Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
КАК ПЪРВИТЕ СТАНАХМЕ ПОСЛЕДНИ
.
„Човек предполага, Господ разполага…“
В моето семейство досега не сме имали мързеливци (дано тази тенденция не се промени и в бъдеще). Благодарение на упорит труд през годините успявахме да се задържим на повърхността, а за известно време – и да сме сред първите. Например:
Прадядо ми Вълкадин е бил народен лечител – макар не на хора, а на говеда – познат и търсен в целия Софийски окръг и дори извън него.
В кръга на шегата ще напомня и за „Вълкадиновите лобеници“, ненадминати като реколта вече над 100 години…
Нашите ливади – до една – бяха оградени (други такива не съм виждал и досега) с петдесетсантиметров земен насип, винаги изобилно наторявани и напоявани, така че в тях – само в тях – растеше ендемитът „гръклян“ – детелиноподобна трева, дълга над 2-3 метра.
Бостаните (така наричахме зеленчуковите градини), обгрижвани от майка ми, винаги се отличаваха от останалите – с цветната рамка, която ги обрамчваше. Но не това беше единственото им достойнство – тя не допускаше плевели да ги обсебят, а есен прибирахме праз, пипер, гулии не с каруци, а с камиони – земята се отплащаше пребогато за грижите, старанието и любовта.
През 1937 г. баща ми, сред още неколцина в селото, електрифицира къщата ни, а скоро след „вкарването на тока“ купува и един от трите първи радиоапарати в селото – и то най-добрият – 5-ламповия немски „Mende“.
Две години по-късно – само за шест месеци – изплаща взетия на лизинг американски камион “Fargo” – пак един от първите три в селото.
Проверих в „Алманах на Софийския университет“ – оказа се, че от Гусевия род никой преди мен не е завършил висше образование; впрочем, от цялото село едва десетина души бяха успели да се дипломират. А към днешна дата само във фамилията на баща ми се наброяват осем висшисти, а заедно със снахите – дванадесет. Поне в квартала (такъв селото ни стана през далечната 1959 г.) не се наблюдава такава концентрация. А дали само в квартала?
След конкурса през 1974 г. за асистенти в Юридическия факултет (единствен в България по онова време) започнах работа като преподавател по Международно публично право. Няколко години се бях готвил упорито, за да заема това място. По-късно кварталът излъчи още двама колеги – единия в Техническия университет (ВМЕИ „Ленин“), а другия – в СУ „Св. Климент Охридски“. И – толкова – поне засега.
Още с постъпването си в Университета издадох двутомен сборник, в който за първи път в комунистическа България бяха публикувани в книга Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, както и Пактовете за правата на човека – за политически права и за социално-икономически права. Дотогава тези документи бяха практически непознати у нас; след 1974 г. няколко хиляди студенти се формираха като юристи с познания за непознатите дотогава права на човека.
Училището в с. Долни Богров е било начално, от първо до четвърто отделение. Майка ми, Борка Трайкова, винаги е била най-добрата му ученичка. Пишела толкова красиво, че дори учителите не можели да отличат написаното от нея от отпечатаното в учебника по краснопис.
В негласното съревнование, започнало от първо отделение и завършило в трети клас (седми клас според настоящите критерии), за „палмата на първенството“ се състезавахме трима: две момчета – едното беше моя милост, и момиче [момичетата, както е известно, са по-старателни, но понякога залагат преимуществено на механичното запаметяване (зубрене); съученичката приключи образованието си с двегодишен курс за лаборантки и работеше като чиновник в Химическия факултет на Университета, а съученикът се дипломира в Съветския съюз, където част от изпитите беше взимал с бутилки „Плиска“].
Преди 11 години (през 2004 г.) с парите, получени от продажбата на поземлен имот на бул. “Владимир Вазов“ („Орницата“), създадохме Интернет-мрежата на квартала – с почти 200 абонати и 8 линии – 4 “Wi-Fi” и 4 кабелни. Честите спирания на тока преодолявахме със система от мощни автомобилни акумулатори. Днешните собственици – богата чуждестранна компания – допускат почти ежедневни сривове, понеже им се свидят няколко хиляди лева за монтиране на дублираща (back-up) система за захранване на мрежата.
Гореописаното може да прозвучи като хвалба. Нека! Но са факти, имали своето заслужено място в реалната действителност. Включително благодарение на нечии лишения, усилия и воля.
Днес, в разгара на световната финансова криза и на експеримента, който някой ден ще бъде припознат като БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД, семействата на децата ми са пéтимни за кофичка кисело мляко. Нареждам се на опашката в пощата, за да разбера, че като преподавател в Университета взимам два-три пъти по-ниска пенсия от тази на съученици, повтаряли по няколко пъти класове поради нисък успех. Вървя пеш, а ме подминават разкошни лимузини на местни мафиоти и на техни силиконови държанки.
И се питам: – Защо?
Макар че знам отговора:
– Нашето семейство сме от друга кръвна група.
И слава Богу!
.
Николай Гусев
