Бедността не е наказание, но ще се превърне, ако не реагираме – казва социологът доц. д-р Божидар Ивков пред репортер на БГНЕС
Липсата на социална политика към бедните хора в България води до много тежки психически последици. Наблюдаваме процес на оскотяване и на силен психически срив при тях, случаи на неврози, начало и развитие на заболявания, които много често стават видими и отблъскват околните. И когато наистина просещият човек е в реална критична ситуация, симптомите на психична травма при него още повече спомагат за изолацията му от другите хора. Самият процес, при който се стига до просия, говори за силно травматизиране и раздробяване на вътрешния свят на човека.
В основата на бързия срив на личността стои бедността. Когато тя е продължителна и колкото по–дълбока става, толкова по-силно заличава света на знанията, ценностите и професионалните умения. Остава само първичният инстинкт да се оцелее физически. Бедността по това прилича на физическата болка – имат способността да затварят световете на човека. Наблюдаваме очевиден „износ” на просещи хора към богатите западни страни. Именно защото бедността в българското общество е широко разпространена, а масово обикновените граждани са финансово притеснени, за да им помогнат, изпадналите в безпомощно състояние напускат страната. Част от тях попадат в схеми и мрежи на организираната престъпност в чужбина. Това най-често се случва при хора с увреждания, които са самотни или близките им не са до тях. Не са редки рецептите на странни експерти, които са категорични, че пътят на излизане от „блатото” е в силната икономика, която ще генерира повече работни места, за да остане и за социални дейности и услуги.
Коренът на голяма част от проблемите, които възникват в обществото, според мен, е в това, че държавната администрация и политиците не познават социалните язви, с които се сблъскват. Техните решения се вземат само под диктата на пазарната необходимост и се стига до ситуации като сегашната. Бедността, безработицата и социалното изключване са в основата на редица социални бунтове в Гърция, Испания, Италия, Белгия и други европейски страни, допреди 20 г. почти забравени като мотиви за гражданско неподчинение. Мога да направя паралел с инвалидността и с уврежданията при хиляди българи – на практика държавните институции, отговорни за тях, нямат елементарна представа за сложността им.
Като начало трябва да започне да се разплита този гордиев възел чрез събирането на информация, чрез задълбочената комуникация между НПО и държава, които да водят до резултат. А той ще е факт, когато има чуваемост между тях. Защото проекти , посветени на затрудненията на бездомниците, на просещите хора, на социално изпадналите бедни българи, като финансирания от ЕК „Третият сектор срещу принудителното просене”, ще имат ефект, когато се превърнат в политики. А точно това в България не се случва. Има добри инициативи на групи от обществото за борба с бедността, но те са фокусирани в определен времеви отрязък и когато финансирането за тях приключи, отпада и натиска за промени. Това може да унищожи и най-благородните пориви в зародиш, защото предложенията, които се раждат от събраните емпирични данни не се превръщат в политики. Не е трудно да отчетем, че така се обезсмислят и самите проекти, отнели време и усилия на много хора. По-лошото е, че те оставят в лапите на случайността декласираните и бедни хора сами да се лутат в безизходния омагьосан кръг на нищетата. И да губят последните си надежди… Бедността не е наказание, но ако няма остра реакция срещу нея ще се превърне в такова.
Източник: БГНЕС
