Задочен разговор с Александър Кипров
Разхождайки се в социалната мрежа, попаднах на последното есе на Джани (Светослав Атаджанов, „Лъжата „не на оръжията“ и гражданинът – дивеч за отстрел!“ – б.р.), в което той говори за оръжието, безправието и беззащитността, в която живеем в България. И сравнява с Щатите. Под моя коментар, че е крайно време в собствения си дом, защитавайки себе си, близките си и имуществото си, да можем да стреляме срещу нападателя и това да не е престъпление, се появи коментар от непознат, който ми хареса. Непознатият се оказа български лекар, емигрирал в Америка с цялото си семейство.
Изпратих му покана, която той прие, и се зачетох на стената му. Беше пуснал линк към материал на небезизвестния композитор Александър Кипров. Заглавието на статията бе ,,Три предупреждения към завръщащите се имигранти“.
Плъзгах се по интересното четиво, но едновременно с интереса, у мен се надигна и бяс като на февруарска хала. Колкото повече четях, толкова повече се озлобявах. Не знам защо, но текстът ми подейства изключително провокативно. Ще се опитам да обясня защо и да го коментирам.
Статията на популярния композитор започваше с израза „Чрез нахалство и бездарие към прогрес!“ и как в БГ успяват само некадърните, нахалните и бездарните.
Но нима това не се случва и в обичайно сочената за еталон Америка?
Веднага се сетих за поп-певицата Мадона. Толкова десетилетия в музикалния бизнес, а и досега не се научи да пее тая безсрамна американска чалгаджийка! По разголеност и сексуални предизвикателства нашенските фолк гърли далече не могат да я стигнат, па макар и с изкуствено уголемените си гърди…
Колкото до банките, телевизиите и предприятията в България – те отдавна са частна собственост и там не би следвало да се отправят обвинения в липса на нравственост. Ясно е, че правят всичко в името на печалбата. Да отварям ли дума за „невинните“ ‘Лемън Брадърс’ и откъде тръгне световната икономическа криза?
Виж, за държавните служители – било на НОИ, НАП, министерства, инспекторати по образование, общини и техните служители, РИОКОЗ (бившето ХЕИ) – съм съгласна, че за да си назначен, трябва да имаш поне вуйчо владика, или да си любовница на някой мастит началник в учреждението. То и за министерствата се говори тая работа (че всички са интимно или роднински обвързани), та какво остава за тези по-надолу в йерархията? Доброто образование и добрата професионална подготовка за съответното работно място, за което кандидатстваш, определено не помагат… уви. Тук много повече се ценят въртеливите умения на ханша в ориенталската поза „шадраван“, плюс привлекателния външен вид.
,,България е и ще си остане, държавата на хитреците, тарикатите, безделниците, мошениците и безинициативните хора.“
Моля?!
Да, сме, и какво от това?
И в соца си бяхме такива, и сега сме такива, и вероятно в бъдеще – не, че имаме бъдеще, но ще си останем такива. Такива са нашите бит и душевност. Затова имаме толкова много народни приказки за Хитър Петър, за които японците, четейки, недоумяват: „Защо, аджеба, не честният и почтен, а измамникът, хитрият и тарикатът печелят битката в приказката?“
Национална черта, господине.
Да влезеш в трамвая и до последно да се опитваш да не дупчиш билетчето от левче. До безкрай да обикаляш улиците в търсене на безплатен паркинг. Свещено е туй левче, да знаете! Не сме стиснати, а пестеливи. Умът ни винаги работи на шест, за да не ни прецакат или преметнат за небрежността.
