Чухте ли? В съседния квартал се случва нещо ужасно. Падат бомби, взривяват се ракети и снаряди. Някой избива невинни, мирни хора. По пейките в градинката пред блока са насядали пенсионери. На няколко метра от тях в пясъчника играят внуците им. Отнякъде долита смърт и разкъсаните детски телца се преплитат с обезобразените трупове на възрастни жени и мъже. Това не е еднократен терористичен акт. Това е война. Систематично, денонощно унищожение. Разрушават се цели села и градове. Не се щадят нито болници, нито детски градини и училища. Посланието е ясно – махайте се или ще умрете! Част от хората наистина бягат в съседната много по-голяма държава. Още повече, че там говорят техния език. Там те се чувстват като у дома, макар че тук са родени. Не всички се спасяват с бягство. Има и такива, които остават и се бият за домовете си, за останките от домове или само за спомените си. Не става въпрос за чужда агресия, води се гражданска война. От двете страни на фронта са жители на една и съща държава – сънародници. Разликата между тях е в това, че имат различен майчин език.
Как и защо е отприщен адът? Както обикновено. С алчност, небрежност и лекота. Омразата е винаги на една ръка разстояние. Периодичните остри реплики и заплахи на членове на правителството за ограничаване на права и свободи на малцинствата този път не са оставени да висят във въздуха. Пустословието е раздухано, страхът е нагнетен и реакцията не закъснява.
В една от южните области се провежда референдум за присъединяване към по-големия и по-мощен съсед. В други две области на югоизток е обявена независимост от централната власт. Правителството се опитва да запази териториалната цялост на държавата и изпраща редовна армия срещу отцепниците, наричайки ги терористи. Касапницата започва. Огромният съсед официално не участва в конфликта, но на страната на бунтовниците се бият хиляди военнослужещи в „отпуск”. Формално всички са прави. Едните не могат да допуснат да се откъсват парчета от Родината им. Другите не могат да гледат безучастно унищожаването на родните им градове и села.
Познахте ли къде вилнее смъртта? Армията е украинска, съседът е Русия, отцепниците са рускоговорящите украински граждани. И едните, и другите са православни християни, което обаче не им пречи да се избиват с яростта на диваци.
Майната им и на украинците, и на руснаците. Това, че се трепят взаимно не ни интересува. Далеч е от нас, да се оправят сами. Ние си имаме свои грижи и проблеми. Нашият непукизъм е пословичен. Не трепнахме, когато до портите ни се биеха сърби и косовски албанци. Не мигнахме, когато САЩ и НАТО размазваха от бомбардировки сръбските градове. Нищо не може да ни смути нас, това е факт. Въпреки това, нещо в гореописаната картинка ме човърка. Ами ако на мястото на Украйна е България? Вместо рускоговорящи сложим турскоговорящи, а големият мощен съсед е Турция. От тази гледна точка ситуацията изглежда някак по-разбираема, нали? Само си представете, след като братските православни народи могат така неистово да се мразят, какво ще стане при сблъсък между „правоверни” и „гяури”? Мáзало. Купища невинни трупове. Хиляди гробове на хора и от двете страни, които не само че не са участвали в разпалването на конфликта, но дори са използвани като подпалки. Господ ни дава възможност да се поучим от трагедията в Украйна. Нито един олигарх, местен феодал, политик, висш държавен чиновник или кривосъдник не участва пряко в месомелачката, не рискува живота си. Нещо повече – продължават да ограбват народа си. Трупат кървави пари.
Важно е да помним. Българи, турци, цигани…, каквито и да сме. Колкото и да сме различни по етнос или религия, ние не сме врагове помежду си. Ние имаме общ враг – ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Заедно сме подложени на геноцид. Нашата омраза трябва да е насочена към шайката от Борисовци, Станишевци, Догановци, Костовци, Първановци… Към ортаците им Златев, Божков, Гергов, Минев… И към кривосъдниците в тоги – Цацаров, Велчев, Кънчева, Чочева, Дърмонски…
Разбира се, къде-къде по-лесно е да ненавиждаш и да скочиш срещу беззащитни хора, като теб самия. Страшничко ли ти се струва да излееш справедливия си гняв на истинския адрес – на жълтите павета в столицата?
Ивайло Зартов,
29 юни 2015 г.
