„България представлява любопитно зрелище…“. Това споделя в бележките си за страната ни шведският пътешественик Алфред Йенсен*. Те са отпечатани през 1895 г. в кн. ІХ на списание „Български преглед“. Написаното от него, заедно със спомените на други чуждестранни наблюдатели от същата епоха, заслужава внимание и днес. Страниците с късчета мозайка от друго, безвъзвратно отминало време, свидетелстват за други обществени порядки, бит и манталитет. За народопсихология, която в ХХІ век уж сме „модернизирали“, докато жилавата ганьовщина продължава да наднича от килера. И за навлизащата в пределите ни Европа, здрависваща се учудено с нашите бит, душевност, обичаи.
Веднага искам да спомена, че Йенсен се старае да бъде точен и обективен в заснетите обществени картини и в изводите си за тях. От неговите редове лъха явна добронамереност. Разказът му за кокетните офицери с мундири и саби, за елегантните дами и изисканите господа в Русе, е преплетен и с други персонажи – фигури с мазни чалми и фесове, грациозни кадъни, „овошкопродавци“, занаятчии. Човешка пъстрота, илюстрираща новата гражданска пирамида тогава в страната. На авторът казва в същото време, че: „сравнително малко народи има, които да са си запазили първобитната хубост тъй добре, както българите. Игото, под което са били пъшкали цели векове, като че е подигнало расата и я направило по-прясна и по-чиста: яко телосложение, правилна снага, лице отворено и правилно, очи остри и живи.“
Не само физическата красота впечатлява шведския пътешественик. Той е добър психолог, който чистосърдечно и убедено споделя: „Колкото повече влизах навътре в земята, толкова по се потвърдяваше мнението ми за българския народ. Българинът е практичен и трудолюбив, търговец и занаятчия, опитен орач и ханджия. Умерен в обикновените си потреби, той знае за всичко мястото и не харчи нищо излишно. Но от друга страна не експлуатира пътникът за своя полза. Както казахме, той е недоверчив към чужденци, защото се бои, че те дохождат да му вземат занаятът: това е твърде понятно за един млад и жизнен народ, който след вековни страдания иска сега да си бъде сам и да се не дава в ръцете на висшата техника и на чуждия капитал“.
На този фон разказът включва кратки съждения за неща, които само опитен наблюдател може да види – за същността на чорбаджиите и на фанариотите. За неверието на народа към гръцките свещеници и от какво е породено то. За историческата признателност. Олицетворена със срещания и в най-малката балканска колиба лик на Александър ІІ, редом с портрета на българския княз. И не на последно място, като вид предупреждение – за идването на чуждестранни заселници. Сред които, според автора, има „килипирджии, изпаднали търговци, деградувани офицери и пр., които истина донасят един вид европейска култура, ала не от най-добрата й страна. Тия хора дохождат или да си прекарват живота ефтино, или да спечелят пари, но в всеки случай това не става за в полза на материалното и морално развитие на страната. Разкошът расте, обществото се разваля, и оргиналното, здравото и естествено доброто изчезва“.
Това се вижда най-добре в София, посетена от Йенсен през 1890 и 1894 г. Тя изглежда в очите му като „българска селска мома, която чрез немска женидба получи европейски вид и модерно облекло. Но ожурените й образи подсещат още за югославянското й (южнославянско – б.а.), произхождение“. Няма го вече дрипавият и кален еврейски квартал. Два хубави моста, украсени с орли и с лъвове, радват минувачите. Построени са нови хотели и министерски здания, поща, банка и телефонна станция. В градския парк са поставени няколко голи амурчета и други митологически статуи. Но защо, чуди се авторът, още не е готов паметникът на Левски?
Затова пък дружеството „Славянска беседа“ прави неотразимо впечатление с великолепната си сграда. С читалнята и театралния салон, в който през зимата самодейци поставят избрани сценични творби. А в двете градини полкови оркестри развличат публиката с хубавата си музика. В ремонт е княжеският дворец… „Най-голямо променение в София – отбелязва Йенсен – видях у „Червения рак“, който преди 3 години бе само проста бирария, гдето се харчеше Дреерово пиво, сега – голям ресторан – „според всичките изисквания на модерното време“. Немците се умножили в София и – жаждата с тях“. По улиците се разхождат, както едно време, едри черногорски гавази. Скитат тълпи цигани – хамали и ваксаджии, с дървени сандъчета под мишница, и всякакви други забързани люде. А сред тълпите пъстреят уханните петна на бомонда: елегантен, весел и безгрижен. Градът е с много лица, но, както пътешественикът справедливо отбелязва, София не трябва да се отъждествява с България.
