Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
БАТЕ ОГНЯН
.
Съборът в Долни Богров („Негостолюбивото село“ на Иван Вазов) традиционно се провежда на 24 май.
Долни Богров е селото на майка ми Борка /1/. Всяка година на празника на св. св. Кирил и Методий се събирахме в нейния роден дом, за да се видим, да се чуем, или най-общо казано – да не се забравим с родата. Понякога водехме и приятели.
Беше някъде след 1981 г. Бях поканил двама колеги – хоноруваният асистент по Административно право Атанас Димитров Александров (Наско /2/) и старши научния сътрудник по Морско частно право от Правния институт Огнян Георгиев Вартоломеев.
По време на разговорите около обилната трапезна маса стана дума и за училището в селото, което години наред е било ръководено от вече наближаващия деветдесетте бай Трайко Дàскало. С него бяхме и близки роднини – майка му баба Дона и баба ми Тодора /3/ бяха сестри.
Реших, че е редно да окажем почит на престарелия Дàскал, и тримата колеги се запътихме към центъра на селото, където живееше старият учител.
Посрещнаха ни, предложиха ни „по чашка“ и се заговорихме. По едно време се сетих, че следва да представя колегите си на домакините. Когато споменах фамилията на Огнян (Вартоломеев), Дàскала сякаш се сепна и се вторачи в него:
– Случайно да имате нещо общо със Самоков?
– Там съм прекарал детството си – беше отговорът.
– А с Георги Вартоломеев?
– Той е баща ми…
Онова, което последва, кара и днес кожата ми да настръхва и сълзи да напират в очите ми.
Старият човек скочи като изхвърлен от пружина от миндера, на който беше полегнал, сграбчи ръцете на Огнян и започна да ги целува.
Ние с Наско гледахме и нищо не разбирахме. Едвам успяващ да озапти вълнението си, престарелият Дàскал след минута-две ни извади от вцепенението:
– Значи ти си син на моя учител и директор в Самоковския колеж за детски учители?! Доживях да срещна детето на човека, който ми даде професия и хляб… Жив ли е баща ти? А майка ти?
Постепенно духовете се поуспокоиха, но разговорът все се въртеше около хората и събитията отпреди три четвърти век. Сутринта бях чел поредните глави от „Еклисиаст“ и бях попаднал на тази мисъл: „Добро име струва повече от скъпоценно мѝро“ (7:1).
Наистина, нищо не можеш да отнесеш в (отвъдното), но немалко можеш да оставиш (на този свят).
И Дàскала, и Огнян отдавна ги няма сред живите. Но споменът се е запечатил дълбоко в паметта ми. Случайна ли беше тяхната среща? Или идваше да ни подскаже, да ни припомни някои полузабравени, но непререкаеми истини за човешкия живот – кратък, но все пак даващ шанс на мъдрия да постъпва така, че поколенията след него да не се срамуват, а да им бъдат целувани ръцете. („Пусни хляба си по водата, за да го намериш след много дни“ – Еклисиаст (11:1)).
Започнах с този обширен увод, за да стане ясно на бъдещия читател откъде тръгва биографията на една харизматична личност като „бате Огнян“. Свише беше получил повече от обичайното, а и нещо повече – като наследство от родители. Но на кой от тримата слуги, удостоени с талант от Господаря, да го уподобим?
Несъмнено не на онзи, който загърби поверения му талант. Доказваше го огромната му ерудиция, която впечатляваше докосналите се до дълбочината на виртуозно демонстрираните знания, владеенето на няколко чужди езици, апломбът, с който поднасяше категоричните си заключения по теоретични и житейски въпроси.
Та има ли друг преводач на „Затворниците от Алтона“ на Жан-Пол Сартър, за когото самият автор да е казал: „Преводът на Вартоломеев е най-сполучливият от всички преводи на чужди езици“?!
Или кой е успявал „да скрие топката“ на цвета на българския дипломатически корпус по въпроса за „Голямата екскурзия“? Беше през 1986 г. Министерството на външните работи го беше поканило да изнесе лекция за историята на българо-турските отношения по повод на т.нар. „Възродителен процес“. Говорѝ два часа – без записки, без предварителна подготовка. Последвалите изказвания особено на по-стари и опитни дипломати – затвърдиха впечатлението за разнобой в българската политика по въпроса. Това бяха обективни обстоятелства, но и научната им обосновка не беше за пренебрегване. Развитието на събитията потвърди правотата на хората, противопоставили се на прибързани, де-факто задкулисни, действия.
Но не върви да бъде приравнен и към най-разумния слуга, който към дадените му пет таланта беше добавил с усилията си нови пет. Написа само две книги, и то „с триста зòра“. Класическият му труд за транснационалните корпорации едва ли щеше да види бял свят, ако не бяха самоотвержените усилия на съпругата му, превърнала се в стенограф, машинописка, коректор и редактор. Разбира се, солидната стипендия на Фондация „Константин и Зиновия Кацарови“ /4/ също допринесе за успеха на „предприятието“.
