Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
ЕСПЕРАНТО
.
Има порода хора, смятани от останалите, меко казано, за смахнати.
Защото са си поставили цели, изглеждащи непостижими от позициите на времето и мястото. Тези чудаци, романтици, мечтатели „не от мира сего“, дори да не успеят да реализират набелязаното, обикновено не остават незабелязани. За тях се заговаря, имената им стават известни, а идеите – обществено достояние. И ако средата се окаже благоприятна, току-виж доживели да видят със собствените си очи реализирана съкровената си мечта.
Подобен е случаят и с Лудвиг Лазар Заменхов.
Роден в гр. Бялисток на 15 декември 1859 г. в интелигентно семейство на полски евреи, младежът отрано се сблъсква с необходимостта да се справя с няколко езици – полски, руски, украински, немски, идиш. Разбира се, не само той се е бил оказал в подобна полиглотна ситуация, но само нему било дадено да се замисли и да потърси ефикасен начин за преодоляването ѝ.
Така била зачената идеята за Есперанто – език с максимално опростени граматически правила и с речников състав, запълнен преимуществено с широкоизвестна „международна“ лексика.
Идеята била поета от ентусиасти и скоро Есперанто бил не просто и не само изкуствено създаден език за общуване между хора от всякакви нации, но и своеобразно движение. Комунистите (вкл. българските) – всепризнати майстори на подмолното проникване и овладяване отвътре на обществени организации с идеална (нестопанска) цел – не пропуснали и тази перспективна мишена.
В България това станало още в самото начало. След разгромяването на „монархофашизма“ тяхната доминация вече дори не се прикриваше; напротив, нарочно се подчертаваше. Така, несменяемият пожизнен председател на Българския есперантски съюз (БЕС) беше Никола Алексиев – близък роднина на известната ремсова деятелка Анушка Драгиева.
Казват, че в младостта е нормално да си с ляв уклон, а като помъдрееш с възрастта – да станеш по-консервативен. Вероятно е така. Когато чух, че в Университета се организира курс за преподаватели по Есперанто, без колебание се записах. Лекциите и упражненията се водеха от Кунчо Вълев – известен български есперантист. Зад гърба му студентите шеговито го наричаха „Кумчо Вълчо“ – поради някакво заболяване на гръбначния стълб беше поприведен и наистина някак си наподобяваше въпросния хищник. Въпреки че в действителност беше безкрайно блага душа.
Първото ми излизане в чужбина също беше свързано с това движение. Заминах за поредния есперантски конгрес в Йеленя Гура – малък зимен курорт в близост до полско-чехската граница. Поляците винаги са били силно привързани към есперантската идея и държеха лидерски позиции в нея. Сприятелих се с ръководителя на тяхната група – Йежи Волни от прочутото с уникалния си климатоложки курорт селище Чйехочинек. После взаимно си гостувахме.
След дипломирането бяхме длъжни да организираме и проведем поне по един курс в някое училище. Вече не помня защо се спрях именно на 24-о училище „П. Р. Славейков“, а не предпочетох моето 130-о „Стефан Караджа“. Важното е, че курсът беше успешен и към есперантското движение се присъединиха още двадесетина нови адепти.
Между хижите „Момина скала“ и „Камен дел“ на Витоша бяха отделили терен за малка хижа „Есперанто“. Вдигнахме я за едно лято, водоснабдихме я и още през зимата започна да приема закъсали витошки туристи. Давахме доброволни двуседмични дежурства.
През един суров февруари беше мой ред да съм хижар. Изненадата ми беше неописуема, когато в пет часа сутринта на вратата се почука и вътре влезе млад мъж, гол до кръста, само по плувки и бос.
Оказа се, че това е Аспарух Шумски – известен столичен йога. Беше дошъл по покритата с половин метър сняг пътечка от Бояна.
Бяхме се запознали още при строежа на хижата. Тогава беше „облечен“ даже „по-топло“ – имаше джапанки на краката си… Години наред „се засичахме“ с този непоправим оптимист; всеки път беше обсебен от поредния си устрем към успеха, който обаче му се изплъзваше – обществената джунгла няма обичай да толерира толерантните.
Есперанто ме свърза и с моята първа съпруга. Отивахме в Стара Загора на някакво есперантско събиране. В купето на влака бяхме аз и три момичета. За съжаление не обърнах внимание на ревнивия ѝ нрав, който се прояви още в първите минути на запознанството ни. Три години по-късно беше вече късно…
Някъде около средата на 70-те години (1961-1970) стартира световна акция за събиране на подписи под петиция до ООН за приемане на Есперанто като език за международно общуване. Беше време разделно – френският отстъпваше дипломатическите си позиции, но все още се държеше; английският настъпваше, но все още не беше победил окончателно.
В това междуцарствие мечтателите-есперантисти се опитаха да се вклинят, но си останаха само с мечтите си. Все пак бяха необходими сериозни усилия, а съидейниците май ги домързяваше: бяха събрани едва малко над един милион подписи, от които ние с брат ми Георги бяхме набавили почти 30 хиляди. Така иначе благородната идея пропадна; но дори да се съберяха и сто милиона подписи, мъгливият Албион не би позволил да изземат плячката изпод лапите на лъва.
Днес най-използуваният език в света е английският. Някогашното ми увлечение по Есперанто се оказа само един епизод от младежкото минало. Почти съм забравил граматическите му правила – е, не съвсем, но… Наистина, когато един език не е станал твое ежедневие, той постепенно се изгубва в гънките на дългосрочната памет.
Изглежда такава е съдбата на романтичните, но неприложими в живия живот иначе благородни идеи.
Есперанто на Лудвиг Лазар Заменхоф се оказа една от тях.
.
Николай Гусев
