Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
МОНАРХИЯ ИЛИ РЕПУБЛИКА…
.
Никога не бяха се карали. Пряка дума не си бяха казали. Не чичо и племенник – баща и син – но в библейските, патриархални измерения на тези понятия. Никола и Владимир, чичо и племенник, осиновител и осиновен.
Но веднъж тази идилия се пропука. А оздравяването продължи над половин година. Какво се беше случило?
Референдум. За „Монархия или република“. Както става ясно напоследък – незаконен, противоконституционен, противоправен:
– действащата Търновска конституция не предвижда такава възможност;
– отгоре на всичко – проведен в условията на чуждоземна военна окупация.
Според великия естествоизпитател Александър фон Хумболт, хората са три категории: такива, които се учат от чуждите грешки – те са мъдреците; мнозинството, което поумнява само от собствените си грешки – глупаците (тук сме и ние); и идиотите – които от никого и от нищо не щат да се учат.
Очевидно дядо Никола е бил от първите, а баща ми – от вторите. Макар и заплашени от новата власт, няколкостотин хиляди българи бяха избрали континюитета пред провала на неизвестността. Осмелилите се да не предадат питомното, за да гонят дивото, явно са били зрели мъже, знаещи какво и защо го правят. Докато мнозинството „републиканци“ смътно са си представяли за какво и за кого дават гласа си – някои откровено глупави (като баща ми), други – наплашени от „народната милиция“, и трети – безнадеждно скъсали със здравия разум лумпени.
Не съм монархист. Едва ли биха могли да ме упрекнат в симпатии към легитимния държавен глава на Царство България. Още повече, след като една цяла планета стана свидетел на странната на пръв поглед промяна на Симеон Сакскобургготски от цар в републикански министър-председател, а по-късно – и в политически съюзник на уж смъртните му врагове – комунистите. Нормалната природа не познава подобна противоестествена метаморфоза – все едно пеперудата да се превърне в гъсеница, а гъсеницата – в какавида. Ненормална работа. Съмнителна. Дори нещо повече – намирисваща на задкулисна зависимост на съюзника – премиер – цар от неведоми (дали?) сили.
Убеден съм, че дядо ми не се е водил от такива, със 65-годишна давност, съображения. Просто неговият непогрешим усет на честен селски труженик му е подсказал правилното решение. Както и зрялата възраст – бил е вече почти 60-годишен. Докато баща ми още не бил преполовил четвъртото си десетилетие – малкият ми син днес е по-възрастен (а като му гледам акъла, си правя сметка за ролята на буйната кръв на младите при вземането на прибързани решения и изказването на нетърпящи възражения съждения).
Годините следваха своя предопределен и неотвратим ход. Напусна ни дéде (1966), баща ни (2001), майка ни (2007). Остарях и аз (а бях побелял много по-рано – защо ли?). Вече карам седемдесет и втората си есен. Застанал пред нанадолнището, което ме очаква, все пак се опитвам да погледна назад и да припомня най-важните моменти от онова, на което бях свидетел. Нещо като пепелта на Клаас, удряща гърдите на Тил Уленшпигел…
Чичо и племенник – или баща и син – все пак възстановиха обикновената комуникация помежду си. Макар и след месеци. Последвалите събития отрезвиха преждевременния ентусиазъм на младия и потвърдиха мъдростта на стария. През останалите двадесет години суровата действителност на соцутопията ги сближи и сплоти дотолкова, че никой и нищо вече не застана между тях.
А въпросът за „Монархия или република“ засега е все още напъхан навътре „под миндера“. Може би някога все пак населението на България ще преодолее границата на глупостта и ще помъдрее за Истината, Справедливостта и Правото.
Николай Гусев
