Време е да счупим глупавия мит, че българите в чужбина са безвъзвратно изгубен ресурс
.
Материал на в. „Капитал“
„Вие луди ли сте, бе.“ Това чуват вместо „добре дошли, откога ви чакаме“. Те са между 20 и 40. Дипломите им са от по-добрите университети на Западна Европа и САЩ. В CV-то им впечатляват имената на предишните работодатели – Google, Amazon, Unilever, Procter & Gamble, Goldman Sachs, McKinsey & Co.
Нямат нито една рационална причина да са тук. И никак не се вписват в пейзажа, скапан от корупция, цинизъм и цигарен дим. Не мрънкат и не се оплакват. „Не става“ и „не може“ за тях не са опции. Фокусът е върху какво умеят да правят и какво имат желание да свършат. Важни са им малките неща, които правят живота тук приятен – непринуденото общуване, подкрепата на семейството. Виждат възможности там, където сме свикнали да виждаме пречки – че е хаос, в който трябва да подредиш всичко сам, че има толкова неразработени области и толкова много да се върши, че няма как да ти стане скучно. Че имаш място да рискуваш, да експериментираш, да се проваляш. Тук са с нагласата да правят нещо смислено и полезно на мястото, което са наричали свой дом.
Българите, завърнали се от чужбина, са екзотични птици. Първо, за двадесет и няколко години свикнахме, че движението е отвътре навън и обратното изглежда неестествено. Второ, бяхме ги отписали. За тях се мисли като за онези един милион хора, които ги няма. Които се спасиха, а ние останахме да се борим с вятърни мелници. Липсата им нанесе трайни вреди върху икономиката, обезкръви цели сектори и образува неблагоприятна демографска структура, в която остаряващите стават все повече от работещите, а резултатът от изборите винаги се джурка в едни и същи от три до пет комбинации. И трето, дори не можем да плеснем с ръце „връщат се“, защото все още твърде много други избират да си тръгнат.
Така сме привикнали да мислим за българите от чужбина. И грешим. Всъщност в огромната пропаст, която зее в отношенията между България и българските емигранти, се крият ужасно много пропуснати възможности. Които съвсем не е късно да наваксаме.
Защото макар да не са физически тук, присъствието им в страната е осезаемо. С намаляването на преките чуждестранни инвестиции българите, които живеят в други държави, се превърнаха в почти най-големия инвеститор в страната. Паричните потоци от емигранти възлизат на 744 млн. евро за миналата година и представляват 2% от БВП на България. Тези средства са източник на чуждестранна валута, увеличават националния доход, финансират вноса и допринасят за платежния баланс. Според доклад на Института за пазарна икономика емигрантските пари са и мощно средство за слабо развити региони, където цели семейства се издържат и потребяват благодарение на тях. Има обаче огромен потенциал да превърнем тези средства от социални помощи в инвестиции, които създават стойност.
По примера на страни като Ирландия, Шотландия и Израел, чиито граждани в чужбина са глобални посланици на своите държави, а уменията и контактите им се връщат под формата на бизнес.
Защо са важни българските емигранти
Дългосрочният ни растеж като икономика и общество зависи от три неща – инвестиции, човешки ресурси и технологии. Като работна сила и качество на кадрите обаче значително изоставаме, отбелязва икономистът от Industry Watch Красен Йотов. Всъщност в момента България дори губи инвеститори в полза на Румъния просто защото няма кой да работи.
За да създаде условия на хората да остават в страната обаче, България има нужда от стабилна и предвидима бизнес среда, която гарантира правото на собственост, от работеща съдебна система и ефективни здравеопазване и образование. С други думи, всички важни и трудни реформи, в които се проваля правителство след правителство. Докато чака да се появят съвестните и смели политици, които да ги случат обаче, България има два силни коза, с които може да навакса изоставането си – умните и амбициозни българи в чужбина и индустриите с голям потенциал за растеж като IT и аутсорсингът, които могат да привличат и висококвалифицирани чужденци. И двете са от ключово значение, ако се стремим да бъдем отворена икономика, която се възприема като инвестиционен център в региона.
„Факт е, че държавата е абдикирала от българите в чужбина и дори битува отношението сред държавната администрация, че е по-добре те да си останат там“, констатира Георги Брашнаров, председател на Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ). Той наблюдава, че „изтичащият“ поток от хора в последните години е започнал поне минимално да се балансира от „входящия“ поток към България. Балансът обаче е крехък – „абсолютният реваншизъм, както и инфантилизмът във всяка публична проява както на управляващите, така и на опозицията, кара хората отново да са тревожни и да се появяват първите лястовички, които да искат отново да си тръгнат“, отсича Брашнаров.