Как е по другите места? Каква е спецификата в старата столица? „Още на часа 5 сутрин ме събуди един заглушителен шум на улицата: биволи, волове, магарета, конье, овце, свини и гъски се разхождат в дълги върволици през тясната и крива каменна улица. Всички канят с стоката си. В берберниците пекат на скара малки „бифтеци“ за почитаемите мющерии; сарафите пазят за лов зад своите стъклени долапчета, а в отворените дюкяни седи занаятчията с игла или чук в ръце. Българският труд се вижда навред. Когато селянките дойдат в град с жито или друго и седнат да го продават, постоянно въртят вретеното и предат с удивителна сръчност – макар тъй примитивно. Но подир обед, кога запече силно слънцето, българско Търново става мъртъв град. Дюкяните се затварят, а в работилниците калфите лежат и почиват на сянка. Всяко движение спира за няколко часа, и през това време само се яде и спи. Само глухият глас на лимонададжията се чуе още“. Над всичко се извисяват руините от различни исторически епохи и къщите, все така амфитеатрално, се оглеждат в Янтра. Като авторът с право припомня думите на Молтке, че този град е романтичен и вратоломен. Защо ли..?
Пътеписът, верен на жанровата си характеристика, трудно може да бъде преразказан от друг човек с очите на своя създател. Той просто трябва да бъде прочетен с отворено сърце. Какви са достойнствата на „Пътни бележки от България“, родени под перото на Алфред Йенсен? Днес наистина малко странно звучи встъплението, поставящо акцент върху „културното значение на европейския милитаризъм“. Основано, когато липсва друг избор, върху предимствата на военната сила пред дипломацията, религиозните ценности, стоицизма. Това е теория, която няма как да не се породи от близки все още барутни спомени, многочислени жертви и прекроени граници. Затова пък в целия текст отсъства предварителната, демонстративна убеденост на други чужди пътешественици и наблюдатели, че се намират в див и изостанал край на света. И от тази позиция трупат само негативни впечатления като доказателство за правотата си и за критичното си отношение към видяното. За разлика от шведския пътешественик, част от тях не разбират историческите предпоставки, върху които израства нова за своето време балканска държава. Чужд им е и социалният пейзаж. Там съзират единствено ориенталска пъстрота, примитивизъм, груби отношения и дистанцираност към непознатото.
Йенсен опознава страната ни с любознателност и доверчивост, които му позволяват да вникне непредубедено в богатата й същност. Да открие и сподели очевидното: че тя постепенно загърбва негативите от чуждото господство и преоткрива националната си идентичност. Че народът е запазил в историческите превратности своите морални добродетели и несъмнено ще прекрачи с тях в бъдещото време. А още – че традициите на патриархалното при него са съвместими с новите потребности на столетието и хората ще продължат по верния път за собственото си добруване. „Българите са пъргав, здрав, пестовен и работен народ – затова се убедих при двукратното ми преминуванье Балканът. Балканът беше огнище за политическо освобождение, и той пак може да бъде огнище за едно обществено възражданье на българския народ, който с благодарение приима добрите произведения на Европа, ала презира нейните фалшиви главни и червиви плодове. И в тоя смисъл нека България остане вярна на девиза си: България за себе си!“ – казва Йенсен. Това дори днес това звучи добре…
Георги Н. Николов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Алфред Йенсен (1859-1921) е шведски писател, пътешественик, университетски преподавател. Завършил е Славянска филология в университета на Гьотеборг, където по-късно преподава руски език. Изучавал е няколко славянски езика. Йенсен пътува из Балканския полуостров, посещава Черна гора, Сърбия и България. Като най-добър познавач на славянската литература, той е бил избран за член на Института за Нобелова награда. Превеждал е на шведски език творби на Христо Ботев, Пенчо Славейков, Иван Вазов. През 1891 г. излиза книгата на Алфред Йенсен „Христо Ботев, български поет на свободата“. Две години по-късно, през 1893 г. Йенсен превежда романа „Под игото“ на Иван Вазов (който остава неотпечатан). Той превежда и „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, която излиза през 1913 г. Същата година Алфред Йенсен предлага кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература. През 1918 г., под редакцията на А. Йенсен и М. Еренприс, излиза сборникът „България“, в който са включени творби на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Ю. Тодоров.
.
