Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
МАШО
.
„Мамино детенце“ – най-известната творба на Любен Каравелов, се изучава още в прогимназията. Много поучително четиво за поколения българи.
Само че баба Петкана и дядо Ангел Манафски бяха учили „чак“ до четвърто отделение – по тяхното време селското училище било сколасало едва до начално. Така че синът им Васил раснал и пораснал досущ като чедото на Нено и Неновица.
Ангел Лазаров бил беден селски момък от още по-бедната Пижова фамилия, имал достатъчно време да се запознае със желязната хватка на мизерията. До момента, в който щедрата зестра, донесена от богаташката щерка Петкана, го измъкнала от беднотията.
Оказал се внезапно един от тримата най-богати селяни в махалата, вече „бай Ангел“ започнал да гледа отвисоко довчерашните си братя по несрета. Богатството в ръцете на слабохарактерния има особеното свойство да анестезира иначе нормални човешки усещания като съчувствие, съпричастност, скромност – дори съвест. Възгордял се, навирил нос, заговорил с апломб на сиромашките си роднини: „Ей, нещастници!“. Какво да се прави – когато сляпо прогледа…
Раснал като дете и юноша в недоимък, „Гьозеро“ – такъв прякор прикачили по-малко щастливите му акрани – решил, че синът трябва да бъде предпазен от трудностите на селския живот. След като завършил прогимназия, го пратили да продължи образованието си „у градо“.
Това – добре.
Само че за „джобни“ му „отпускал“ на ден толкова, колкото другите гимназисти харчели за месец… Така – три-четири години, през които „детенцето“ не усвоявало знания, а „комáр“ – игра на карти; не опознавало света на науката, а онзи на червените фенери; не преглъщало добродетелите, а греховната страна на цивилизацията.
По някое време богатите родители се усетили, че работите са тръгнали на зле, но било късно. „Машо“ (прозвище, близко до „мàчо“) се оказал завършен алкохолик, заклет пушач, перверзен курвар.
Разбираемо – не бил положил и един изпит в гимназията.
Стреснали се родителите. Също като в Каравеловата повест решили, че ако го задомят, ще му дойде акълът в главата. Довели му най-личната мома, от Шуковия род. Девойка като капка. Все едно взета от картините на Майстора, но още по-красива. Но… „на свинче-звънче“!
Родили им се две деца – момче и момиче. Макар че традицията повелява – поне в шопския ареал – внуците да увековечават имената на дедите, кръстили мъжкото Стефан. Той имаше чертите на майка си и телесната конструкция на баща си, но за разлика от него беше скромен, тих, работлив. Рано си отиде…
Някаква прокоба тегнеше над тая фамилия. Дали защото къщата им беше до гробищата? Едва ли. Но и съпругът на дъщерята – талантлив, търсен специалист по немските автомобили, също рано си замина. Внучката лежа в затвора за съучастие в тежко престъпление…
Социалистическата революция промени начина на живот и на Манафците. Шкембето на Гьозеро увисна досущ като достойнството на кир Михалаки от Ботевия фейлетон „Това ви чака“.
Междувременно Васил беше взел шофьорска книжка и стана спаринг-шофьор на баща ми. През лятото на 1954 г. катастрофа с влака на прелеза на Ботевградското шосе превърна камиона в старо желязо. Машо оцеля по чудо. Но дали за добро?
Принудителният престой без работа още повече го подтикна по наклонената плоскост. Тормозеше старите си родители за пари, докато ги довърши.
Злото винаги води след себе си нови злини. Съпругата му беше забременяла с трето дете. Веднъж, пиян и неадекватен, ритал непразната си жена в корема, докато довършил и нея, и нероденото им дете.
Една студена зимна вечер не се прибрал от поредното пиене. На сутринта минувачи случайно открили замръзналия му в дълбока преспа труп.
Така, подобно на Каравеловия Николчо, но много по-нелепо, протече и приключи житието-битието на Васил „Машо“. Тъжна по своему, жалка по същество, трагична не само за главния герой, история…
.
Николай Гусев
