Разказ от Владимир Георгиев
.
– Кога ще престанеш най-сетне? – питаше я мъжът, свил се на кълбо върху един стар дървен стол в хола. – Знаеш, че те обичам, всяка твоя изневяра ме докарва до лудост, не издържам. Моля те, престани да ме измъчваш…
Гледаше пода, говореше сякаш на себе си, главата му леко се поклащаше. Този човек беше в беда.
Тя го погледна, приближи се и го погали по главата:
– Защо им вярваш? Това са същите хора, които ни завиждат. Те сеят тези слухове, сигурна съм. Нали знаеш, който сее ветрове…
– …жъне бури. Да, знам, но няма дим без огън, нали?
– Стига с тези поговорки. Какъв е смисълът? Просто трябва да вярваш на мен, а не на другите. Я се погледни!
Тя го хвана под рамото и го повдигна леко. На една от витрините на холната гарнитура имаше огледало. Придърпа го към него.
– Виж какъв си хубав! Как мога да те сменя с друг?
Той се погледна и му стана още по-тъжно. Приличаше на центрофугиран.
Тя го целуна по бузата.
– Иди да се изкъпеш. Може да не се бръснеш. Аз през това време ще приготвя кафе, а може би и още нещо…
Той завлачи чехлите си към банята, като пътьом сваляше бавно блузата. Косата му беше щръкнала, очите – червени, човек би помислил, че е бръкнал в електрически контакт. Пусна студената вода на душа и започна бързо да си масажира тялото – така лекуваше нервите си от много години, помагаше му.
– Този път е сериозно – каза тихо тя по телефона. – Сега е в банята, не чува нищо. Виж какво, трябва да престанем да се виждаме известно време… Не, не е това. Надушил е нещо, вероятно пак оная, твоята, се е раздрънкала. Добре. И аз те обичам.
Пиха кафе. Мълчаливо. Тя разгледаше списание, той гледаше през пердетата. Бе есен, тъжна и унесена, но мека и още жизнена.
– Искаш ли да се поразходим? – попита я.
– Моля?
– Да излезем навън, виж колко е хубаво.
Тя остави списанието настрана. Искаше да е мила, но всъщност й бе ужасно досадно. Седна на коляното му.
– Като преди време ли?
– Да, помниш ли?
Целуна го и разроши косата му.
– Рошав си по-секси. Нали знаеш, че съботата ми е любимият ден?
– Разбира се. Той е любим и за мен.
– Но точно в ден като този всеки има право да прави, каквото си поиска. А аз не искам да се разхождам – тя стана и отново взе списанието. – Днес ми се мързелува. Кой знае, по-късно може да се видя с Нели.
– Вече те ревнувам и от тази Нели, Нели!
– Да, освен че сме съименнички, ние винаги намираме за какво да си клюкарим. И ти трябва да си намериш приятел, може да ходите заедно на риба или нещо такова.
„Да, сигурно наистина трябва” – той отдавна мислеше за това. Всъщност се надяваше Нели да е неговият приятел. Това нямаше как да стане. Пък и не бива да очаква толкова много, достатъчно е, че му позволява да я обича. Не може да изкористява любовта в приятелство, това си е жива експлоатация.
Облече се и излезе. „Купи кафе на връщане!” – каза му тя.
„Хората се чудят как да намерят време, за да бъдат по-често и по-дълго заедно, а ние обратното – каза си. Не, може би това е нормално. Все пак почти всеки ден сме заедно, не бива да е така, ще си омръзнем. Но на мен ми е приятно да съм с нея, не мога да й се наситя, толкова е интересна, забавна, красива. Дори не искам да мисля за недостатъците й. Да, обича да се заглежда в мъжете, те също я зяпат, но как да е иначе, като е толкова хубава?“
Той вървеше из парка, не забелязваше нищо, вглъбен в мислите си за Нели. Наоколо деца гонеха топки, последните подвижни маси за сладолед приканваха минувачите, а красиви млади майки се заглеждаха в рошавата му глава и се чудеха защо ли е яхнал мислите си, вместо да яхне нещо друго.
„Сигурно причината е в мене. Скучен съм. Едва ли е особено приятно някой да стои до тебе и да ти демонстрира чувствата си непрекъснато, да го имаш като сешоар, като удобна вещ за многократна употреба, от онези, дето са вечни – грозни са, не са и много красиви, но са удобни и вършат работа. Звучи ужасно…“ – Просто трябва да направи нещо, може би да си смени работата, за да изкарва повече пари, или просто да пусне дълга коса, може би наистина трябва да започне да излиза с приятели… Приятели. Кои приятели? От тези, дето заглеждаха жена му ли? Или онези, които му се присмиваха, че откакто се ожени, не е мъж на място, а е мъж на жена си.
– Здравейте – усмихна се насреща му една позната. – Хубав ден, нали?
Не я позна. Да, лицето й му напомняше нещо, нещо важно, нещо, което не биваше да забравя… „Купи кафе на връщане!” А, да, това беше продавачката в магазина. Не можа да я познае навън.
– Извинете – сконфузи се. – Аз понеже само в магазина…
– Вие сте единственият мъж в квартала, който пазарува сам – продавачката, изглежда, беше в чудесно настроение, защото се поклащаше цялата, докато говореше. – А сега виждам, че сте и единственият, който се разхожда сам в парка.
