Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„А ПЪК МЪНИЧКАТА ЛАЛКА…“ ИЛИ „КЪДЕ СА ХУЛИГАНЧЕТАТА?“
„Проблемните“ ученици в класа ни бяха две основни категории: „повтарячи“ и хулиганчета-тарикатчета.
„Повтарячи“ бяха две-три момчета, обикновено добре сложени физически (здрави, яки, високи за възрастта си деца), при които естеството беше кажи-речи идеално представено – за сметка на интелекта. Нищо лошо, никакъв укор не бива да се отправя към тия Божии творения – а те и не създаваха кой знае какви проблеми на училището, учителите и съучениците.
В трети (днешен седми) клас не бях най-висок, но не бях и нисичък – примерно трети-четвърти по височина (израснах в IX-X клас, когато главата ми вече стърчеше над всички в гимназията). Ето защо споменавам този детайл и връзката му с темата за „повтарячите“.
Ценко от махалата Ново село повтаряше класа май за трети път – а и преди да стигне до мечтания финиш, при който го чакаше задължителното „Свидетелство за завършено основно образование“, изглежда беше затвърдявал знания по някой и друг път в предходни класове.
Та този същият Ценко беше толкова голям и силен – един шопски Херкулес – че като ме хванеше за краката, сякаш съм перушинка ме завърташе във въздуха – кръвта нахлуваше в главата ми, а вятърът свистеше в зачервените ми уши. Страх и ужас!
Титаничната сила на Ценко му беше спечелила уважението и страхопочитанието на цялото училище. Не след дълго му лепнаха и заслужения прéкор (прЯкор) – „Ценко Човéко“ (демек, ние сме деца, а Ценко – макар и да ни е съученик – е вече „човек“, т.е. възрастен, мъж).
Признавам си, че оттогава пътищата ни се разделиха и днес, и да го срещна, няма да го позная. Пък сега и двамата сме стари и грохнали от преживени радости и скърби, белокоси и белобради, с полузъба усмивка – дядовци – пътници към небитието. По-важното е, че не изпитвам никаква злоба или досада към спомена за този исполин в моето детско въображение – „Ценко Човеко“!
Тарикатската групичка на хулиганчетата беше тази, която създаваше грижи на учители, родители и милиция. Чуеше ли се, че пак са обрали „кооперацията“, милиционерите не се колебаеха – или Любчо „Щъʹрколо“, или Страхил „Кѝчо“, или Митко „Кóпелето“. Разбира се, те също „повтаряха“ не само обирите и дребните кражби, но и класовете. Не се отказваха и от всячески дивотии в училището – спрямо ученици, учители, сградата. Веднъж проникнаха на тавана в северозападната класна стая, измъкнаха складираните там стари дневници с оценките на своите родители и деди, разкъсаха ги и си правеха самолетчета от листата им…
Пригласяше им – не в кражбите, а в тарикатлъците, и съученикът им Радѝн от Кàрчовите. Едро за възрастта си дете, буйно и своенравно, то се държеше крайно агресивно и с преподавателите си.
Разплакваше до сълзи току-що дошлата направо от учителския институт млада и чудно красива Лалка Куюмджиева; пишеше през междучасията преди нейните часове на черната дъска „А пък мъничката Лалка за писалка ми е малка…“ (рефрен от популярна навремето детска песен).
Трябва ли да уточнявам, че никой от тази група не доживя и до петдесет? Един загина в катастрофа, другите бяха убити. Особено жестоко умря Рàйо (Радѝн); двама братя-клептомани му прерязали гърлото след пиянска свада…
Казват, че всички деца били добри.
Де да беше вярно…
Защото, ако беше истина – откъде тогава се пръкват всичките тия неизтребими престъпници, които тровят здравето и живота на нормалните хора?!
„Средата“ била виновна…
…Като че ли обикновените хора не живеят в същата среда, а на друга планета!
.
Николай Гусев
