„Германия няма да пощади Гърция – тя има интерес да ни пречупи“ – това пише в The Guardian бившият вече гръцки финансов министър Янис Варуфакис. Текстът в превод на български е публикуван в Dokumentalni.blog.bg. Преводът е на Илиян Станчев.
Гръцката финансова драма е водеща тема от пет години по една причина: упоритият отказ на нашите кредитори за съществено орязване на дълга. Защо противно на здравия разум, на изявлението на МВФ и на ежедневните практики на банките спрямо затруднените длъжници, отказват преструктуриране на дълга? Отговорът не може да бъде открит в икономиката, защото се намира дълбоко в лабиринта на европейската политика.
През 2010 г. гръцката държава стана неплатежоспособна. Появиха се два варианта, за да продължи членството ни в еврозоната: разумен, който всеки способен банкер би предложил – да се преструктурира дългът и да се реформира икономиката, и токсичен – да се отпуснат нови заеми на фалиралия длъжник, прикриващи неговата неплатежоспособност.
Официално Европа избра втория вариант, увеличавайки гръцкия държавен дълг, за да спаси френските и германски банки, вместо да спаси гръцкото общество и икономика. Преструктурирането на дълга би нанесло загуби на банкерите чрез техните гръцки филиали. Не искайки да признаят, че данъкоплатците отново ще трябва да спасяват банките чрез неизплатими нови заеми, представители на ЕС представиха неплатежоспособността на Гърция като липса на ликвидност, а „спасителния пакет” – като „солидарност” с гърците.
За осъществяването на циничното прехвърляне на загубите на частните банки върху раменете на данъкоплатците, описвано като „голяма любов”, на Гърция бе наложена рекордно тежка програма за остеритет, в резултат от която БВП на страната – чрез който трябва да се изплатят старите и новите дългове – спадна с над една четвърт. За да се разбере, че този процес няма да свърши добре, са достатъчни математическите познания на умно осемгодишно дете.
След въвеждането на този подъл процес, Европа автоматично се сдоби с още едно извинение да отказва преструктурирането на дълга: то би ударило джобовете на европейските граждани! Затова поднесе нови дози на остеритет, докато дългът продължи да нараства, принуждавайки кредиторите да отпускат още заеми в замяна на още повече остеритет.
Нашето правителство бе избрано, за да премахне тази смъртоносна примка; да изиска преструктурирането на дълга и да сложи край на осакатяващия остеритет. Преговорите стигнаха до широко отразеното безизходно положение по една причина: нашите кредитори продължиха да отхвърлят идеята да се преструктурира дългът, настоявайки неизплатимият ни дълг да бъде изплащан от най-бедните гърци, както и от техните деца и внуци.
В първата ми седмица като финансов министър бях посетен от Йерум Диселблум, президент на еврогрупата (европейските финансови министри), който ме постави пред тежък избор: да приема досегашната „логика” и да прекратя всякакви искания за преструктуриране на дълга, или споразумението за заем ще „катастрофира” – намек, че гръцките банки ще затворят.
Последваха пет месец на преговори в условията на монетарно задушаване и предизвикана банкова паника, надзиравана и ръководена от Европейската централна банка. Посланието бе ясно: ако не капитулираме, ще бъдем изправени пред капиталов контрол, полуфункциониращи банкомати, дълга банкова ваканция и в крайна сметка – „Грексит” (излизане на Гърция от еврозоната – бел.прев.).
Заплахата от „Грексит” има своята история. През 2010 г. тя вся паника в сърцата и умовете на финансистите, тъй като банките им бяха натъпкани с гръцкия дълг. Дори през 2012 г., когато германският финансов министър Волфганг Шойбле заяви, че „Грексит” е изгодна „инвестиция”, с която да бъде дисциплинирана Франция, перспективата продължи да плаши почти всички останали.
Когато СИРИЗА спечели властта през януари, сякаш за да потвърди нашите твърдения, че „помощта” не цели спасяването на Гърция (а спасяването на северноевропейските банки), голяма част от еврогрупата – под ръководството на Шойбле – възприе „Грексит” като предпочитано решение и предпочитано оръжие срещу нашето правителство.
С право гърците потръпват от мисълта за изхвърлянето от монетарния съюз. Излизането от общата валута не може да се сравни с отсичането на крак, което Англия си направи през 1992 г., когато Норман Ламонт обявява излизането на Великобритания от Европейския валутен механизъм (което довежда до срив на британската лира – бел. прев.). Уви, Гърция не разполага с валута, чийто крак може да бъде отсечен. Разполага с еврото – чужда валута, изцяло управлявана от кредитор, който е враждебно настроен към преструктурирането на неустойчивия ни национален дълг.
За да излезем от еврозоната, ще трябва да създадем нова валута от нулата. За въвеждането на книжни пари в окупиран Ирак бяха нужни 12 месеца, около 20 боинга 747, мобилизацията на американската военна мощ, три печатарски фирми и стотици камиони. При липсата на тези неща „Грексит” ще бъде равностойно на обявяването на голяма девалвация за 18 месеца напред: рецепта за унищожението на целия гръцки капитал и прехвърлянето му зад граница по всякакъв възможен начин.
Тъй като „Грексит” подсилва предизвиканата от ЕЦБ банкова паника, опитите ни за връщане на преговорите по преструктуриране на дълга не бяха чути. Продължаваха да ни повтарят, че това е въпрос, който ще бъде разгледан някога в бъдеще, след „успешното изпълнение на програмата” – удивителен параграф 22, тъй като „програмата” не може да успее без преструктуриране на дълга.
Този уикенд е кулминационната точка на преговорите, в които моят приемник, Евклид Цакалотос, отново ще се опита да постави коня пред каруцата и да убеди враждебната еврогрупа, че преструктурирането е предпоставка за успешните промени в Гърция, а не награда за тях. Защо е толкова трудно да бъде възприето? Виждам три причини.
Първо, трудно се преборва инерцията на институциите. Второ, неустойчивият дълг дава на кредиторите огромна власт над длъжниците – а както знаем, властта покварява и най-добрите. Но третата е тази, която намирам за най-важна и най-интересна.
Еврото е хибрид между фиксиран валутен курс, като Европейския валутен механизъм от 80-те години или златния стандард от 30-те години, и държавна валута. Първият разчита на страха от изключване, докато една държавна валута включва механизми за рециклиране на излишъците между държавите-членки (например общ бюджет, държавни облигации). Еврозоната пада точно от тези два стола – тя е повече валутен съюз, отколкото държава.
Ето и спънката. Европа няма отговор на кризата от 2008-09 г. Дали да подготви почвата за поне едно изключване („Грексит”), за да затегне дисциплината? Или да се придвижи към федерализация? Дотук не е направила нито едното, а притесненията за нейното бъдеще нарастват. Шойбле е убеден, че при сегашното положение е необходим „Грексит” за прочистване на въздуха – по един или друг начин. Изведнъж трайно неустойчивият гръцки държавен дълг, без който би отпаднал рискът от „Грексит”, се оказа удобен за Шойбле.
Какво имам предвид? След месеци преговори се убедих, че германският финансов министър иска Гърция да бъде изхвърлена от общата валута, за да уплаши французите, и да ги принуди да приемат неговия модел на еврозоната – спазваща модела на строги ограничения.
.
