Проф. Дерменджиев, 1977 г.: Ако Живков посмее да се яви на изпита, ще му пиша двойка!

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ПРОФ. ДЕРМЕНДЖИЕВ, 1977 Г.: АКО ЖИВКОВ ПОСМЕЕ ДА СЕ ЯВИ НА ИЗПИТА, ЩЕ МУ ПИША ДВОЙКА!

Случайно да познавате професор, който през осемдесетте години (1971-1980) би се осмелил да пише двойка на студента, чийто баща се казва Тодор Живков – Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет на НРБ?

Не? Аз обаче познавам.

Казваше се Иван Дерменджиев. Преподаваше Административно право и процес. „Отгоре“ бяха му наредили да изпита „ВИП“-студента, който обаче не беше посетил нито веднъж лекциите му.

На което професорът беше отговорил: „Ако Живков посмее да се яви на изпита, ще му пиша двойка!“

И не се шегуваше. Защото беше наясно с „капацитета“ на пияндето Владимир Живков.

Разбира се, всеки продукт може да бъде заменен с ерзац такъв („менте“, според популярния във времената на „Прехода“ български еквивалент). Колегата на професора – проф. Георги Костадинов, по-известен сред колегите и студентите не толкова като дългогодишен партиен секретар на Юридическия факултет и председател на университетската профорганизация, колкото като „бай Гошо Прасето“ – с готовност се отзова на височайшия призив. И не просто „изпѝта“ сибаритчето на Тато, но даже отиде „на крака“ у тях, за да му пише кръгла шестица…

Тази случка – колкото трагикомична, толкова и подлизурска, ми припомни друг случай, при който „бай Гошо Прасето“ показа спонтанната си рабфаковска същност. Беше в Зала №2 на Юридическия факултет.

Поредна студентска научна конференция. Проф. Костадинов беше „натоварен да я открие“. Изглежда забравил в залисията, че не е на поредната профсъюзна кьорсофра, защото накрая – „ни в клин, ни в ръкав“ – възкликна: „Наздраве, другари!“. Бурен смях и студентски аплодисменти последваха изпуснатата реплика…

Природата се беше погрижила да придаде на фигурата, и в частност на физиономията му, подобие на животното, чието звание студентите бяха прикачили на корумпирания професор. За разлика от него, колегата му по катедра Иван Дерменджиев, въпреки прекараната в детството сѝпаница (едра шарка), излъчваше неподправено благородство не само като лице, но и като стойка. Както си е речено – що е на сърцето, то е и на лицето.

Не само като физика, но и като маниери проф. Дерменджиев се отличаваше от мнозинството колеги – повечето с „кръвната група“ на проф. Костадинов. Беше зет на известна политическа личност от земеделската партия и виден столичен адвокат. Злите езици говореха, че съпругата му била по-възрастна от него (беше сред елита на софийската адвокатура). По едно време – някъде през същите години – се разведоха, но разводът май беше фиктивен, за запазване на семейното жилище (след поредната законодателна приумица за „едно семейство – едно жилище“). Продължаваха да съжителстват.

Което не пречеше на професора да отговаря (избирателно!) на многобройните атаки от интимен характер на ревностни почитателки на явната му харизма – поне докато потентността не почна да му прави засечки.

Тогава като че ли му останаха само цигарите – след чашка-две качествен коняк…

В ония атеистични времена проф. Дерменджиев не криеше религиозността си – типично православна, незадълбочена, повърхностна – някаква смесица между християнство и езичество, като на мнозинството българи. Вярваше, че след смъртта душата четиридесет дни обикаля около Земята, след което се устремява към съзвездието Орион. (Пиша, каквото съм чул от устата му.)

Обичаше да се шегува. Но никога не прекрачи границата на вулгарното. Веднъж спомена как на някаква научна конференция – в Холандия, Дания или Белгия – не помня точно, се отнесли с особено уважение към „херн Ай ван дер Менджиев“… Всъщност фамилията му, „преведена“ на български, е „Воденичаров“.

Бях на погребението му. Не мога да забравя как след óпелото в църквата на Централните софийски гробища катафалката, която откарваше тялото към крематориума, на няколко пъти друсна в дупките по асфалта, главата се завъртя наляво-надясно, сякаш искаше да каже нещо на живите: „Внимавайте, малко време ви остава – не го пропилявайте…“.

На грешната ни планета безгрешен човек няма. Проф. Иван Дерменджиев не правеше изключение. Но все пак ще бъде категорично запомнен с една праведна постъпка: не подгъна колене пред най-силните на деня.

Което си беше проява на силен дух.

P.S. Писах този текст на 6 декември 2012 г. („Никулден“), лежейки върху болничната койка в ИБМП „Пирогов“, след като бяха източили над три литра вода от дробовете ми. Докато го набирах тази сутрин (17.07.2015), си спомних, че синът на Тато беше и мой студент, но така и „не му видях очите“ в аудиторията. Кой ли му е заверил семестъра, след като подписът ми като негов преподавател беше задължителен?

Вероятно някой „колега“ от контингента на „бай Гошо Прасето“ се е възползвал от „шанса“ да се просне коленопреклонно на червения килим…

.

Николай Гусев