Разказ от Веселин Николаев
.
Бяха минали седем месеца от Рождество. Жегата бе страшна. Земята напукана, като уста на умиращ, беше зинала пори и чакаше дъжд. Чакаше търпеливо, кафява, суха и доскоро гостоприемна, сега като някоя мащеха изплюваше от себе си досадните тревички, коренчета и всякакви стъбълца, покарали по нея, сякаш да се отърве от едни милиони гърла за хранене. Буболечките шареха безцелно по нея, отчаяни и залутани, но правещи се на заети. Всичко крещеше за вода. Но тихо, звук не се чуваше.
Там, където живееше дядото, самотата бе плътна и можеше да се среже. Бе обгърнала всичко и само щурците я нарушаваха в следобедната зной, със своите свирни, от които можеш да се побъркаш, обясняваше дядото на кучето си – особено, ако си ги слушал още от времето, когато твоята пра- пра-прабаба търчеше и гонеше скакалците. Палето го гледаше весело, мърдаше опашле, прозяваше се и току близваше нацепената му пета, която досущ приличаше на напуканата земя под нея. Бяха седнали на вира. Там, под сенките, още имаше гьолове с вода. Гърбът на стареца бе попревит от годините, а палето седнало до него, го наблюдаваше съсредоточено. Сегиз-тогиз получаваше по някоя кротушка и мляскаше до полуда. Дядото ловеше на плувка. Слагаше бяло червейче, отгледано на една мърша зад къщата, замяташе и плувката цопваше в гьола. Сетне потъваха в мълчание. От време на време клъвваше и той рязко подръпваше. Него ден извади доста кротушки и няколко таранки.
– Ще празнуваме, Пешо – потупваше той палето по гръбчето, а то го гледаше в очите и току подскачаше към тях да близне старческите му вежди. Посмрачи се. Станаха, сгънаха такъмите и поеха. Селото в далекото беше напълно тъмно. Там не живееше никой, освен дядото, Пешо, няколко кокошки и две кози. Последният човек, с когото старецът бе говорил, бе баба Тодорка. Миналата есен тя се обеси. На ябълката в двора. Той я завари една сутрин, как висеше под нея на най-дебелия клон. Седна на един камък и дълго я гледа. После завика:
– Защо бе, Тодорке, защо? Пуста орисия… Глупачке дърта… – Сетне плака, както само старец може да плаче. Тихо, безшумно, без сълзи, само с едни глухи хрипове и стенания от гърдите, и с псувни. Не грозни и мръсни псувни, но едни изстрадали такива, отвратени от теготата на живота, от страданието, от страха, от гнева… Тогава и взе Пешо. Беше под сайванта, свит на сеното, отвързан, гладен и си играеше с дръжката на някаква тесла. Беше я олигавил и оръфал цялата, чешейки покаралите си зъбки. Когато му извика, Пешо веднага доприпка и легна до него, като си опря цялото телце на неговия крак. Баба Тодорка се полюляваше на ябълката, радиото свиреше вътре в къщата и от там се носеше плътният глас на Емил Димитров: „Ако си дал… не си живял, напразно…“.
– Чу ли, ма Тодоркее – викаше старецът към ябълката. Не си живяла напразно ти… Ти ме изгледа миналата зима като имах пневмония. Ти ми пали печката, ти дърва ми носи, ти ми даваше с лъжичката в устата каша… Не си живяла, Тодорке, напразно! Но напразно умря – редеше глухо той, а Пешо стана и се доближи до ябълката. Гледаше бабата и, проточил шия, се опитваше да стигне до безжизнените и крака за да ги близне. Дядото го извика и взе да гали гръбчето му. Той полегна на една страна с вирнати крака, коремчето му хлътна а ребрата изпъкнаха.
– Ставай да ядем – каза дядото тогава и се изправи. Но първо ще свалим баба ти и ще я положим на земята. Ще я покрием с нещо, а утре ей тук, до ябълката, ще копая. Не мога да я нося никъде. Тука ще я погреба – обясняваше на кучето той, сякаш за да има някой другар. Някой, с когото да сподели мъката си. На сутринта я зарови. Стоя със свалена жълта шапка, на която пишеше НДСВ, останала отпреди сума години, когато в селото идваха царски емисари. Грубите му ръце я мачкаха нервно. Пешо седеше до него и гледаше купчината пръст. Дядото се изкашля, сякаш за да каже нещо, но от устата му не излезе и дума. Сетне заби дървен кръст от две сковани дъски и се прекръсти. Обърна се и понечи да тръгне, но се спря. Обърна се и извика:
– Проклет живот! Безумна безсмислица, Господи, безумно е това… Безумие… – И отново зарида безмълвно.
Оттогава бе минала година. Ходеше в двора на Тодорка и ей така посядаше до кръста. Зимата той се килна, та го скова наново от по-дебели талпи и ги заля с разтопен восък. Да не гният.
– Мен кой ли ще ме зарови – питаше се старецът. – А, Пешо? Ти ли?
