Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
СПУСНИЦАТА
(или 33 години живот в склад за талаш, въглища и дърва)
Човек предполага, Господ разполага…
Голяма беше радостта на моя дéде, когато през лятото на 1949 г. дюлгери построиха плевнята, той я запълни със сено и слама. Друго си беше храната, па макар и за животни, да е на сỳшина. Не можеше да се нарадва скромната му селска душа…
Сградата наистина беше хубава – просторна, висока, събираше поне двугодишната реколта от ливади и ниви. Не знам защо, но в дългосрочната ми памет е заседнало не нещо друго, а един епизод с излет до почти пресъхналия Искър и динята, която се изстудяваше в оскъдните му води…
На следната година баща ми реши да пристрои много по-невзрачна сграда като склад за дърва и въглища. Прилепиха я под прав ъгъл към плевнята. Нарекохме я „спусницата“.
Дълга около десетина метра, с голям триметров портален отвор по средата на северната стена – откъм двора, без врати и прозорци – пък и защо ли са ѝ изпотрябвали на подобна стопанска сграда?!
Първоначално спусницата приюти кубиците греди и дъски, които баща ми докара от Чепино (Велинград) за бъдещата ни къща. Когато гредите и дъските влязоха в употреба, талаш, въглища и дърва запълниха пространството на спусницата. Така – двадесет и пет години.
През 1974 г. се наложиха някои размествания. По-малките ми братя създаваха семейства, а всяко ново семейство се нуждаеше от собствено жизнено пространство. В съответствие със стародавната българска традиция, старите отстъпваха живелищата си на младите – да свият гнездо, да отгледат челяд.
Бяхме разрушили старата, строена през 1921 г. достолепна къща – от глупост. Спусницата оставаше единственият потенциален ресурс, с който разполагахме. Зазидахме зеещия портал, избихме два прозореца към улицата и един откъм запад, иззидахме две преградни стени, комин, монтирахме мивка, прокарахме водопровод и сложихме кара-таван, добавихме две вътрешни и една външна врата. Измазахме отвътре и отвън, изкопахме помийна яма в двора.
От двора се влизаше направо в кухнята. Две миниатюрни стайчета – отляво и отдясно – представляваха спалните помещения. Лявото дадоха на мене – след пет години се присъедини и големият ми син Владимир, а в дясното се настаниха баща ми и майка ми. През 1995 г. сложихме легло и до кухненската печка, за да приютим и малкия ми син Любомир.
В такава мизерия изкарахме до 2006 г., когато се нанесохме – семействата на първия и втория ми син – в новопостроената двуетажна къща. Майка ни – овдовяла през 2001 г. – обаче отказа да се мести и остана докрай в мизерната сграда – до есента на 2007 г., когато напусна този свят.
Странна и причудлива е понякога съдбата на човека. Случват му се събития, симбиози, превратности, за които и на ум не му е било дохождало. Подобни метаморфози претърпяват и сградите – спусницата в конкретния случай.
Да оставим настрана, че от склад за въглища и дърва стана място за обитаване от три поколения. Думата ми е за друго, на пръв поглед – но само на пръв поглед – несъвместимо с мизерния статус на схлупената сграда с външна тоалетна и баня. Ето за какво иде реч.
През 2004 г. продадохме поземлен имот („Орницата“). Взехме някой лев, но с тези пари не можеше да се мисли за построяването на жилище. Тогава Интернетът в България тъкмо прохождаше. Решихме да вложим средствата в тази област.
Първоначално „пуснахме“ четири „Wi-Fi“ мрежи – за всяка една от четирите посоки. След половин година обособихме още четири – вече кабелни – мрежи. Дори монтирахме – посредством мощни автомобилни акумулатори – система за непрекъснато захранване на мрежите в случаите на спиране на тока – нещо, което днешните собственици не са направили – а изглежда и не се и канят да сторят. И всичко това – върху една маса в същата тази спусница…
Днес спусницата е склад за стари вещи на средния ми брат. Кара-таванът почти се е разпаднал. Паяците са си създали своя джунгла, мухълът завзема все повече територии. Почти нищо не напомня, че тук са живеели хора, и то цели 33 години.
Немалка част – от самото начало през 1974 г. и още петнадесет години след това – съвпадна с преподавателската ми дейност в Софийския университет – в Юридическия и Свободния факултет. Някои от колегите знаеха за битовите ми неудобства, но не и който и да е от моите студенти, като напр. Петър Стоянов, Филип Димитров, Борис Велчев, Владимир Живков, Георги Близнашки, Меглена Кунева…
За съжаление ли, за щастие ли, но човешката психика така е устроена – да забравя.
Ето защо с тия няколко реда се опитах да припомня половината от живота ни – в спусницата – някогашния склад за талаш, въглища и дърва. Не съм пророк, не знам какво чака бъдните генерации, но все пак няма да е зле да знаят през какво, кога и как са преминавали предците им. В случая – посредством разказа за една мизерна сграда…
.
Николай Гусев
