Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
ОРНИЦАТА
.
Днес там минава бул. “Владимир Вазов“.
А само преди някакъв си четвърт век се зеленееха жита, извисяваха ръст царевици и слънчогледи. И, сякаш за разнообразие, в един миг се появяваше „Óрницата“ – малък оазис зелена морава, незнайно кога, защо и от кого създаден.
Там като невръстен шестгодишен хлапак закарвах двете ни крави, връзвах ги за дълги въжета, завързвах за другия край на въжетата палешници /1/, забивах ги дълбоко в земята и оставях Гюра и Миче /2/ да пасат тучната сочна отàва /3/. Това биваше обикновено в по-късна есен, когато тревата на „Ливагьето“ и „Крива бара“ /4/ вече не ставаше за пàша на добитъка – засъхнала, пожълтяла, безвкусна.
Нашата ливада в „Óрницата“ беше малко над три декара. Също като всичките ни други, и тази беше оградена с висок петдесетина сантиметра вал, което позволяваше да бъде доволно напоявана. И тя се отблагодаряваше със свежа зеленина по време, когато селяните бяха принудени да запират говедата си в кошарите на „суха храна“.
Пътят до „Óрницата“ си беше обикновен, прашен, тесен (2-3-метров) – колкото да мине селска каруца, без да нагази в нивите. Най-трудно беше сутрин да „закараш“ кравите до ливадата, без да допуснеш да се отбият в някоя крайпътна нива. Ако нещо подобно се случеше, значи си „направил пакос(т)“. Друго си беше привечер, когато ги отвързвах, прибирах въжетата и старите палешници „на скришно“ за следващата пàша; животните се придвижваха с бавна, отмерена крачка, продължавайки да преживят – царевичаците и другите сутрешни съблазни сега вече въобще не отклоняваха вниманието им от пътя към родната кошара.
Наистина: колко е важно да не си гладен – тогава не ти се налага да се отбиваш от правия път…
До нашата ливада беше тази на съседката ни стрина Надежда. Когато тя докарваше тяхната крава, „отскачах“ до „Вакарелката“ – самотна къща на Ботевградското шосе – всъщност, до чешмата от южната страна на павирания път, за да си налея прясна вода. Пък и да погледам редките камиони, преминаващи с бучене по друма.
Веднъж стрина Надежда ме попита какъв искам да стана, като порасна; без да се замислям, отговорих: „Разбира се, професор!“
Толкова и съм разбирал на 6-7-годишна възраст какво казвам… Баба Надежда доживя до 99 – може би все е очаквала моята професура…
На 200-300 метра от „Óрницата“ беше „Бресто“ /5/ – китка брястове, оброчище на нашия, Гусевия род. Там на празника Петдесятница (Свети Дух) се правеше голям курбан; прави се и до днес.
През 2004 г. финансови притеснения ни принудиха да продадем „Óрницата“. С парите затулихме някои дупки в семейния бюджет и изградихме Интернет-мрежата на квартала.
Две години по късно новите собственици продаваха парцела за тридесет пъти по-висока цена…
За нас все пак остана нещо повече – безценния спомен за едно отминало, но незабравено време – времето на детството, юношеството и младостта.
Част от него беше свързана и с „Óрницата“.
.
Николай Гусев
_____________________________________________________________________
/1/ Палешник – широк остър железен наконечник на дървено рало; лемеж.
/2/ Вж. „Гюра, Миче и Спаска“.
/3/ Отàва – втора реколта трева, израстваща в късната есен.
/4/ „Крива бара“ – вж. „Крива бара“ или Истината за природата без човека“.
/5/ Вж. „Брéсто“.
.
