Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
НАНЕ ВАСО
.
Нито по-рано, нито после съм виждал по-красиво, по-прилежно и по-„цветно“ изписани тетрадки по математика.
Бяха от гимназиалните му години. Личеше, че ученикът е бил крайно старателен, талантлив математик и е обичал предмета.
Помня го от най-ранното ми детство. Беше най-личният ерген в селото: елегантен, облечен с вкус – и то в ония тежки купонни времена – винаги с филцова мека шапка в приглушени сиво-кафяви тонове. Момите – дори най-претенциозните – копнееха за един негов поглед.
Нане Васо.
Васил Петков Дончев. Син на дядо Петко – брат на баба Йорданка, съпругата на моя дéде. Също като сестра си – бездетен. С баба Ėка – Костадинка – бяха осиновили Васко още като бебе.
Дядо Петко беше табиетлия човек. Работеше като леяр във вагоно-локомотивния завод. Но не просто леяр, а майстор-виртуоз. Същият беше и като стопанин – дворът му – образец на подреденост. Отглеждаше и пчели. Всеки инструмент в малката му работилничка си знаеше мястото.
В детските ми години Нане Васо заемаше особено място в моето сърце. Често му гостувах – все пак живеехме през две къщи на една и съща улица. Помня как ме караше да се провирам между железните пръти на прозореца, за да му отключа вратата отвътре – толкова слаб и хилав бях. От него изглежда попих любовта си към техниката. Беше изключително вещ в електро- и радио-апаратурите. Поправяше всякакви уреди, каквито закъсали съседи му носеха постоянно. Сам си конструираше трансформатори, електрожени, стругчета, други необходими му електрически джунджурии. С една дума – талант.
Дотук – добре.
Само дето един-два кусура му „изядоха главата“.
Не пиеше – е, не беше въздържател – но никога не го видях пиян или дори опиянен.
Но – пушеше. По две-три кутии дневно.
И колкото повече годините минаваха – толкова повече кутии се изпразваха и пълнеха с никотин дробовете му. Докато един ден – вече „у години“ – се наложи да му пробият гърлото, за да може да диша; но дори и тогава не спря да поема „проклятието на индианеца“.
Вторият кусур му изигра лоша шега.
Сексът.
Физическата привлекателност и вродената интелигентност пленяваха простодушните – и не толкова! – момински сърца. Брой нямаха женските му трофеи. Докато в един слънчев ден в дома му цъфна поредното завоевание на нашенския Дон Жуан – Цеца, заедно с двете си сестри – беше я забременил.
Така се оказах шафер на сватбата им. Бракът по неволя, то се знае, не беше от щастливите. Родиха им се Костадинка-Нина, и Ирина. Първородната се оказа доста „отнесена от вихъра“, разведе се и залюби някакъв афганистанец, който в един момент я изостави. Сестра ѝ се запиля – още по комунистическо време – в най-южния континент; съпругът ѝ Яцек – поляк, почина млад; след мизеруване тя все пак отново сви семейно гнездо с някакъв компютърен специалист.
Сексуалният нагон непрекъснато тласкаше Васко да търси „другата жена“. Съпругата пък се оказа болезнено ревнива и глупава до безобразие. Нападаше го, когато изобщо не кръшкаше, а пребиваваше в блажено неведение в моментите, когато интензивно ѝ садеше рога. Какво друго да очакваш от симбиозата на претенциозна машинописка и технически гений, по трагична случайност принудени „заедно да мелят брашно“!?
Дядо Петко – този грижовен българин – беше построил и втора къща – днес вече несъществуваща, защото се оказа в двора на детска градина до бившата 18-та поликлиника. За компенсация синът му Васил получи голям четиристаен апартамент в динозавърския блок № 18 – срещу пазара до стадион „Герена“. Баба Цеца и дъщерята Нина се преместиха да живеят там, а Нане Васо остана сам в старата дядопеткова къща на ул. “10“ № 1. Докато си отиде, ненавършил 70. Цеца също си замина – нелепо – задавила се с кюфте…
Някогашният удостоен със званието „Образцов дом“ двор днес е обрасъл с бодливи шипкови храсти. Къщата е привлекателен обект за набези на прегладнели цигани, търсещи нещо за отвличане или за продаване на „Вторични суровини“. Един цветущ някога дом днес е нерадостна гледка за очите на минувачите. И все пак нещо е останало.
И това „нещо“ са ония светли детски спомени за Нане Васо от времето, когато ореолът над главата на баткото с нищо не подсказваше какъв ще бъде свършекът…
Николай Гусев