Сещам се тук за един случай с приятел емигрант. Той се среща с приятелка, също емигрантка, в известен ресторант в София – да се видят и да обядват заедно, да споделят впечатления от различните държави, в които са се устроили. Тя от Германия, той от Америка. Току-що слезли от аеропорта. Тържественият обяд приключва, човекът бърка в задния си джоб да извади портфейла, за да плати сметката като истински кавалер, но уви… разбира, че спокойствието му е донесло неприятности. Тогава култово възкликва, разгневен: „В България да не си посмял и за миг да се отпуснеш!“
*
Казвате за чалгата, г-н Кипров… тя е народен феномен. Не, че толкоз много я обича народът. Тя е нещо като ритуално самоубийство. Бавно, мазохистично самоунищожение. Замезено с шопска салата и полято с убийствена гроздова.
Извинявайте, но не може на този фон, в който се живее в България, да слушаш Бетовен, да речем, или пък някоя трансконтинентална любимка като нежния лондонски ангел Дайдо. И защо да я слушаме?
Защото пее важни и умни неща?
Ми то не върви.
Как да си пусна Селин Дион, когато, още излизайки от гаража, попадам от дупка на дупка на изронения път, за който съм платила чинно 70-тачка за винетка.
Как да си пусна Майкъл Джексън и „It doesnt matter if u re black or white“, когато комшията ми циганин си е пуснал волно коня да пасе в двора и смрадта му се носи чак до прозорците на нашата къща, заедно с кавгаджийския му език?
Много ясно, че ще си пусна „Водка с утеха“ или друга простотия, за да забравя целия абсурд, в който живея.
„Обичам красотата, правдата, човечността, спокойствието, добротата. И затуй, може би, мразя днешна България.“
И аз ги обичам. Но затова се завърнах.
Веднъж един приятел иранец ми рече следното: „Имигранството е като пълноводна река. Колкото повече навлизаш навътре в буйните й води и устояваш, толкова по-трудно ще успееш да се върнеш обратно към брега, т.е. Родината.“
Е, вие явно си преминал средата на реката. Аз не успях.
Въпреки, че живях в една такава подредена, цивилизована държава, много по-красива и почти без престъпност страна, но… всяка вечер сънувах хилядолетния, забравен чар на Филипополис… Улиците с ухаещите люляци в късния май и цъфналите липи на Стария град, по които обичах да скитам с часове. Ей така безцелно, с ръце, пъхнати в празни джобове, на зяй пазар или, както му казват в Америката, “window shopping“.
И всичко ми липсваше. И лютеницата, и филията с масло, и шарената сол с дъх на село, и красивата ни Природа, и специфичното осветление, и хората, и какво ли не. И слънцето, знаете ли… дори слънцето над българската земя според мен грее различно.
Но най-много като че ли ми липсваше, докато емигрантствах в Азия – камбанения звън в неделя сутрин, който ме будеше, тъй като живеех до малка църквичка в Пловдив. Дърпах пердето и поглеждах надолу към улицата. А в главата ми звучеше песента на „Диана Експрес“.
„Сутрин – светлосиня,
сутрин – детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин – пълна с нежност,
сутрин – пълна с вяра,
сутрин – пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица…“
А когато там, в странство, ме срещна една българка – не бях говорила родния си език цели три години! Мислех, разсъждавах и наум на местния език, бях се адаптирала изцяло, дори по телефона ме бъркаха с азиатка. Та, тази Елена, с която се видяхме, ми заразказва простичка история и по навик, както обичаме да правим, когато почувстваме безпомощност по адрес на нещо или някого – тя спонтанно изпсува, а аз се разплаках. Почувствах се у дома. А бяхме в безличен „fast food shop“, в центъра на милионно Токио.
*
„Такава държава не трябва да съществува… и има всички индикации, че скоро идва нейният край…“
Тя не съществува, г-н Кипров. Ние сме се примирили с това.
Останали сме в Родината, Държавата я няма. Варим компоти и лютеница на село под асмата, падаме във фандъковите дупки по столичните булеварди. Караме колите си по нагънатите като вълни нови бойкови магистрали и слушаме силно чалга с просташки послания… Защото само това ни остана.
p.s.: Аз до Америка няма да ходя, защо ми е да отивам там, имам си американска кола, тя ми стига.
Деси Цветанова
