Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„ИЗПУСКАШ ВСИЧКИ ВЛАКОВЕ!“
.
Беше краят на 1973 г. Не бях ползвал три години домашен отпуск и го взех наведнъж. Готвех се усилено за обявения конкурс за асистенти в Юридическия факултет – единственият в България по онова време. Бях употребил всеки свободен час веднага след дипломирането си, за да навлизам в дълбините на международно-правната наука.
Без да бях специалист по теория на системите, осъзнавах, че не бива да разчитам само на шанса. Затова депозирах документи и в Министерството на външните работи (конкурс за стартовата позиция на аташе), както и в БГА „Балкан“ (за Главен юрисконсулт). Основното направление все пак си оставаше Университетът, макар че в материално изражение беше най-тънко подплатеният.
Многобройните ми колеги в Правния отдел на ДСО „Технокомплект“ (наброяваше 12 юрисконсулти – повече от тези в Държавния съвет и в Министерския съвет, взети заедно) гледаха със зле прикрита насмешка напъните ми по пътя към храма на науката. Как така един от тях, и то не най-способният, ще успее в порива си към висотите не просто и не само на правната наука, но и – о, дързост! – на нейния международно-правен небосклон?
Но когато една мечта те събужда всяка сутрин и с нея заспиваш всяка вечер, са възможни и чудеса. Разбира се, само ако не заравяш подарения ти свише талант, а добавяш всичко от себе си. Както е отбелязал внимателният многовековен опит на народа: „Бог помага, ала в кошара не вкарва“.
Ангажираността ми с научно-изследователска дейност, съзнателното странене от неминуемите в такъв голям колектив групови интереси някак си улесняваше моята задача. С поведението си не бях застрашил кариерните мераци на който и да е от колегите. За три години и половина никога не се намесих в редовните битки за по-доходоносна командировка, особено в чужбина, и в частност по второ – кап. направление – за където се развихряха истински епични баталии. Подходът ми в този аспект беше напълно съзнателен: науката е моята цел, благините на ежедневието не бива да ме отклоняват от постигането ѝ.
Вече бях подал документи за допускане до конкурса. Разбрах, че и две жени са кандидатствали. Знаех ги кои са, но имах своеобразно вътрешно спокойствие. Докато аз отварях сутрин и затварях вечер библиотеките, даже една нощ библиотекарките ме бяха забравили, заключили библиотеката и се прибрали по домовете си, конкурентките се „веснаха“ в НБКМ едва една седмица преди самия конкурс.
Междувременно кадровиците на Министерството на външните работи и на националния авиопревозвач бяха доста напреднали в изследването на моето житие-битие и явно бяха харесали кандидатурата ми. Няколко месеци служебните телефони на Правния отдел прегрявали, а ошашавените ми колеги ме упрекваха: „Изпускаш всички влакове!“.
Години по-късно съдбата ме срещна с кадровика на Министерството на външните работи. По някакво съвпадение и неговата фамилия беше като моята. Сподели, че досието ми е било три пръста дебело. Чудел се защо не съм приел веднага примамливата дипломатическа кариера. Обясних му какво ме е накарало да обърна гръб на практиката: сърдечният ми порив към науката.
Настъпи утрото на конкурса. Следвайки мъдрия съвет на великия руски актьор Николай Качалов, първо се отбих до тоалетната… Затвориха ни – тримата конкуренти – в Заседателната зала № 2 на Юридическия факултет. Седнах, опънах крака, облегнах глава на високия стол и половин час прекарах в пълно абстрахиране от ставащото извън мен. „Потънах в себе си“. След тази своеобразна медитация грабнах химикалката и цели три часа писах, без да се замислям: тригодишното залягане над книгите даваше закономерните си плодове.
Половин час преди края предадох изписаните листи на квесторите и изхвърчах от залата. „Мехурът” се беше препълнил… Въпреки популярното обратно твърдение, истината е, че умственият труд е многократно по-енергоемък от физическия.
Устният изпит само потвърди отличния резултат от писмения. След месец – на 5 април 1974 г. – вече в съответната отметка на паспорта ми пишеше: „Месторабота – Софийски университет“.
Бях хванал последния вагон на последния влак.
.
Николай Гусев
