Събудих се в неделя сутрин със зверско главоболие. Винаги става така, когато не ям, а пия няколко ракии за вечеря. Спомням си, че се разтреперах силно снощи, докато третата или четвъртата чаша с охладената огнена течност се вливаше в кръвта ми. Страхът, че съм се алкохолизирала, ме навестява редовно. Още по-неприятно е чувството за вина, което неизменно му партнира на другата сутрин. Губят ми се моменти, думи, разговори, дела. Споменът от пиянски вечеринки е винаги накъсан и надраскан като стара фотографска лента. Светкавица и тъмнина. На другия ден все възникват съмнения дали не съм нагрубила някого, дали не съм го погледнала накриво или да съм се засмяла нетактично над неговата болка.
Докато се опитвах да си спомня разговорите от снощи с кръстницата ми, която любезно ме изтърпя до два часа сутринта, фаталистичните картини, които рисувах за мрачното генномодифицирано общество и все по-малкото свобода, която ще имаме в бъдеще – тялото ми се бореше с нарастващата депресия и отпадналост. Децата бяха заминали за неопределено време при роднини, а мъжът ми бе в командировка да печели пари. Далечността му допълваше настъпилата празнота.
Стоях сама в къщата с убийствен махмурлук и глава, набодена от хиляди карфици. Кучката, която явно усещаше депресията ми, току поблизаше голите части на ръцете и краката ми, докато минавах покрай нея. В такива болезнени сутрини винаги се заричам, че оттук насетне ще пия само бира.
Приятелка ми сподели, че добре се справя с черните моменти, като си пренарежда гардеробите или пък сади цветя. Reload – нямам какво да нареждам, разтурията и безпорядъка са само, докато има хора около мен.
Тогава цветя? Леле, очертаваше се да садя цветя цяла седмица… А може би и две. Започвам да се чувствам като попрехвърлила средна възраст лелка.
Боднах някой друг цветен стрък в огромната селска градина, разредих мушкатата с нови саксии и пак седнах.
Измъкнах старо, криво огледало от мазето и го сложих на двора, та да ми прави компания. Така все пак се появяваше някакво движение.
А движение по селския двор – йок.
Чернокрилите лястовиците си бяха в гнездата с пиленцата, а малките гугутки, които скоро се излюпиха в една ниша на гаража, вече пораснаха и отлетяха навън… От време на време прелиташе бяла пеперуда над засаденото зеле в края на двора и дразнеше периферното ми зрение.
Запитах друг приятел да ми каже изпитани рецепти, прогонващи депресията, а той ме прати да търся диагоналния път Via Militaris…
Пътят на римските легиони, свързващ Европа с Азия през Босфора, се оказа, че минава в землището на… нашето село. Дзак! Древен път на толкова много векове…
Столиците на всички държави, през които преминава, са построени на него. Любляна, Загреб, Сараево, Белград, София, Анкара.
На хилядолетния друм се намират и други интересни особености. Западния трансбалкански път се пресича от Виа Милитарис точно на мястото, където е Боянската църква.
След София (Сердика), на линията на пътя следва друг античен град Пловдив (Филипополис). Интересното е, че Хасково е друга точка, която е пресечена от Източния трансбалкански път и Виа Милитарис. Двата пътя се сбират точно на красив площад с каменна кула в центъра на градчето.
Следват интересни древни забележителности – тракийско светилище при село Александрово, тракийска гробница при с. Мезек, Свиленградско, град Одрин с прочутия комплекс на Баязид II, покрайнините на Истанбул…
Карта с очертания на трасетата на древния път Виа Милитарис и други римски пътища. Източник: Уикипедия
После продължаваме през Анкара надолу. Пътят води чак в азиатските Сирия и Азeрбейджан. Накрая той се разтроява, като последните му забележителности са Арменската църква „Свети кръст“ в Турция, намираща се в Анатолия. В другото разклонение е позициониран дворецът на Исхак паша, на площ от 7600 кв. м. Кралски палат, построен по традиционен модел, по който са направени кралските палати на дворци в Одрин, Бурса, Истанбул. А на третото разклонение е манастир на сирийските християни „Деир-Ул-Зафаран“, на възраст повече от 1600 години!
