Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ЧИЧО ЕВДО
.
Чували ли сте думата „разсѝлен“?
Знаете ли какво означава?
Когато след Освобождението Временното руско управление поставя основите на българската администрация, въвежда в оборот терминология, която дълги години остава в чиновническия речник. Една от тези думи е „разсѝлен“ и означава „низш административен служител, изпращан да извършва дребни услуги за нуждите на институцията, в която работи“. Приблизително грубо преведено на български – „прислужник“…
Такъв беше и чичо Евдо – разсилен в нашето основно училище „Отец Паисий“ по времето, когато учех в началните класове (наричани тогава „отделения“). Метеше коридора и класните стаи, мажеше дървения под с катран – за дезинфекция. Зиме чистеше, зареждаше, палеше и наглеждаше печките в класните стаи. Сутрин биеше училищния звънец за започването на учебните занятия, както и за края и началото на поредния учебен час. Изпълняваше и всякакви други задължения, свързани с физически усилия. Понякога му се налагаше да употреби дръжката на метлата си, за да озапти някой и друг самозабравил се училищен питомец.
Макар да вършеше работата си на разсилен съвестно, явно тя не му беше прѝсърце. Съвсем естествено беше да си намери друго препитание, което да съответства на вътрешната му природа. Такова се оказа търговията на дребно – продавач в селкоопа /1/. Изглежда това е било неговото амплоа, след като там изкара целия си останал трудов стаж.
Магазинът на кооперацията беше разположен на първия етаж на национализираната къща на дядо Павел. Отстоеше едва на петдесетина метра от училищния двор. Привличаше като магнит малките сладкоежковци, които всяко междучасие тичаха „при чичо Евдо“ я за „соево блокче“, я за вафличка или бисквитка, дори за някоя и друга бонбонка (шоколадите все още не се бяха появили по рафтовете на общо взето бедната откъм асортимент „всестранка“ /2/).
Чичо Евдо познаваше по име почти всеки ученик от основното (тогава) училище. Знаеше и прèкорите им, дори някои сам им беше прикачил. Например най-малкият ми брат беше кръстен от него „Данчо марципанчо“ – защото почти винаги си купуваше „машѝпан“. Магазинерът толкова беше свикнал с предпочитанията на малолетните си клиенти, че още преди да са си отворили устата, им подаваше онова, което щяха да поискат.
Кооперацията (т.е. четирите ѝ магазини – не само този на чичо Евдо) имаше и един особен тип „клиентела“, която предпочиташе да „пазарува на самообслужване“ – във времевия пояс, когато продавачите спяха по домовете си след многочасов работен ден „на крак“.
Нощните „клиенти“ също бяха ученици . Стари познайници на милицията. Отмъкваха вафли, бисквити, бонбони, марципани, но не пренебрегваха и стотинките, оставени за „ресто“.
Разбираемо – извършителите бяха идентифицирани за часове, а и самите „герои“ не пропускаха да се похвалят с подвизите си пред своите съученици.
Най-лошото беше, че след всеки такъв нàбег ошушканият магазин затваряше врати за няколко дни – докато се проведат необходимите в подобни случаи ревизия и инвентаризация.
Магазинът продаваше предимно стоки от първа необходимост – хляб, сол, захар, олио, оцет, кисело мляко, сирене, кашкавал – и всяко затваряне принуждаваше хората да губят време, да „тичат“ до по-отдалечените магазини. Така че спорадичните „кражби с взлом“ на неколцината апаши създаваха грижи не само на чичо Евдо (чичо Георги, чичо Павел, чичо Мишо – магазинерите на другите три обекти на кооперацията), на бащите и майките си, но и на стотиците всекидневни клиенти на селкоопа. Нищо чудно клетвите, особено на старите едвам кретащи баби, да са застигнали непълнолетните извършители, защото всички до един от тях си отидоха от този свят „млади и зелени“.
Разбира се, „бизнесът“ на чичо Евдо предизвикваше завистта, особено на по-мързеливите от нашенците. Подигравателно подхвърляха, че (иначе) скромната му сутерен и половина къща е защото „чекмедже го удря по корема“ (в смисъл – борави с пари и заделя част от тях за себе си).
За негова чест до пенсионирането му нито една ревизия не го уличи в „присвояване“ (термин, употребяван вместо „кражба“ – когато казусът биваше свързан с обществени – държавни, общински или на организации парични средства или материални блага).
След пенсионирането си доживя до 90 години – мирно, тихо, незабелязано. Отиде си, без барабани и фанфари да възвестят, че разсилният и скромният магазинер, услаждал живота на поколения малчугани, вече го няма.
Няма я и кооперацията.
Има „супери“, „хипери“, а напоследък – и „мол до мол“.
Само човещина няма…
.
Николай Гусев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Селкооп – селска кооперация, магазин.
/2/ Всестранка – смесен магазин, в който се продават всякакви, не само продоволствени, стоки.