Изборът на темата само на пръв поглед изглежда каверзен за времето си. Последвалите двадесетина години по-късно промèни в т.нар. „социалистически лагер“ показаха, че е имало и хора, които са следели внимателно икономическите тенденции и съпътстващите ги неминуеми политически промени. Подозрението логично пада върху някои интелектуални среди в службите за сигурност, контактите с които той (Огнян) не криеше – напротив, в тесен кръг дори демонстративно ги подчертаваше.
Изглежда нашият герой би следвало да бъде уподобен на втория слуга, който все пак беше добавил нещо от себе си към дадените му свише таланти. При него имаше някакъв своеобразен баланс: колкото талантлив, толкова и ленив. Правеше-струваше, все гледаше да прехвърли товара на нечий чужд гръб. Това нерядко му се удаваше благодарение на вродената му харизма да пленява събеседника не само с компетентност, но и с фин аристократизъм.
Така беше успял да завърти и ума на Дафина Жекова – по него време дипломат от кариерата с успешна мисия в далечна Индия. Разведе жена, по-стара от него с няколко години, омъжи я за себе си и подчини живота ѝ на своите капризи.
Дъщеря на Димитър Жеков от Кòтел – вѝден за времето си партиен деятел, Дафина беше далеч от харизматичността на съпруга си, но го превъзхождаше по амбициозност. Както споменах по-горе, трудовете му щяха да останат само в сферата на намеренията, ако не беше нейната настоятелна упоритост да се материализират на белия лист.
Грижата за дъщерята Десислава и сина Георги също не беше сред приоритетите на бате Огнян. С едно изключение – близкото му приятелство с американски банкер осигури следването на щерката в католически колеж в Щатите още по времето преди 10 ноември 1989 г. Всички други грижи по семейството лежеха върху плещите на Дафина.
Тук се налага да отворим скоби за един кусур, който в края на краищата преждевременно съсипа живота на тази неординарна личност: пристрастяването му към „чашката“.
Не беше типичен алкохолик. Не се наливаше. Но пиеше в течение на часове – някак си сякаш през сламка. Почти не се хранеше. Предпочиташе червено вино, но не отказваше и на бяло. Конякът и уискито също бяха в репертоара му.
Алкохолните му пристрастия бавно, но сигурно го отделяха от съпругата и децата. Беше построил – по линията на „голèмото дубрỳтру“ на БЗНС /5/ (традиционно, по бащина линия, се водеше „земеделец“) разкошен мезонет в престижния квартал „Лозенец“, но през последните години живееше при майка си в тесния апартамент на ул. “Доспат“ 42.
Носеха се слухове за злоупотреба със студентски труд при строежа на мезонета, но всичко се размина без усложнения. Не знам нищо конкретно по въпроса, но не бих се учудил, защото той беше майстор в прехвърлянето на задължения на чужд гръб, вкл. и на моя. Примери? Аспирантите му Камал Абдел Карим Юсеф Кубаа /6/ (Палестина), Латиф Хумади (Ирак) Мария дел Пиляр Беняран Бурастеро (Чили) де факто бяха акредитирани за всичко към мен. Огнян пък се задоволяваше с почерпките, които неговите официални подопечни му предоставяха – всеки според финансовите си възможности…
Този „анонимен“ алкохолик наистина изпитваше наслада от пиенето. Правеше го табиетлийски. Вероятно пълното въздържание от консумирането на спиртни напитки, стриктно провеждано от родителите му, е тригерът, включил този забележителен пиетет към градусите у единствения им син.
Няма да забравя с каква радост награби 20-литровата пластмасова туба, с която някакъв негов задочен студент го беше обдарил в Мелник (бяхме там по повод 80-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание). Също и в Рим, където тайно от съпругата си за два дни изпи пет литра червено вино.
Синът на Георги Вартоломеев не беше лишен от самочувствие. Чувал съм го да казва по адрес на свой колега, че за разлика от него, който при пръкването си на белия свят бил видял кравешките лайна на плетището в селския им двор, той – Огнян – е отворил очи пред огромната библиотека на баща си, директор на учителски колеж, виден земеделец и дипломат. (Впрочем, въпросният колега – партиен секретар на Правния институт, когото Огнян ненавиждаше, след „промените“ създаде Юридическия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски“ – откъдето мутри-нувориши и мафиоти – си пазаруваха дипломи „на килограм“.)