Културна ос на хилядолетия. Наричана с различни имена – Виа Диагоналис, Виа Милитарис, Виа Рагусина, Цариградски друм… История, войски, походи. Древен мост между племена и народи. Пътували са търговци, монаси, армии… (заради тях носи името Виа Милитарис). По този път се е разпространило християнството, а по късно и ислямската култура е навлязла в Европа. При направени проучвания на автомагистрала „Тракия“ през 2013 г, археолозите се натъкват на добре запазени останки от древния път, в близост до ГКПП „Капитан Андреево“, където разкритият участък се оказва най-широк. Цели 18 метра! (обикновено широчината е от около 6 до 8 метра).
Представих си безброй войници, с блестящи на слънцето копия и шлемове, минаващи по калдъръмения друм накрай селото, където живея. Римската пехота.
Пътят за Константинопол. Източната порта на Римската империя. Шумът от хилядите нозе, обути с кожени сандали утъпкват земята… Центуриони с посребрени брони, проблясващи на лятното слънце, хастати и знаменосци… Дрънкане на оръжие и стройни военни песни…
Внезапно мобилния ми телефон иззвъня.
Съседът ме замоли да му помогна със засаждането на домати на къра. Оказа се, че от неговата нива се вижда въпросният Цариградски друм.
Нямаше време, така че се забързахме да засадим розов домат на полето. Тупуркахме с раздрънканата талига с комшията, седнали на дунапрен, дърпани от Пена, проскубаната му кафява магарица.
Бе ясна привечер или икиндия, както му викат. В един от най-дългите дни в годината, 20 юни.
Коловозите бяха неравни и дълбоки по половин метър, в тях цял човек можеше да легне. Щурци се чуваха в далечината, полето бе широко и красиво, а небето ясносиньо, с прозрачни белезникави облаци, мержделеещи се като копринен шал на девойка. Над ниви с узряла пшеница, редуващи се със златни слънчогледови полета, летяха на ниски откоси бързокрили лястовици.
Тишина и чувство за безбрежие, безкрайност, безметежност и спокойствие. Трудно е да си припрян на огромното поле. Природата взима връх над тебе и ти се носиш послушен по нейните закони.
Стигнахме нивата. Земята беше като халва. Споделяйки това апетитно сравнение със съседа, той се засмя с грейнало от гордост лице.
– Баница – рече. – Тъй й викаме… Бухнала баница! А? Богата работа, какво ще кажеш…?
Изух найлоновите градински обувки и тръгнах боса по земята. Кафяв чернозем, който приличаше на изсъхнала утайка от кафе, сякаш някой си бе играл и бе разсипал на нивата цедка от гигантска кафе-машина.
Главоболието започна да отминава. Мислите започнаха да се избистрят и наместват равномерно.
„Тази земя – разсъждавах наум – плодородна, пухкава… спокойно е хранила преди години цяла Европа. Това парченце, този къс от рая… А сега?“
Сега магазините са пълни с пластмасови домати от Гърция, безвкусни моркови и краставици от Турция, отгледани на чакъл, твърди и неароматни ябълки от Полша, картофи чак от далечна Франция… И на българските селяни им продават вносни плодове и зеленчуци от всевъзможни далечни страни, имали били отлични сертификати…
Сиренето пък (заради палмовото масло, което е отлична смазка, ползва се и в козметиката, за направа на сапун) от години има вкус на развален маргарин.
Киселото мляко, с което с гордеехме, вече е някакъв хибрид на нишесте и сухо мляко, и носи чуждестранното име йогурт.
А месото? Къде са стадата с овце, люлеещи чанове…? Къде са охранените биволици, даващи пълномаслено мляко, което като се подкваси, може да се реже с нож…? Месото сега се внася и се допълва с ГМО соя. Всякакви ерзац продукти на масата и в супермаркета.
От време на време се изправях и поглеждах към цариградския друм. Помислих си, че ми се ще да видя покрай него легиони от хора. Пълчища от млади, силни, загорели от селския кър, отглеждащи храната, с която да изхранваме цяла Европа. Или поне част от нея… Имащи право на труд и достойно заплащане.
Съседът земеделец впрегна Пена и напуснахме безлюдното поле.
Плати ми и заработката за двата часа труд. Цели 4 лв.
Деси Цветанова
Хубав разказ за живота ни днес.Събуди спомени в мен,но и преценка,какво направихме с живота си?