– Аз понеже – пак заекна – така реших… да изляза. Затова.
– Нали няма да възразите, ако ви придружа? Какъв прекрасен ден!
Тя вървеше всъщност в противоположната посока, но очевидно когато човек се разхожда, посоката не е задължителна. Това е парк, а не улично движение. Дори и светофари няма.
В магазина някои стоки се продаваха с намаление, стига да си купиш една специална карта, като редовен клиент. Той си беше купил такава карта още веднага, щом се нанесоха с Нели в квартирата наблизо, но все я забравяше. Точно тази продавачка винаги, ама винаги му услужваше с нейната собствена карта, за да ползва отстъпката. Беше добра жена, но той така и не запомни името й. Всъщност истината е, че името й не го интересуваше – то беше изписано върху баджа на ревера й.
Седнаха на една пейка близо до изкуствено езеро, в което ниски зелени храсти плуваха като крокодили отгоре. Една жаба квакна унило и спря. Слънцето припичаше. Някакъв старец бавно разплиташе кордата на въдицата си, нагласяше очилата си ту наляво, ту надясно, явно не виждаше добре. „Дали да не отида да му помогна – каза си. – Той може да ме научи как се лови риба. Може да станем приятели и да отидем да хвърляме въдиците в някой язовир или река, не в тази локва тук.” Усмихна се на себе си. Докъде бе стигнал – да търси у всеки странник човек, който е готов да му стане приятел. Нещастник.
Тя хвана погледа му.
– Този чичко го е закъсал здраво – каза, скочи и се затича към него.
Проследи я с поглед. Не беше забелязал досега, че в тези сини джинси е много сладка, досега все с престилка я беше виждал. Тичаше като момиче, закъсняло за училище. Отиде при стареца, заговори го нещо, засмя се, взе кордата от ръцете му и я развърза. После оправи плувката, увери се, че има червейче накрая, и му даде той да хвърли, да се знае кой е риболовецът.
– Обичам да ходя на риба – каза тя, когато се върна. – С баща ми ходехме всеки уикенд на реката край града.
– Хубаво ли беше? – всъщност наистина го интересуваше.
– Много. Много хубаво беше – тя загледа пред себе си. – Това бяха най-хубавите години в живота ми. Правехме си нещо като пикник.
– Ядяхте рибата, която сте уловили, така ли?
– Всъщност не. Имаше малки пъстърви, те са много вкусни, но аз не мога да ги чистя, просто ме е страх от нещо, не знам. А и баща ми, той пък всяка втора рибка я пускаше обратно в реката, голяма скица беше. Не му трябвало повече, отколкото да се нахрани. Понякога се връщахме вкъщи само с три-четири риби, майка все беше недоволна и ни кореше, че си губим времето…
Той слушаше внимателно. Разказът му се стори чист, нежен и някак… съдържателен, смислен, дълбок. Искаше да слуша още.
– Искаш ли да пием по бира? – попита го.
За първи път в живота си получаваше такова предложение от жена. Погледна я. Тя го гледаше с очи, които виждаше за първи път. Бяха зелени, кристални очи, а бялото около тях бе пяна, в която се разбиваше погледа й. Къде беше зяпал досега, по дяволите? Тази жена е красива. Очевидно човек ослепява не с очите си; сляп е, защото не иска да вижда, а само да гледа.
– Точно това искам – отговори. – Напече, сякаш е лято. Тук наблизо има едно заведение.
– Да, знам го. Там правят страхотни домашни пържени картофки със сирене.
След около два часа той я целуна. Не го беше замислил, дори нямаше идея, че ще го направи. Просто се обърна към нея, тя го беше хванала под ръка, приближи се и целуна устните й. Тя му отвърна. Прегърнаха се. Не беше изпитвал отдавна такава енергия, целият вибрираше, сърцето му биеше, изгуби слух, в главата му нещо шуртеше, зелена река плискаше в цялото му тяло, той я вдигна на ръце и се скриха в малък изкоп. Тревата там беше още зелена, като очите й, беше меко и красиво, телата им се сляха, не мислеха, просто имаха нужда един от друг и нямаха сили за съпротива.
Смрачаваше се. Захладня. Жълти листа полетяха към тях като откъснато знаме без знаменосец – просто следват вятъра, той сам е тяхна кауза и цел. „Точно като мен – каза си. – И аз вървя по вятъра, така е най-удобно. Трябва да й кажа за Нели.”
– Знаеш ли, аз съм…
– Тихо – тя постави пръст върху устните му. – Не виждаш ли, че идват да ни кажат нещо?
Листата се сипеха около тях, бяха меки и шарени като родопска черга.
– Правят ни легло, не виждаш ли?
– Да, виждам – каза. – Вече виждам.
Стъмни се, те не се разделяха. Наблизо една бреза ги наблюдаваше. Върху кората й тъмнината рисуваше обич и ревност, страст и любов: черно и бяло, без нюанси, ясно, рязко, драматично. Един мъж бе седнал до брезата между две жени.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Владимир Георгиев (с литературен псевдоним exuded) е роден през 1967 г. Работил е като адвокат, юрисконсулт, експерт, синдик, квестор. Казва, че понякога се е занимавал и със смислени неща. Автор е на две книги в областта на банковото право. Пише разкази, за да промени нещо, или защото иска „нищото да се променя“. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.