Пешо го гледаше с дълбоки и признателни очи, и сякаш не мислеше нищо. Просто се наслаждаваше.
– Добре си ти, Пешо! Щастлив си, защото не разбираш. За теб денят е днес и няма минало, няма и бъдеще. Ако днес те вали дъжд, и ако днес напълниш тумбачето, то ти си най-щастливото създание във вселената. Но ние сме окаяни, моето момче! Ние, човеците, защото мислим. Защото сме на топа на устата. И страшното е, че не знам защо? Толкова години живях и още не съм наясно защо. Ей и баба ти Тодорка не знаеше защо. Кажи нещо, Пешо! Моля те – говореше му дядото. – Кажи една дума поне, дявол те взел! Да чуя реч. Кажи едничка само! Ето, в свещеното писание един козел продумал, значи може, не е невъзможно. Вярно, продумал за да възпре лудостта на едного, но нима аз съм нормален? Може ли човек да живее години сам и да остане нормален? Не може, Пешо, това е невъзможно. И аз съм луд. Кажи ми нещо, ей така, каквото искаш. Наругай ме, ако щеш.
Пешо мълчеше и си облизваше лапата. Бе покрита с лепки.
Старецът си почесваше краката с върха на тояжката си, а вечерното слънце мяташе един странни сенки наоколо. Сякаш някакви тела бродеха край тях, невидими за човешките очи, но видими за лъчите на слънцето. И то се спираше за миг в тях. Караконджули ли бяха, духове или просто безплътни фигури, но те си бяха там. В селото. На всяка улица, на всяка пуста пейка пред събарящите се къщи – и никой не можеше да ги види.
Тия дни дядото все по-често се заседяваше в двора на Тодорка. Все сядаше на големият камък пред ябълката и гледаше дебелия клон. Все му се струваше, че не толкова дебел. Веднъж се изправи, стъпи на стол и с педята си го премери. Дебел беше.
– Достатъчно – гласно каза той и скришом, сякаш виновно, погледна към Пешо.
Настъпи септември. Първият месец с „р“. Първият месец, в който усещаш повея на есента и долавяш мириса на идещата зима.
– Искам да си ида в топло време – мърмореше си старецът. – Не мога вече. Месеци да гледам преспите през прозорчето си. Не мога! – сякаш на себе си стенеше той. – Самотата е по-страшна и от самата смърт. Самотата е смърт. Ако не бе ти, Пешо, досега да съм умрял от самотия. Който не вярва, не знае що е това. Има ли две очи край теб, има смисъл. Все още има смисъл… – сякаш убеждаваше сам себе си той.
Една влажна сутрин в края на септември дядото отвори портичката на Тодоркината къща, а Пешо припкаше подире му, както винаги. Отиде до ябълката, попипа клона и преметна през него дебело конопено въже. Направи примка, изпробва я и пусна въжето да виси. Сетне седна на камъка, извади стара войнишка манерка и пи няколко едри глътки от нея. Стара кайсиева ракия. Тялото му се сгря, стопли, стана му леко някак и една смелост го обзе. Пешо не легна до него, както обикновено, но седеше до дънера на ябълката и гледаше към въжето.
– Голям си, Пешо – заговори старецът – вече не си пале, бягай към селата надолу. Все някъде може да има човек. Помниш ли лятото, как хвана онзи фазан. Как го надуши в храстите, как подскочи и го улови за шията. После и двамата ядохме. Помни това! Лови ги и ги яж. Лови, каквото можеш. Аз, Пешо, мисля да си тръгвам…
Пешо не го погледна. Гледаше въжето и сякаш искаше да каже нещо. Изведнъж на дядото му стана страшно, че може да продума, но сутрешната тишина ставаше все по-плътна. Пи още от манерката. Хвърли я. Стана, примъкна един стол под ябълката и се покачи. Надяна въжето на шията си и то като конопена бодлива огърлица се впи в нея. Постоя така и накрая започна да се позаклаща, да гътне стола. Изведнъж усети по крака си нещо влажно. Пешо го ближеше и скимтеше. Никога не бе го чувал да скимти. Сега го чу. Кученцето го гледаше с големите си очи и искаше нещо да рече, но не можеше. Само го поблизваше по крака. Дядото седя дълго и го гледа. Кракът му стана целият мокър. И той разбра. Чу го. Махна въжето, слезе внимателно, прегърна косматото телце и го стисна силно.
– Голям съм глупак аз! Голям! Страхливец..! За малко да опропастя всичко, Пешо! И тази зима ще се топлим с теб, приятелю мой, за другата ще мислим като дойде. Нали така? Както ти правиш, така ще живеем, ден за ден. Ще се борим със зъби и нокти. Със зъби и нокти, да видим сутрин слънцето и да благодарим, да ходим, да пеем и да обичаме двете очи до нас – му шепнеше той на ухото. – Има ли две очи все още наоколо, има надежда и път! Самата истина е това, самата истина.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – Веселин Николаев (Лебовски) вж. тук, тук, тук и тук.
