Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„БРЍЧО Е У РЕВИЗИЯ“
Малцина останахме, които помним как изглеждаше Старият герен на Нова Враждебна преди повече от половин век.
Впрочем, какво означаваше самата дума „герен“?
Геренът е общинска мера; според днешната юридическа терминология „общинска частна собственост“ – „частна“ в смисъл, че може да бъде отчуждавана – за разлика от неотчуждаемата „публична“ собственост. Бидейки такава, се стопанисва от съответната общинска управа, която е длъжна да го предоставя за ползване (предимно за пàша на „стоката“) на своите жители. Понеже не е „публична“ собственост, общинската администрация може да се разпорежда, като продава, залага, подарява, преработва или предоставя части от него на свои жители, обществени организации и/или фирми.
Преди да бъде благоустроен (по ландшафтен план, изработен от рано починалия мой съученик от 130 училище Димитър Маньов Стоянов), представляваше доста грозничка картина: дупки, ровове, оврàзи, тръни и бодили. Като добавим и ученията на ДОСО-то (Доброволна организация за съдействие на отбраната), изровили десетки окопи върху снагата му, картината ставаше още по-релефно неỳгледна.
Но… притежаваше едно неоспоримо достойнство – беше голям – няколко пъти над днешните му размери. Помня само две къщи – едната на дядо Янко – в югозападния му ъгъл, и другата – на петдесетина метри пó на север. Вместо улица „Втора“ и ул. “Двадесет и пета“ имаше един-два криволичещи коловоза, виещи се между дупки с жабунясала вода. Непосредствено на запад от него започваше полето с плодородни ниви (днес – отдавна застроени). Къщите – еднообразни двуетажни блокчета на карашчани /1/ – са сред по-късните явления.
Споменах къща на север от тази на дядо Янко Стоилов. Беше я построил пришелец – Стефан – бръснар по професия, шегобиец по призвание. Постройката отдавна я няма, както и обитателите ѝ. Липсва и бръснарницата, която се помещаваше в малка постройка до най-солидната в ония времена къща – тази на дядо Павел (днешната сграда на съботяните на ул. “Осма“ – срещу аптеката и супермаркета). Това беше бивша касапница – ченгелите пред входа ѝ понякога изпълняваха изначалното си предназначение.
Съселяните не назоваваха бръснарина по име – за тях той си беше „Брѝчо“ (нищо общо с известния военен тип панталони; „бричене“ на шопски означава „бръснене“). Ако някой си нямаше друга работа, а много му се искаше да узнае последните местни, държавни и световни клюки, се отбиваше на лаф „при Бричо“.
Стефан – дребно очилато човече със заоблено бирено коремче – „не цепеше басма“ никому – включая и на властта. Знаеха си го и не го закачаха – иначе кой щеше да ги „брѝчи“ и подстригва?! Оттам тръгваха и политическите вицове, и майтапите по адрес на един или друг недостатъчно предпазлив в поведение или в словоизлияние селянин.
Стефан не прощаваше дори на домочадието си. Баща ми разказваше следния анекдотичен случай.
Веднъж съпругата на „Бричо“ му направила забележка да не яде от киселото мляко, защото го бил купил зетят. Съпругът оставил лъжицата, но на другия ден купил трилитров леген с кисело мляко (така се продаваше тогава), куснал два-три пъти и демонстративно изсипал останалото в кофата с помията за прасето. На възмутената от прахосничеството жена отвърнал троснато: „Сега я съм купѝл!“
„Бричо“ държеше монопола на бръсненето и подстригването в селото. На децата също се налагаше поне няколко пъти в годината да скъсяват растящото окосмяване на главите си – в училището строго се държеше за прилично оформени алаброси.
Тарифата на услугите „подстригване“ и „бръснене“ бяха твърдо установени от държавата. Сравнени с днешните, цените бяха 30-50 пъти по-приемливи (да не говорим за т.нар. „стилисти“, които стократно и над товарят суетата на „надвили си на харча“ мъже и жени). Въпреки това децата се изкушаваха да похарчат дадените им за разкрасяване монетки в съседния вход – „кооперацията“ на чичо Евдо /2/ – там ги привличаха бонбони, соеви блокчета /3/, локуми, баклави, тулумбички…
Петър Игнатов („Пешо Солта“ /4/) пратил малолетния Бó’е (Боре) да се подстриже. Малчуганът обаче първо се отбил „при чичо Евдо“ и съответно „видял сметката“ на левчетата, дадени му за подстрижката. Прибрал се у дома, а на учудените родители невъзмутимо обяснил, че „Брѝчо е у ревизия“…
При демокрацията Бо’е стана солиден бизнесмен. Често на трапезата му отсядаха бивши спортни величия. Странно или не, но предпочиташе да не подстригва буйната си грива.
Може би все още „Брѝчо е у ревизия“?
.
Николай Гусев
___________________________________________________________
/1/ Построени от държавата и предоставени безплатно на насилствено изселените от врачанското село Караш, поради предполагаемо лошо качество на питейната вода.
/2/ Вж. „Чичо Евдо“.
/3/ Соево блокче – сладкиш, подобен на марципан – ерзац от ония бедни времена.
/4/ Вж. „Ýйкьо, нàне Владо и я!“
.
