърпяща възражения убеденост, че си носител на истината от последна инстанция…
Понякога се питам за смисъла на писането. Интересът от страна на децата и внуците – нулев. Дори нещо повече – подигравателно отношение към „драскането“. А старецът е пéтимен да види „нещо на мегдан“ от идващите след него. Засега – напразно.
И понеже надеждата умира последна – все пак някога някой ще се зачете в написаното днес и ще се усмихне: дали защото е станало още по-лошо, или нищо не се е променило, или пък – о, чудо! – настъпили са добри времена…
.
Николай Гусев