Ако беше роден в Древна Елада, най-подходящото местожителство за Огнян щеше да бъде полумитичният град Сибарис /7/. Единствено дете на родители от средната класа, нелишаван от нищо в детството си, той спонтанно се чувстваше някак си както над околните, така и над обстоятелствата. Нямаше как аристократизмът му да не страда от собствената си родилна болест – презрение към „черния“ труд, консуматорска нагласа и подчертан афинитет към удоволствията (което, впрочем, и изигра ролята на палач на тази обществена прослойка).
Имаше чин от марѝната – струва ми се, капитан. В тази връзка – една трагикомична случка. По време на някакви военноморски учения на Варшавския договор бил мобилизиран в щаба на обединените флоти на соцдържавите от черноморския регион. Руският адмирал водел със себе си и своята красива любовница. Застаряващият морски вълк я бил легендирал като лична секретарка. Младата рускиня „хващала окото“, и на прощалния банкет (на който Огнян присъствал в качеството на преводач), когато хубавицата вече си тръгвала, нашенският мераклия – вероятно подпийнал като всички останали – се пресегнал и я плеснал по задните изпъкналости… Разминало се без военен съд – все пак и адмиралът не е бил „в рамките на бойния устав на флота“ – само с три дни в карцера (за изтрезняване).
Като аргумент срещу противниците си – рабфаковски професори – използаше дори любовните си подвизи. „Да свàли главната актриса от „Слънцето и сянката“ (филм на Рангел Вълчанов), пък тогава да си ги мерим“ – нервираше се по повод някоя неколегиална забележка.
Истината е, че го недолюбваха. Стараеха се максимално да спъват развитието му. Няма да забравя как долнопробно се опитаха да провалят втората негова монография.
Пръв при обсъждането взе думата директорът на Правния институт проф. Живко Сталев /8/ – макар че елементарната етика изисква в такива случаи ръководителят на съответното научно звено да се изказва последен. Бях смаян от фразата, с която Сталев откри заседанието:
– Макар да не съм чел книгата на колегата Вартоломеев, смятам, че не следва да бъде отпечатвана…
За чест на катедрата всички – с изключение на едногò – застанахме зад стойностния труд на автора, и инсинуацията на директора не проработи. Книгата видя „бял свят“. Посветих ѝ рецензия в едно юридическо издание.
Не мога да преценя дали беше провокация или спонтанно избухване на съвестта, но отвреме-навреме доста остро се изказваше срещу режима. Споделяше, че престъпленията на комунизма в Русия и особено в Украйна няма да се разминат току-така. Имаше предвид Голодомора, отнел милиони човешки животи.
„Отиде си“ почти незабелязано. Спомням си, че на 5 май след обяд разменихме няколко думи по телефона. А на Гергьовден вече беше „отпътувал в отвъдното“. Десет години по-късно го е последвала и съпругата му.
Минорната гама не ми е прѝсърце. Ще ми се да завърша разказа с нещо весело – все пак бате Огнян обичаше и да се шегува – не дебелашки, а фино и вкрадчиво…
Главният редактор на органа на ЦК на БКП в-к „Стършел“ – детският поет и писател Асен Босев – публикувал поема, в която между другото се възторгвал:
Гледа Ботев и се чуди:
– Кой народа ни пробуди?
– Кой му даде свободата?
Отговарят сто плаката:
– Бе-Ка-Пе! Бе-Ка-Пе!
На другия ден главният редактор намерил на бюрото си лист, върху който с печатни букви се мъдрел следният текст:
Гледа Босев и се чуди:
– Кой на този пост ме гуди?!
– Кой ми даде таз заплата?!
Отговарят сто плаката:
– Бе-Ка-Пе! Бе-Ка-Пе!
Подозрението паднало върху групата зевзеци от рубриката „Сол-пипер“. Последвало незабавното им изгонване от „Стършел“ и закриване за вечни времена въпросната рубрика.
Огнян Вартоломеев бил един от потърпевшите…
Николай Гусев
_________________________________________________________________
/1 /Вж. „Майка ми“.
/2/ Вж. „Наско“.
/3/ Вж. „Дядо Трайко и Баба Тодора“.
/4/ Създадена през 1969 г. в Женева от големия български юрист проф. Константин Кацаров, автор на биографичната книга „60 години живяна история“.
/5/ В този блок на Огнян му бяха „отпуснали“ последния етаж, а той беше приспособил припадащата му се част от тавана като библиотечен кът, където се спасяваше от семейната суматоха.
/6/ Вж. „Камал Абдел Карим Юсеф Кубаа“.
/7/ Сибарис или Сибарида (Sybaris, на старогръцки: Σύβαρις) e древен гръцки град на източния бряг на Калабрия на Тарентския залив в Южна Италия. Жителите му били известни като изключителни привърженици на живота за удоволствие, но не и за тежък труд. (Уикипедия)
/8/ Вж. „Сталев и син“.