„Държавата трябва да осъзнае, че има много българи, които живеят в чужбина, правят смислени неща и не са престанали да бъдат българи“, отбелязва и Асен Василев, който беше министър на икономиката в служебното правителство и самият той преди няколко години се върна от САЩ. Според него мисленето „те заминаха, а ние останахме“ е непродуктивно, защото на практика една трета от работоспособните българи живеят в чужбина. „Тоест всяка разпоредба трябва да се приема с мисълта, че 30% от евентуалните й потребители живеят в чужбина. Докато това не се промени като мислене, аз не виждам как ще започне да се изгражда доверието, за да се завърнеш. Държавата трябва много сериозно да се замисли как се отнася към най-големия си чужд инвеститор – българите в чужбина“, отсича той.
Същият акцент постави и изпълнителният директор на „Агрополихим“ и експат в България Филип Ромбаут по време на годишната среща на „Капитал“ на бизнеса с правителството. Той живее и прави бизнес в България от 17 години и смята, че върналите се през последните години българи са най-доброто, което се е случило на страната. „Трудно е, дори, бих казал, невъзможно само хората, които са останали тук с цялото си наследство от времето на социализма, да променят България и да я движат напред. Аз например имам много приятели – българи, които се върнаха в периода 2008-2009 г. и с тях е изключително приятно да се работи, защото те мислят различно. Това, разбира се, не означава, че няма качествени хора и тук, които никога не са напускали страната, но истинският прогрес идва, когато двете неща се комбинират“, коментира Ромбаут. Според него дори не е нужно да сравняваме обемите на изтеклите мозъци с обема на върналите се, защото не това е важният показател. Важното е какъв е приносът на тези, които се прибират. „Не можем да сравняваме многото напуснали хора с връщането на един умен човек тип Бил Гейтс за България например. Не ви трябват милиони хора, за да оправите една държава, нужни са една критична маса от 100 – 150 сериозни хора, които могат да направят разлика.“
.
„…Не ви трябват милиони хора, за да оправите една държава, нужни са една критична маса от 100 – 150 сериозни хора, които могат да направят разлика.“ Абе направо само един Джон Голт и е оправена работата. Или поне почитателите на Айн Ранд така си мислят. Та статия дето се опитва да критикува абдикацията на държавата от тези от нас които напуснаха, де факто също абдикира милион Българи в полза на „100-150“ души отбран „елит“. Все едно юпитата на царо не им бяха достатъчни. Да ме извинява Иво Прокопиев и „Америка за България“ която финансира този вид статии, но точно този „елит“ който визирате, и който е олицетворен от Дянков, ще стопи и малкото човешки капитал който е останал. Тогава ще има само 100-150 вожда и нито един индианец. Аман от елитизма на Рандроидите-пребоядисани номенклатурни чада.
Това, което пропускате, е изключителната алчност на българските банкстери, „бизнесмени“ и мафиоти, както и на техните „демократични“ партньори от Изтока и Запада, или по-конкретно – от Запада и Изтока.
Работещият българин, стиснат за гушата от тези „работодатели“, и на първо място от „своята“ „държава“, получава дву-три-кратно по-малко възнаграждение за труда си, отколкото би трябвало според изработения от него съвкупен обществен продукт – поне това показва сравнението с положението в онези държави, чийто брутен обществен продукт е горе-долу съответен на българския.
Добавете и изкуствено налаганите „пазарни“ (всъщност – картелни) цени на горива, електроенергия, стоки от първа необходимост – преди всичко жизнено важните хранителни – и ще разберете защо всеки що-годе стойностен българин е или се готви да избере да обогатява с труда и таланта си и без това богатите „бели“ държави…
И в основата на цялата тази иначе трудна за разбиране от нормален човек картина стои онова, което някога беше „съкровената мечта на Дочо Булгуров: да влезе в списъците на НОМЕНКЛАТУРНИТЕ КАДРИ…“ (Георги Мишев, „Бозайници“, стр.162 – С., „Профиздат“, 1982 г.).
Така ще бъде дотогава, докато България бъде оставена от Запада и Изтока в ръцете на комунистическата НОМЕНКЛАТУРА – безразделно господствуваща вече 70 години.
Който не е съгласен – нека опровергае тази видима и от децата ситуация…