Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
КАМИОНДЖИИТЕ
.
Разбира се, днес ги помнят само престарелите им синове.
А какви времена бяха само…
С коя съвременна професионална гилдия да ги сравним, та днешните преситени с информация съвсем млади и „средно млади“ (ама че словосъчетание!) да придобият поне приблизителна представа за статуса на тази особена група?
Били са около тридесетгодишни, когато закупили – обикновено „на изплащане“, „на кредит“, или както сега му казват – „на лизинг“, своите товарни автомобили – немски „Опел-блиц“, френски „Рено“ или „Берлие“, италиански „Фиат“, американски „Додж“. Случило се някъде около 1938-1939 г. – най-доброто време в целокупната история на Царство България. Време, когато политическите партии са забранени и не могат да вредят на честния бизнес с подмолните си крадливи мераци; когато трудолюбивите сред сънародниците ни са знаели за какво работят, и това ги е стимулирало към пълно себеотдаване.
Оглеждам се и не виждам друга летва за сравнение, освен професията на космонавта. Та те бяха в селото, колкото пръстите на едната ръка, а в цялата страна – няколкостотин!
Работа имаше предостатъчно. Налагаше им се да спят по три-четири часа в денонощието, за да смогнат да поемат лавината от поръчки. Покрай тях изкарваха хляба на семействата си десетки т.нар. „общи“, сиреч неквалифицирани, работници – песъкчии /1/, товарачи, хамали.
Викаха им „камионджиите“. Когато в неделен или празничен ден излизаха на „движението“, те и семействата им рязко се отличаваха от останалите. Облечени в модерни костюми, с вратовръзки и меки шапки – нямаше начин да не ги забележиш сред еднообразната сивота на отрудената селска маса.
Професионалният им празник беше на Спасовден. Тогава се събираха на пикник по поляните край Сеславския манастир. Водеха – по-скоро „возеха“ – целите си домочадия. Какво ли нямаше върху постланите на моравата ленени месали: тави и тепсии с печени агнета, дъхави погачи, вити и прави баници, баклави и тиквеници – съпругите се бяха надпреварвали да сготвят най-доброто, на което бяха научени от майки и свекърви.
Да не говорим за пиенето! Помня как братовчедката Милка Генчева (тогава десетинагодишна) избута с крак на шега цяло буре бира в близкото дере – и вместо да яде бой за наглостта, получи аплодисментите и одобрителния смях на присъстващите…
След изнурителния шестдневен труд „Искър парк“ /2/ беше мястото, където в неделните следобеди можеха да бъдат видени – придружени от съпругите, родителите и децата. Хапването и пийването „на корем“ не беше проблем за тези замогващи се нашенци.
Владо, Генчо, Лаце, Начко, „Бърсе“ – това са тия довчерашни селянчета, които с воля, предприемчивост, честен труд бяха на път да формират т.нар. средна класа. Онази средна класа, която така и не можа да възникне поради намесата на външни сили, препънали я за три четвърти век – и още не можеща да се освести.
Дойде – на щиковете на Червената армия – победата на „деветосептемврийското народно въоръжено въстание“. Последваха национализации, конфискации, реквизиции. „Камионджиите“ бяха също ударени, но возилата им не експроприираха – ако го направеха, щяха да убият кокошката, носеща златни яйца на държавата. Пратиха ги да трошат полуоси и да пукат гуми по планинските чукари. До пълна амортизация – на колите и хората.
Колите се трошеха, хората ги оправяха с триста зора – и продължаваха. Жилава порода! Но времето не стои на едно място, възрастта един ден чука на портата и не пита щеш ли, не щеш ли…
Бяха внасяли чинно вноски в професионален пенсионерски фонд. За старини. Да, ама другарите прибраха парите, а отказаха да признаят трудов стаж на вносителите /3/. Принудиха ги да се пенсионират „при непълен трудов стаж“ с мизерни пенсии. Нерде Спасовден, нерде пенсионарска кофичка кисело мляко…
Но – „тъй върви светът“…, както е казал поетът (който е учил, знае продължението; за илитератите внушението е без значение). Дали животът им беше напразен опит за измъкване от робската зависимост на наемния труд – кратък, но все пак полет, на свободния човек? Не знам. Бъдещето все още предстои – тогава ще се разбере окончателно.
Те все пак показаха „на живо“, че може и да се работи „по съвест“, а не за „отбиване на нóмера“.
.
Николай Гусев
_______________________________
/1/ Вж. „Песъкчиите“.
/2/ Вж. „Искър парк“.
/3/ Подобен беше казусът и с адвокатите, но те имаха силни лобита във властта и успяха да защитят пенсионния интерес на гилдията си.
