Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
СТАЛИН (ЙОСИФ), СТАЛИН (СТАЙКО) и СТАЛИН (СТАНИЛ)
.
.
Редно ли е децата да отговарят за делата на бащите (и майките) си?
Отговорът на юриста е – Не!
Но… всяко правило търпи изключения.
Детето не е отговорно за престъпленията, извършени от родителите му, но само ако не се е възползало от престъпния резултат в своя полза.
Например: бащите и майките ограбват до шушка богатството на цял Народ, довеждат го до просяшка тояга; децата, внуците, правнуците харчат в екзотични дестинации кървавите пари на бащите (днешен, но много по-драстичен вариант на древния идиом „Парите не миришат…“).
Нашият случай е малко по-друг.
Годините на т.нар. „монархофашистка диктатура“ изобилстват с факти, опровергаващи изсмуканото от пръстите на доморасли историци название на периода 1934-1943 г. Едно от доказателствата, че истината е коренно различна, са легалните кръщелни имена, сред които срещаме не само „Хитлер“, „Дуче“, но и „Сталин“.
В моя клас в основното училище също имаше дете с такова име.
Сталин беше ученик малко под средна ръка. Не блестеше нито с интелект, нито с някакви умения. Опитваше се да се присламчва към групата на тарикатчетата, но с променлив успех за твърде боязливата си натура – хитреците бяха бая нахакани.
Криво-ляво завърши трети клас (днешен седми). Подобно на мнозина съселянчета завъртя волана на МПС (в неговия случай – трактор). По някое време се прехвърли на т.нар. „Фадрома“ (полски колесен товарач, акроним на „FAbrika DROgowyh MAshin“ – „Завод за пътни машини“).
След маскарадните „промени“ на 10.11.1989 г. беше закупил машината – като новоизпечен бизнесмен – „по втория начин“, на символична цена (подобно на „големите играчи“ от социалистическата Номенклатура, присвоили гигантите на социндустрията за жълти стотинки). Докарваше си доходи, повече от прилични – притежаването на подобен „инструмент“ при липса на конкуренция е все едно да си собственик на кокошка, снасяща знаете какви яйца.
Една лятна привечер ме потърси, уплашен – някой му намекнал, че ще му отнемат машината, защото я бил придобил не съвсем легално. След като търпеливо изслушах обърканите му обяснения, го успокоих, че „нéма страшно“ – ще си запази „Фадромата“. Развълнувано ми благодари за безплатния юридически съвет и гласно се чудеше как да ми се отплати за него. На шега му казах, че когато минава с лимузината си покрай спирка, на която чакам автобус, да не ме подминава. Разбира се, не устоя на думата си. Макар че отдавна не се казваше „Сталин“. Прекръстил се беше на „Стайко“…
Така си и отиде от тоя свят…
Два класа преди моя също имаше „Сталин“.
Баща му, за разлика от Стайковия Сталин, не беше безпартиен, а комунист отпреди 9.09.1944 г. Което ще рече, че през 1939 г. той е нарекъл отрочето си така не в отговор на модни приумици, а по идеологически съображения.
По-възрастният „Сталин“ беше от различно тесто. Отличен ученик, със самочувствие и горд с името си дори в средното училище (култът към личността на „вожда и учителя на всички прогресивни народи“ беше развенчан едва на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г.).
„Обръщането на палачинката“ се отрази и на този „Сталин“. Волю-неволю името трябваше да претърпи неотложна метаморфоза – Партията – бащина и негова, го налагаше.
Интелектът – този почти перманентно подценяван от партийните другари атрибут на личността, си каза думата: умният просто смени местата на две букви – „СтаЛиН“ вече носеше модерното, но непредизвикващо неприязнени асоциации у партайгеносите име „СтаНиЛ“.
СтаНиЛ не изневери на Партията по чл.1 от Тодор-Живковата „конституция“ от 1971 г. Нещо повече – израсна до секретар на местната партийна организация.
Което, за сведение, не беше за пренебрегване.
От благоразположението на партийния секретар зависеха твърде много неща: като тръгнеш от приемането на работа в което и да е административно-стопанско звено и стигнеш до заветния ключ от панелното жилище; в последния случай не беше без значение дали ще ти „дадат“ боксониера, гарсониера, едностаен или дори по-голям апартамент.
Така стояха нещата до уж-промените. Уж „се пременил Илия, погледнал се – пак в (с) тия“. Партайгеносите смениха абревиатурата (от БРП/к – на „БКП“ – и от „БКП“ – в „БСП“). Уж „лявата“ „партия“ се изпълни с крайно „дясно“ съдържание – елитът ѝ се оказа от внезапно забогатели капиталисти.
Що се отнася до „Сталин-Станил“, момчето не изневери на кръщелното си – от дéдо поп – име. Докрай удържа на символа и веруюто на своята – макар вече с обратен знак – „партия“. Също като в песента „До последен дъх, до последен зов…“. (Впрочем, широката публика знае, че настоящият министър-председател Бойко Борисов си е задържал червената членска карта, но е в неведение, че сатирикът Димитър Стоянов пък е и умрял като комунист – което не е било пречка да го удостоят с бронзова фигура пред бившето кино „Изток“ срещу хотел „Плиска“).
Но изглежда, че има нещо вярно и в твърдението, че по някакъв странен начин името отразява същността на носителя си. Дали това ще да е било валидно и при нашите „Сталин“ и – Стайко и Станил?
Нека всеки прецени сам за себе си.
От мен – толкова. Без злоба или завист, без незаслужени упреци. И с малко чувство за хумор.
Как иначе да те накарам, читателю, да прочетеш нещо толкова тривиално като едно име, пък било то и на най-великия (досега!) тиран на всички времена?!
Така де…
.
Николай Гусев
