Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
„ЧА“
Не, не е печатна грешка.
Не става въпрос за известния на „цялото прогресивно човечество“ Ернесто („Чé“) Гевàра – съратник, а донякъде – и съперник (за което заинтересованите другари благоразумно предпочитат да не говорят) на Фидéл Кàстро.
Нашият случай е далеч по-скромен. Ограничен е само до периметъра на наше село и близките ливади (Ливагьето, Крива бара). Думата е за един от двама-тримата „юродиви“, без които не е възможно никое населено място.
Прякорът вероятно беше дошъл от невръстните години на Иван (или Ваньо), който не е можел да произнася галеното „Вàнчо“ и се е ограничавал до „чà!“. Така го знаехме и наричахме в онези далечни времена на миналия ХХ век.
Беше роден някъде около 1930 г. Макар и над възрастта, когато младежите спираха да пасат говедата и започваха да се оглеждат за някаква по-мъжка работа, Ванчо – „Чà“ продължаваше да тича подир бащините и чуждите крави и телци.
Да речеш, че беше луд – не беше. Обикновено реакциите му бяха адекватни, но отвреме-навреме го обземаха някакви демони и започваше да говори и върши щуротии. Глупéндерите сред „каубойчетата“ се забавляваха с тази му странност и дори нарочно го предизвикваха. Бил съм свидетел как горкото момче се измъчваше до сълзи от простотиите на непълнолетните си другарчета.
Друг път сякаш нарочно правеше всевъзможни маймунджулуци, за да привлече внимание към себе си. Едва ли сам беше съчинил тия епиграмоподобия, като:
– Ой, леле, леле –
умрéло тéле…
– Кой че го дéре?!
– Óкнете Вéле!
– Кой че го кỳса?!
– Óкнете баба Сỳса…
Или пък полуримушката, състояща се от прякори на известни съселяни: Тошко Кратуната – Мидже Маймуната, Ушко Кибрѝто – Вéле Цигарата…
Тези примери подсказват, че човекът все пак беше повече Ванчо, отколкото „Чà“. Но за хората от селото прякорът му вече беше станал синоним за абнормалност. „Ча друг!“ – се обвиняваха деца и възрастни, когато някой ги ядосаше за нещо си. Демек, не си съвсем „в ред“, „дъската ти хлопа“…
Имаше трима братя. Един от тях беше партиен функционер – Митко „Рогàчо“. Другите двама бяха скромни шофьори. Разговарях с най-малкия от тях – Кѝрето – беше построил къща срещу нашата на улица „Втора“ (в която така и не сколаса да се настани).
Неговата оценка за Ванчо беше близка до описаната. Грижил се беше за брат си „до последно“. Може би Чà щеше да надживее и него, но в отсъствие на брат си и снаха си (били на почивка) „си отишъл“ от едно просто задавяне с хляб. Нямало кой да го потупа по гърба…
Какво още да кажем за Ваньо – Ванчо – „Чà“?
Целият му живот премина като говедар – накрая пасеше чàрдата от петдесетина крави, останали в дворовете и кошарите на погражданелите се съселяни. Значи не беше тунеядец, нито в тежест на близките си.
Странно… на шестдесетина години нямаше бял косъм в гарваночерната си коса. Нито пък темето му беше оголяло като на повечето от неговите връстници.
Изглежда някакъв компенсаторен механизъм отнемаше от една страна, а добавяше от друга…
Николай Гусев
