Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
БЕЗПАМЕТСТВОТО НА ЕДНО СЕЛО
.
Да четеш български вестници по времето на „социализЪма“ си беше празно губене на време.
Западните вестници и списания пък бяха недостъпни – по „идеологически“ съображения. Изключение правеха медиите на „братските“ компартии. Така се абонирах за органа на френската компартия “Humanité Dimanche” – за делничното издание нямаше да ми стигне тримесечната заплата.
Единствените що-годе читави български списания бяха в сферата на научнопопулярните – „Космос“ и „Наука и техника за младежта“. Подобни бяха и руските „Наука и жизнь“, „Знание-сила“, „Техника-молодëжи“, „Юный техник“, „Вокруг света“. Разбира се, бях абонат на всичките.
И за още други. Например „Неделя“, „За рубежом“. От тях научавах за света, макар и най-често „между редовете“.
Особено, когато Михаил Горбачов се появи на сцената и провъзгласи прословутата „Перестройка“. Сега ще кажа нещо, което буквоедите може да окачествят като „ни в клин, ни в ръкав“. Впрочем, типично за хора, не дочели докрай нито един разказ на Алън Едгар По…
Именно в „Неделя“ срещнах полушегата-полуистината, разказана от съветски публицист, която преразказвам по памет.
„За културата на един народ съдим по състоянието на… обществените тоалетни и гробищата“.
Обществените тоалетни у нас са вън от всяка критика. Дори и след отдаването им под аренда преимуществено на мургави „бизнесмени“, нововъведенията стигнаха до „прибиране“ на все по-растящи такси (10-20-30-50 стотинки) за „ползване“.
В същия материал на въпросния брой на „Неделя“ се описваше трагикомичния случай на турист в Ню Йорк – съветски гражданин „от републиките“, който бил принуден от законите на човешката природа да посети американска обществена тоалетна. Шашардисан от блестящата чистота и парфюмно ухание, човечецът в един момент си помислил, че се намира във важна държавна институция, и се обърнал почтително към обслужващия персонал с молба да му се предостави политическо убежище, и то в това прекрасно място…
Смешно, нали?
Стига да не беше трагикомично.
Нашият случай беше малко по-различен.
Отнасяше се за старото гробище на селото. След многократното (механично, поради преселването на огромни човешки маси от провинцията) увеличение на населението, мястото на „последния пристан“ се оказа тясно от един момент нататък. Властите определиха нов, обширен терен в „Ливагьето“.
Преди двадесетина години столичната община реши „да облагороди“ старото гробище. Дадоха срок на живите да изровят костите на своите мъртъвци и да ги препогребат в новия гробищен „парк“. Не всички обаче го направиха. Под асфалтовите алеи бяха запечатани тленните останки на мнозина.
Но изглежда това светотатство се беше сторило някому недостатъчно. Оставям настрана тъжния факт, че дечурлигата, които не знаеха за предишната битност на „площадката“, си устройваха там забавления (та нали уж възрастните „народни избраници“ бяха известени, че сградата, в която заседават, е вкопала основите си в антично гробище – и въпреки това продължават „да коват“ закон след закон върху древни кости).
Не, тук казусът е подобен, но малко по-различен.
Ежегодният Кръстовденски събор привлича като магнит многобройни амбулантни търговци, майстори на захарен памук, дребни собственици на панаирски атракциони (люлки, въртележки, стрелбища и пр.). В някакъв момент пространството пред читалището се бе оказало недостатъчно да побере всичката тая менажерия – и някому от управата му скимнало да премести събора в отсрещния „парк“ – старото гробище. И се почна една… с музики, хорá и екзалтирани викове на деца и подпийнали възрастни.
То бива-бива, ама да играеш хоро върху гробище, па макар и бивше… Пък да бяха поне само „прѝкари“ (нови жители, дошли от провинцията), а то – и местни…
Така – две-три години. Докато един ден отидох при „кметицата“ (всъщност – назначаем помощник – общински чиновник) г-ца Елеонора Минкова. Казах ѝ, че е гнусно да се прави панаир върху гробище, па макар и бивше.
Още повече, че има къде-къде по-подходящи места, например общинските герени.
На следващата година съборът вече беше дислоциран на Гусевия герен. Обширното пространство привлече десет пъти повече „атракции“ – за радост на най-малките.
Позорът обаче си остава.
И е показателен за безпаметството на населението, постоянно претендиращо да го назовават не как да е, а като Народ.
Не само за едно довчерашно село (квартал на столицата от 1959 г.), играло хоро върху гробище (днес – паркова площадка).
Може би и затова някогашната горда държава България бидé принизена до равнището на географско понятие…
Как мислите?
Мислите ли?
.
Николай Гусев
